Пътят: разказ от Здравка Евтимова
Може би на друга жена и през разум не би й минало да постъпи по този начин. Сметките ми постоянно са излизали криви; когато би трябвало да направя значима стъпка, предпочитам неправилната посока. Всяка стъпка е майка на път, човек единствено би трябвало да тръгне. Тогава за него няма неправилни направления. Пътят ще стане негов живот, стига да върви задоволително дълго по него.
Може да звучи необикновено, само че сметките на Кристиан постоянно излизат верни, всеки ход е обмислен и по тази причина, когато на сутринта се разсъниха и не го открих до себе си – просто мястото му в леглото беше празно – аз си помислих, че е отишъл да купи нещо за закуска. Защо? Та предната вечер бяхме докарали всякакви храни и хладилникът се пукаше по шевовете – само че хладилникът няма шевове. Всъщност това беше сигнал: всякога, когато несъществуващите шевове на хладилника се пукаха, Кристиан изчезваше. Първия път за месец, втория за близо два. Аз се тревожех, само че паниката е неприятна посока. Отивах да пригаждам дървета, да окопавам лехи, да обрязвам шубраци в това диво село, което купих с последните си пари.
Кристиан отговаряше за финансите ни, пазеше всичките ни документи, даже моите аварийни ключове, моя диплом от университета, брачното ни удостоверение, медицинския ми картон, свидетелството ми за раждане, както и свидетелството за раждане на щерка ни. Когато се върна първият път, попитах:
– Къде беше?
Не сподели нищо, беше доста необичайно – приказваш му, той гледа, лицето му не се трансформира, като че нищо не си изрекъл - и започваш да си задаваш въпроса дали си в ред. Дали не си въобразяваш, че си попитал нещо. Усмихнал се е необятно, лицето му е красиво, каквото постоянно е било в паметта ти. Дъщеря ни, която е към този момент на 10, е възприела този трик и когато й задам въпрос:
– Къде беше? - тя се усмихва, не дава отговор – едно приятно момиче с кафяви очи и кестенява коса, не лице - есенен ден, а може би изгрев с първата слана. Лице, попарено от слана, е ужасно. Но щерка ни не се опасява, тя държи сланата и слънцето на върховете на пръстите си.
Никога нямаше да узная какво се е случило с Кристиан първия път, в случай че не беше пристигнала една жена – с кафяви очи, кестенява коса, още един есенен ден, който прекоси двора, предверието и влезе при мене. Тъкмо режех домати за салата, когато есента пристигна.
- Той ми сподели, че се връща при тебе поради детето – подхвана есента. – Ти си била толкоз безпомощна, невероятно било да се оправиш с провокациите. Всеки можел да те измами – в двора ми растеше павит, увивно растение, което се лепи към някое дърво. На идната година нещо се случва с дървото, клоните му един след различен повяхват, колкото и да го поливаш. Аз усетих погледа й върху мен и ръцете ми започнаха да изсъхват на момента. – Но аз мисля, че просто сте добра актриса. Вие имате потребност от парите му. Ето ви пари – тя отвори чантата си, черна, огромна като пещера, и хвърли на масата купчинка банкноти. – Считайте, че съм го откупила от вас.
- Човек се продава единствено когато е станал предмет – отвърнах й аз. – Кристиан още е жив.
- Значи отказвате? Парите ли са малко? По-добре ги вземете в този момент, тъй като по-късно нищо няма да ви предложа. Без друго сте го изгубили.
Не помня по кое време го попитах какво се е случило, само че лицето му си остана умерено и кротко, като че не бях споделила нищо.
- Тя е доста по-хубава от тебе – означи щерка ми, красиво момиче, с коса от вятър и роса. Попитах я - аз доста зле ли наподобявам? Не отговори, лицето й остана отзивчиво, другарски усмихнато, като че ли не бях споделила нищо.
След секунда тя се приближи до непознатата жена и й сподели:
- Харесвам ви. Вие сте доста блага.
