Уютът в собствените скривалища
" Моите мемоари са постоянно по-интересни от спомените на близък " - твърди с неповторимото си парадоксално духовитост Хашеков воин храбрият боец Швейк. Защо пък да го поправяме! Просто да се огледаме в близост: на всяка среща или празник някой разпалено споделя личните си прекарвания. Разбира се - другите не са длъжни да го слушат, въпреки и да го побутват понякога. Те или се вглъбяват в екранчето на мобилния си телефон, или " пресмятат " мислено: с какво говорещият би могъл да им бъде потребен. Та по какъв начин инак ще си губят времето. Някои назовават подобен тип другарство " диалог " или " замяна на отзиви ". Но колкото и да е богат нашият речников фонд, мъчно би се намерил прецизен термин за сходна " връзка ". Често си припомням едно горчиво признание, което преди години Никита Михалков показа с мен: " Когато някой общително те попита по какъв начин си, не чакай отговор... до момента в който откликнеш, той към този момент е на другия ъгъл; въобще не се интересува от твоето положение "...
Една вечер бях поканена на другарски празник в първокласен ресторант. Без да желая, наложи се да следя чудноват за мен " театър " на срещуположната маса. Край нея седяха двама елегантни, добре изглеждащи младежи, а сред тях се извисяваше голям букет от орхидеи. Явно имаше някакъв сериозен мотив, който притегли любознанието ми. В течение на два часа празнуващите младежи не откъснаха взор от GSM-ите си, отпивайки понякога по глътка вино. Добре, че орхидеите, сложени по средата на масата, не им пречeха. Явно единствено аз им се възхищавах от прилежащата маса. Чудя се: какво е събрало тези младежи, откакто нямат какво да си кажат даже на празник! И какъв е изобщо смисълът на сходно честване.
Може би моите разсъждения са старомодни, останали от времето, когато хората в действителност общуваха - спореха, разказваха си вицове, смееха се... Опитвам се да схвана тези странни, само че все по-често срещани форми на другарство, които даже изкуството стартира да имитира. Да не приказваме за неговото разбиране. Омръзнало ми е да апелирам близките по време на прожекции - да престанат да светкат в очите ми с техните мобилни телефони. А някои от тях даже след края на кино лентата изявяват искания да изричат мнение за него... Както и да диря логичност - тъжно ми е, че таман това отчуждение стартира да господства в и без друго глобализиращия се свят, в който милиони хора са на ръба на бедността и изцяло са изгубили доверие в тези, които биха защитили на дело справедливостта и правдата. И до момента в който мечтаехме за сриване на стените, разделящи човешките общности, ненадейно попаднахме в обстановката на издигане на нови, още по-високи - като тази на границата на Съединени американски щати с Мексико.
Така последователно тогавашната патриархална непосредственост и угриженост сред хората към този момент са отдалечен спомен. Елементи от тях инцидентно срещаме в някои доизживяващи дните си провинциални общности. И колкото повече връзки се основават в интернет, толкоз по-обемно самотата завладява света. Мнозина ме укоряват, че с сходни разсъждения се пробвам да упорствувам на естественото развиване на техническата цивилизация. Въпросът е: защо развиване става дума. Във всеки случай не за " copy paste " и " play back ", които заливат пространството. А някъде сред тях в консуматорското общество, задушаващо се от артикули и движимости, все по-трудно проблясват искрици на нематериалност, на гений и креативност. За тях нормално липсват финансови средства. Представете си света без тези духовни проблясъци! Тук е мястото да припомня обичания ми отговор на въпроса " Що е цивилизация? ": Пътят на човечеството от пещерата до атомното укритие. Ако питате мен, актуалният глобализиран човек се усеща най-комфортно в скривалището, където се крие от самия себе си. Там и самичък не може да се откри...
Кой да му подаде ръка! Спасителен мост към бъдещето бихме могли да търсим в творбите на литературата и изкуството. Техните послания някак незабелязано ни вършат по-добри, по-диалогични; настройват ни да разбираме това, което се случва край нас. А без схващане и осъзнаване на обстоятелствата и обстановките, ще си останем " материал " за операция. Всъщност посредством писменото слово и посредством облика най-пълноценно и всеобхватно осмисляме съществуването си, надскачайки всекидневната битка с бита, която някак незабележимо стяга обръча на живота ни. Търсим и откриваме отговорите на безконечните въпроси на човешката цивилизация. В това отношение изключително потребни са начинания като неотдавна показаната " Lego ergo sum " (Чета, затова съм). Започна я авторитетното издателство " Изток-Запад ". Тя е ориентирана както към децата, по този начин и към възрастните. Тъкмо през днешния ден книгите стават последното леговище на личността в нейната смисленост и уникалност. Засега публичният отклик на самодейността е забележителен и дава обещание бъдеще на тази задача.