Стори ми се, че моята щерка наподобява повече на нея, в сравнение с мене и още веднъж се попитах дали всичко ми е наред. Аз я бях родила, 3200 гр, 50 см, красиво бебе, Кристиан се просълзи, когато я зърна, а аз бях най-щастливото създание в света.
Харесвах очите му, кафяви като пясъка на плажа в края на август и толкоз топли, че в случай че ми станеше студено, си спомнях за тях и незабавно се сгрявах. Не можех да си обясня по какъв начин се случва това.
Още тогава беше по този начин – от първия път, когато той изчезна. Вечер щерка ми се прибираше от учебно заведение, съпроводена от онази жена. Тя и есента си приличаха както две сухи листа, отронили се от тополата, като следите от стъпки, които оставя еднакъв човек.
Втория път Кристиан още веднъж напъха в хладилника вкусни неща, само че аз изобщо не си и помислях, че може да отлети – назовах отсъствието му „ отлитане ”, тъй като се опасявах от думата „ отпътувам ”. В нея имаше безконечен път, а човек в никакъв случай не може да извърви нещо безпределно, не може да се върне от безкрая. Нямам място там, аз съм дребна стая, цялостна с дребни предмети, които събирах от нелепост: камъни, изсушени цветя... и онази моя безусловно глупава пристрастеност да си закупувам дребни чашки. Вярвах, че всяка е щастлива.
Защото пазех в тях щастието – то е толкоз мъничко, че в случай че го оставя в по-голям съд, ще се загуби. Чакаше ме в чашката и се сещаше за мене всякога, когато пиех вода или вишньовка – сама я правех от вишнята, дребна като леща, кисела, зла. Нима животът не е упорита гатанка, която те държи безсънен всеки ден и киселее, с цел да не си отидеш в безвремието. Пиех вишньовка рядко, единствено когато есента ме заглушаваше. Пих, когато Кристиан изчезна за повторно. Щастието, спотаило се на дъното, се връщаше при мене. Сърцето ми олекваше, костилка от киселата вишня, мизерна, корава, устойчива на суша и киша, способна да поникне след хиляда години.
Търсих Кристиан и не го открих.
...Тогава играеше с топка с щерка ни. Каза, че се е изпотил и отиде да се преоблече. Не чаках, че няма да се появи на вечеря – сложих приборите на масата – неговите обичани, сребърен нож и сребърна вилица, за които бях изхарчила две от преводаческите си заплати. Той беше доста благополучен. Бях прочела, че среброто прогонва неприятното от индивида. Не прогонваше. Тази вечер Кристиан не се появи при приборите от антикварния магазин. Дъщеря ни, най-хубавият вятър на есента, към момента топъл, който кара плодовете да зреят и ги изпълва с мирис от далечни земи – това хубаво момиче умерено си сипа от картофите с копър и масло, които бях сготвила.
- Да го изчакаме още мъничко - предложих аз, само че лицето й стана толкоз красиво, че залезът си отиде и се уплаших. Питах се дали в действителност съм произнесла думите си на глас. Тя стана, не сподели нищо, сипа си от салатата, която бях приготвила – домати, краставици, които купувах от баба Златка на пазара. Когато не имах вяра на някого, пробвах да мисля за тази остаряла жена. Дъщеря ми изглеждаше стряскащо красива и тичах с мислите си при остарялата.
Беше висока, пъргава.Тя ме уверяваше, че отглежда сама зеленчуци на дивото си място в Радомир. Подозирах, че лъже, само че тя ме води там и ги видях - домати, огромни колкото главата ми.
- Онзи див имот до твоя на кого е?
- На мене и го продавам – сподели баба Златка. - Децата ми не желаят да стъпят тука, реката през лятото не пресъхва, само че е цялостна с толкоз доста речни раци, че водата не може да тече. Аз се научих да хапвам речни раци. Искаш ли да ти покажа по какъв начин се готвят.
Дъщеря ми се усмихваше и не чакаше никого. Аз още веднъж побягнах отново там, при онази висока бабичка от Радомир.
Мястото й беше обрасло с издънки на бодливи сливи и диви вишни.
- Ще те науча да присаждаш дървета – засмя се остарялата. Аз се научих толкоз бързо, че баба Златка не можеше да повярва на очите си. Дърветата, които разрязвах и пъхах калеми в разцепите, се прихващаха.
- Какво става с тебе? - попита ме баба Златка. - Не съм виждала човек, дето без да го учат, ашладисва толкоз добре. Или ме лъжеш, че не си знаела по какъв начин да пъхаш калема, или не си добре.
Попитах я какъв брой коства прилежащото място и тя отвърна: – „ Две хиляди ”.
Никога нямаше да събера две хиляди. Замислих за парите на онази жена. Месеци наред имах възприятието, че съм червей в ябълка пред очите й, кафяви като септември.
- Ето пари. Купи мястото – сподели дамата, само че не погледна мене. Даде банкнотите на щерка ми и от този момент стартира моето бясно ашладисване. Някои споделят, че силата ти отива в дървото, което присаждаш. Аз имах вяра, че дървото и аз поделяхме болката, само че това, несъмнено, беше цялостна нелепост. Човек е податлив с нелепостта си да изяснява неща, които природата държи изцяло необясними.
- Господ стартира там, където свършва науката, чадо – по този начин ми сподели баба Златка и аз бях там, при Господ, тъй като нямах просвета, а дървета, треви и река, толкоз слаба, че речните раци изпиваха водите й.
...Дъщеря ми взе сребърния нож, сребърната вилица на татко си и изяде всичките картофи от тавата. Уплаших се, да не се разболее. Беше слаба като капаче на пощенска кутия.
- Нищо не остави за него – споделих й, тя се усмихна с оная спокойна хубост...знаех, че още веднъж нещо не е наред. Не беше. Кристиан отпътува. Забелязах – тъй като съм добра там, където няма просвета и където две и две е равно на есен. Красивата ми щерка в този момент бе изяла всичко.
Нямаше го. От време на време зървах щерка си по пътя към дивото място в Радомир, където към този момент бях пресадила всички бодливи израстъци - джанки, вишни, трънки.
- Къде вървиш? –питах я. Не ми даваше никакъв отговор. Усмивката й мълчеше, като че бях ледник или пуст двор.
Кристиан го нямаше.
Човек, който присажда вишни и ябълки, спи леко, заешки сън, само че не бях усетила по кое време е станал. Този път, за разлика от преди година, бе взел и облеклата си – не бях забелязала, че ги приготвя. При него всичко беше на мястото си както в реда на естествените цифри - след 10 следваше единайсет, а при мене следваха снежни преспи.
На сутринта и щерка ми не пристигна на закуска. Нейните облекла ги нямаше, рисунките по стените на стаята й бяха изчезнали. Фотографията? Какво се беше случило с нея? Снощи на нея към момента бяхме тримата – аз, мъжът ми и топлият есен ден в очите на нашата щерка. Сега аз бях изрязана от фотографията, усмивката ми бе скъсана на две и единствено половината бе останала върху парчето хартия. Нямаше ги нейните детски обувки, неговите обувки ги нямаше, нямаше сребърна вилица и нож, гребенът му го нямаше.
Но дребните чашки, в които живееше щастието, ме чакаха на лавицата. Пих вода с тях, с всичките седем и бавно започнах да не помня страха. Щастието, с което човек е претърпял предишното, не го изоставя.
Дано са щастливи. И момичето, и татко му да са щастливи, Господи. Ти започваш там, където свършват числата, знаеш какво е болежка. Пази ги здрави, Господи. Дъщеря ми и мъжа ми. Моля те. Аз съм добре.
Може би на другата вечер ги видях да минават по улицата - мъжа ми, детето и красивата млада жена, която приличаше толкоз на момичето, като че бях родила и нея в пернишката болница. Помахах им с ръка. Беше невероятно да не са ме видели, само че не реагираха, нито един не подвигна ръка, даже не се усмихнаха кротко, с цялото схващане на света, с цел да си помисля, че нещо не е наред.
Прибрах се. Хладилникът ми трябваше да е напълно празен. Не бях купувала нищо, гадеше ми се при мисълта за картофи с копър, които щерка ми, това капаче на пощенска кутия, похапваше денонощно. Не бях купувала троха самун седмица или две, а хладилникът беше цялостен до спукване.
Толкова препълнен фризер. Помисли. Дали това не значи, че ще се върнат. Не се върнаха.
... Не можех повече да пребивавам в тази къща. Нямах пари, нямах документи. Мъжът ми държеше всичко в подредения като крематориум долап, в този момент със зеещи порти, напълно празен.
Хванах се на нова работа, превеждах тежки текстове, бях порядъчен преводач и печелех – не бях гладна, живеех в гарсониера чартърен в другия завършек на града. Страхувах се да мина около остарялата ни къщата, там свършваше науката и започваше Господ, а аз не знаех какво има за мене той.
Една вечер, беше началото на септември, топъл ден като очите на новородено дете – към момента, когато ми беше студено, си спомнях очите на Кристиан и се сгрявах – се случи нещо.
Само чашите от благополучие бях взела от вкъщи си. Тази вечер, на вратата на гарсониерата, която гледаше към дивия, оголял бъз и изсъхналата коприва, хвърлила семената си напразно, някой почука на вратата.
Живеех затворено. За да са положителни преводите, човек би трябвало да бъде залостен двор, другояче думите го напущат през порите на кожата. Но в този момент някой звънеше извън.
Не чаках никого.
- Мамо – прозвуча глас от есенен вятър. – Отвори – Пръстите ми трепереха, до момента в който отключвах. Кристиан и щерка ми влязоха в гарсониерата. – Мамо.
- Тъкмо излизах – споделих им.
Господи, който започваш в края на науката и живееш в кръвта на всички, дето си нямат никого. Пази това момиче и този мъж. Аз всичко имам. Не си губи времето с мене. Гледай тях. Моля те.
Всяка посока има 100 крачки. Хайде. Върни се.
Всички направления водеха при тях.
При тези двамата.
Но не и мен.
Може да звучи необикновено, само че сметките на Кристиан постоянно излизат верни, всеки ход е обмислен и по тази причина, когато на сутринта се разсъниха и не го открих до себе си – просто мястото му в леглото беше празно – аз си помислих, че е отишъл да купи нещо за закуска. Защо? Та предната вечер бяхме докарали всякакви храни и хладилникът се пукаше по шевовете – само че хладилникът няма шевове. Всъщност това беше сигнал: всякога, когато несъществуващите шевове на хладилника се пукаха, Кристиан изчезваше. Първия път за месец, втория за близо два. Аз се тревожех, само че паниката е неприятна посока. Отивах да пригаждам дървета, да окопавам лехи, да обрязвам шубраци в това диво село, което купих с последните си пари.
Кристиан отговаряше за финансите ни, пазеше всичките ни документи, даже моите аварийни ключове, моя диплом от университета, брачното ни удостоверение, медицинския ми картон, свидетелството ми за раждане, както и свидетелството за раждане на щерка ни. Когато се върна първият път, попитах:
– Къде беше?
Не сподели нищо, беше доста необичайно – приказваш му, той гледа, лицето му не се трансформира, като че нищо не си изрекъл - и започваш да си задаваш въпроса дали си в ред. Дали не си въобразяваш, че си попитал нещо. Усмихнал се е необятно, лицето му е красиво, каквото постоянно е било в паметта ти. Дъщеря ни, която е към този момент на 10, е възприела този трик и когато й задам въпрос:
– Къде беше? - тя се усмихва, не дава отговор – едно приятно момиче с кафяви очи и кестенява коса, не лице - есенен ден, а може би изгрев с първата слана. Лице, попарено от слана, е ужасно. Но щерка ни не се опасява, тя държи сланата и слънцето на върховете на пръстите си.
Никога нямаше да узная какво се е случило с Кристиан първия път, в случай че не беше пристигнала една жена – с кафяви очи, кестенява коса, още един есенен ден, който прекоси двора, предверието и влезе при мене. Тъкмо режех домати за салата, когато есента пристигна.
- Той ми сподели, че се връща при тебе поради детето – подхвана есента. – Ти си била толкоз безпомощна, невероятно било да се оправиш с провокациите. Всеки можел да те измами – в двора ми растеше павит, увивно растение, което се лепи към някое дърво. На идната година нещо се случва с дървото, клоните му един след различен повяхват, колкото и да го поливаш. Аз усетих погледа й върху мен и ръцете ми започнаха да изсъхват на момента. – Но аз мисля, че просто сте добра актриса. Вие имате потребност от парите му. Ето ви пари – тя отвори чантата си, черна, огромна като пещера, и хвърли на масата купчинка банкноти. – Считайте, че съм го откупила от вас.
- Човек се продава единствено когато е станал предмет – отвърнах й аз. – Кристиан още е жив.
- Значи отказвате? Парите ли са малко? По-добре ги вземете в този момент, тъй като по-късно нищо няма да ви предложа. Без друго сте го изгубили.
Не помня по кое време го попитах какво се е случило, само че лицето му си остана умерено и кротко, като че не бях споделила нищо.
- Тя е доста по-хубава от тебе – означи щерка ми, красиво момиче, с коса от вятър и роса. Попитах я - аз доста зле ли наподобявам? Не отговори, лицето й остана отзивчиво, другарски усмихнато, като че ли не бях споделила нищо.
След секунда тя се приближи до непознатата жена и й сподели:
- Харесвам ви. Вие сте доста блага.
Стори ми се, че моята щерка наподобява повече на нея, в сравнение с мене и още веднъж се попитах дали всичко ми е наред. Аз я бях родила, 3200 гр, 50 см, красиво бебе, Кристиан се просълзи, когато я зърна, а аз бях най-щастливото създание в света.
Харесвах очите му, кафяви като пясъка на плажа в края на август и толкоз топли, че в случай че ми станеше студено, си спомнях за тях и незабавно се сгрявах. Не можех да си обясня по какъв начин се случва това.
Още тогава беше по този начин – от първия път, когато той изчезна. Вечер щерка ми се прибираше от учебно заведение, съпроводена от онази жена. Тя и есента си приличаха както две сухи листа, отронили се от тополата, като следите от стъпки, които оставя еднакъв човек.
Втория път Кристиан още веднъж напъха в хладилника вкусни неща, само че аз изобщо не си и помислях, че може да отлети – назовах отсъствието му „ отлитане ”, тъй като се опасявах от думата „ отпътувам ”. В нея имаше безконечен път, а човек в никакъв случай не може да извърви нещо безпределно, не може да се върне от безкрая. Нямам място там, аз съм дребна стая, цялостна с дребни предмети, които събирах от нелепост: камъни, изсушени цветя... и онази моя безусловно глупава пристрастеност да си закупувам дребни чашки. Вярвах, че всяка е щастлива.
Защото пазех в тях щастието – то е толкоз мъничко, че в случай че го оставя в по-голям съд, ще се загуби. Чакаше ме в чашката и се сещаше за мене всякога, когато пиех вода или вишньовка – сама я правех от вишнята, дребна като леща, кисела, зла. Нима животът не е упорита гатанка, която те държи безсънен всеки ден и киселее, с цел да не си отидеш в безвремието. Пиех вишньовка рядко, единствено когато есента ме заглушаваше. Пих, когато Кристиан изчезна за повторно. Щастието, спотаило се на дъното, се връщаше при мене. Сърцето ми олекваше, костилка от киселата вишня, мизерна, корава, устойчива на суша и киша, способна да поникне след хиляда години.
Търсих Кристиан и не го открих.
...Тогава играеше с топка с щерка ни. Каза, че се е изпотил и отиде да се преоблече. Не чаках, че няма да се появи на вечеря – сложих приборите на масата – неговите обичани, сребърен нож и сребърна вилица, за които бях изхарчила две от преводаческите си заплати. Той беше доста благополучен. Бях прочела, че среброто прогонва неприятното от индивида. Не прогонваше. Тази вечер Кристиан не се появи при приборите от антикварния магазин. Дъщеря ни, най-хубавият вятър на есента, към момента топъл, който кара плодовете да зреят и ги изпълва с мирис от далечни земи – това хубаво момиче умерено си сипа от картофите с копър и масло, които бях сготвила.
- Да го изчакаме още мъничко - предложих аз, само че лицето й стана толкоз красиво, че залезът си отиде и се уплаших. Питах се дали в действителност съм произнесла думите си на глас. Тя стана, не сподели нищо, сипа си от салатата, която бях приготвила – домати, краставици, които купувах от баба Златка на пазара. Когато не имах вяра на някого, пробвах да мисля за тази остаряла жена. Дъщеря ми изглеждаше стряскащо красива и тичах с мислите си при остарялата.
Беше висока, пъргава.Тя ме уверяваше, че отглежда сама зеленчуци на дивото си място в Радомир. Подозирах, че лъже, само че тя ме води там и ги видях - домати, огромни колкото главата ми.
- Онзи див имот до твоя на кого е?
- На мене и го продавам – сподели баба Златка. - Децата ми не желаят да стъпят тука, реката през лятото не пресъхва, само че е цялостна с толкоз доста речни раци, че водата не може да тече. Аз се научих да хапвам речни раци. Искаш ли да ти покажа по какъв начин се готвят.
Дъщеря ми се усмихваше и не чакаше никого. Аз още веднъж побягнах отново там, при онази висока бабичка от Радомир.
Мястото й беше обрасло с издънки на бодливи сливи и диви вишни.
- Ще те науча да присаждаш дървета – засмя се остарялата. Аз се научих толкоз бързо, че баба Златка не можеше да повярва на очите си. Дърветата, които разрязвах и пъхах калеми в разцепите, се прихващаха.
- Какво става с тебе? - попита ме баба Златка. - Не съм виждала човек, дето без да го учат, ашладисва толкоз добре. Или ме лъжеш, че не си знаела по какъв начин да пъхаш калема, или не си добре.
Попитах я какъв брой коства прилежащото място и тя отвърна: – „ Две хиляди ”.
Никога нямаше да събера две хиляди. Замислих за парите на онази жена. Месеци наред имах възприятието, че съм червей в ябълка пред очите й, кафяви като септември.
- Ето пари. Купи мястото – сподели дамата, само че не погледна мене. Даде банкнотите на щерка ми и от този момент стартира моето бясно ашладисване. Някои споделят, че силата ти отива в дървото, което присаждаш. Аз имах вяра, че дървото и аз поделяхме болката, само че това, несъмнено, беше цялостна нелепост. Човек е податлив с нелепостта си да изяснява неща, които природата държи изцяло необясними.
- Господ стартира там, където свършва науката, чадо – по този начин ми сподели баба Златка и аз бях там, при Господ, тъй като нямах просвета, а дървета, треви и река, толкоз слаба, че речните раци изпиваха водите й.
...Дъщеря ми взе сребърния нож, сребърната вилица на татко си и изяде всичките картофи от тавата. Уплаших се, да не се разболее. Беше слаба като капаче на пощенска кутия.
- Нищо не остави за него – споделих й, тя се усмихна с оная спокойна хубост...знаех, че още веднъж нещо не е наред. Не беше. Кристиан отпътува. Забелязах – тъй като съм добра там, където няма просвета и където две и две е равно на есен. Красивата ми щерка в този момент бе изяла всичко.
Нямаше го. От време на време зървах щерка си по пътя към дивото място в Радомир, където към този момент бях пресадила всички бодливи израстъци - джанки, вишни, трънки.
- Къде вървиш? –питах я. Не ми даваше никакъв отговор. Усмивката й мълчеше, като че бях ледник или пуст двор.
Кристиан го нямаше.
Човек, който присажда вишни и ябълки, спи леко, заешки сън, само че не бях усетила по кое време е станал. Този път, за разлика от преди година, бе взел и облеклата си – не бях забелязала, че ги приготвя. При него всичко беше на мястото си както в реда на естествените цифри - след 10 следваше единайсет, а при мене следваха снежни преспи.
На сутринта и щерка ми не пристигна на закуска. Нейните облекла ги нямаше, рисунките по стените на стаята й бяха изчезнали. Фотографията? Какво се беше случило с нея? Снощи на нея към момента бяхме тримата – аз, мъжът ми и топлият есен ден в очите на нашата щерка. Сега аз бях изрязана от фотографията, усмивката ми бе скъсана на две и единствено половината бе останала върху парчето хартия. Нямаше ги нейните детски обувки, неговите обувки ги нямаше, нямаше сребърна вилица и нож, гребенът му го нямаше.
Но дребните чашки, в които живееше щастието, ме чакаха на лавицата. Пих вода с тях, с всичките седем и бавно започнах да не помня страха. Щастието, с което човек е претърпял предишното, не го изоставя.
Дано са щастливи. И момичето, и татко му да са щастливи, Господи. Ти започваш там, където свършват числата, знаеш какво е болежка. Пази ги здрави, Господи. Дъщеря ми и мъжа ми. Моля те. Аз съм добре.
Може би на другата вечер ги видях да минават по улицата - мъжа ми, детето и красивата млада жена, която приличаше толкоз на момичето, като че бях родила и нея в пернишката болница. Помахах им с ръка. Беше невероятно да не са ме видели, само че не реагираха, нито един не подвигна ръка, даже не се усмихнаха кротко, с цялото схващане на света, с цел да си помисля, че нещо не е наред.
Прибрах се. Хладилникът ми трябваше да е напълно празен. Не бях купувала нищо, гадеше ми се при мисълта за картофи с копър, които щерка ми, това капаче на пощенска кутия, похапваше денонощно. Не бях купувала троха самун седмица или две, а хладилникът беше цялостен до спукване.
Толкова препълнен фризер. Помисли. Дали това не значи, че ще се върнат. Не се върнаха.
... Не можех повече да пребивавам в тази къща. Нямах пари, нямах документи. Мъжът ми държеше всичко в подредения като крематориум долап, в този момент със зеещи порти, напълно празен.
Хванах се на нова работа, превеждах тежки текстове, бях порядъчен преводач и печелех – не бях гладна, живеех в гарсониера чартърен в другия завършек на града. Страхувах се да мина около остарялата ни къщата, там свършваше науката и започваше Господ, а аз не знаех какво има за мене той.
Една вечер, беше началото на септември, топъл ден като очите на новородено дете – към момента, когато ми беше студено, си спомнях очите на Кристиан и се сгрявах – се случи нещо.
Само чашите от благополучие бях взела от вкъщи си. Тази вечер, на вратата на гарсониерата, която гледаше към дивия, оголял бъз и изсъхналата коприва, хвърлила семената си напразно, някой почука на вратата.
Живеех затворено. За да са положителни преводите, човек би трябвало да бъде залостен двор, другояче думите го напущат през порите на кожата. Но в този момент някой звънеше извън.
Не чаках никого.
- Мамо – прозвуча глас от есенен вятър. – Отвори – Пръстите ми трепереха, до момента в който отключвах. Кристиан и щерка ми влязоха в гарсониерата. – Мамо.
- Тъкмо излизах – споделих им.
Господи, който започваш в края на науката и живееш в кръвта на всички, дето си нямат никого. Пази това момиче и този мъж. Аз всичко имам. Не си губи времето с мене. Гледай тях. Моля те.
Всяка посока има 100 крачки. Хайде. Върни се.
Всички направления водеха при тях.
При тези двамата.
Но не и мен.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