Едва седмици ни разделят от следващата Коледа. А раждането на Христос символизира настъпването на една нова ера, в която Вярата побеждава езичеството. И макар преплитането на доста култури у нас православието (християнството) побеждава. То ни учи на Доброта, на Търпение, на Грижа за индивида. Макар че в пищността и битовизацията на празника, в задграничните пътувания и така нататък мнозина " изтърваха " същинската му същина: в духовната непосредственост и общение, въпреки всичко нашата нация оцелява епохи наред посредством запазване на традициите си.
Колкото повече се приказва и написа за глобализацията на културата като неизбежен развой, толкоз по-категорично имаме вяра, че светът няма да се трансформира в интелектуален " Макдоналдс ". Това потвърждават най-ярките достижения в актуалното изкуство, които превземат и публиката, и рецензията със своята национална характерност и еднаквост, с пъстрото си разнообразие. И макар безспорния прогрес на днешните технологии, те не са в положение да заменят човешката душа. И най-скъпите спецефекти не могат да заместят сърцето на индивида. Важното е да се вслушваме в него и да не забравяме, че и другите хора имат сърца! А това става единствено посредством обикновено другарство.
Една вечер бях поканена на другарски празник в първокласен ресторант. Без да желая, наложи се да следя чудноват за мен " театър " на срещуположната маса. Край нея седяха двама елегантни, добре изглеждащи младежи, а сред тях се извисяваше голям букет от орхидеи. Явно имаше някакъв сериозен мотив, който притегли любознанието ми. В течение на два часа празнуващите младежи не откъснаха взор от GSM-ите си, отпивайки понякога по глътка вино. Добре, че орхидеите, сложени по средата на масата, не им пречeха. Явно единствено аз им се възхищавах от прилежащата маса. Чудя се: какво е събрало тези младежи, откакто нямат какво да си кажат даже на празник! И какъв е изобщо смисълът на сходно честване.
Може би моите разсъждения са старомодни, останали от времето, когато хората в действителност общуваха - спореха, разказваха си вицове, смееха се... Опитвам се да схвана тези странни, само че все по-често срещани форми на другарство, които даже изкуството стартира да имитира. Да не приказваме за неговото разбиране. Омръзнало ми е да апелирам близките по време на прожекции - да престанат да светкат в очите ми с техните мобилни телефони. А някои от тях даже след края на кино лентата изявяват искания да изричат мнение за него... Както и да диря логичност - тъжно ми е, че таман това отчуждение стартира да господства в и без друго глобализиращия се свят, в който милиони хора са на ръба на бедността и изцяло са изгубили доверие в тези, които биха защитили на дело справедливостта и правдата. И до момента в който мечтаехме за сриване на стените, разделящи човешките общности, ненадейно попаднахме в обстановката на издигане на нови, още по-високи - като тази на границата на Съединени американски щати с Мексико.
Така последователно тогавашната патриархална непосредственост и угриженост сред хората към този момент са отдалечен спомен. Елементи от тях инцидентно срещаме в някои доизживяващи дните си провинциални общности. И колкото повече връзки се основават в интернет, толкоз по-обемно самотата завладява света. Мнозина ме укоряват, че с сходни разсъждения се пробвам да упорствувам на естественото развиване на техническата цивилизация. Въпросът е: защо развиване става дума. Във всеки случай не за " copy paste " и " play back ", които заливат пространството. А някъде сред тях в консуматорското общество, задушаващо се от артикули и движимости, все по-трудно проблясват искрици на нематериалност, на гений и креативност. За тях нормално липсват финансови средства. Представете си света без тези духовни проблясъци! Тук е мястото да припомня обичания ми отговор на въпроса " Що е цивилизация? ": Пътят на човечеството от пещерата до атомното укритие. Ако питате мен, актуалният глобализиран човек се усеща най-комфортно в скривалището, където се крие от самия себе си. Там и самичък не може да се откри...
Кой да му подаде ръка! Спасителен мост към бъдещето бихме могли да търсим в творбите на литературата и изкуството. Техните послания някак незабелязано ни вършат по-добри, по-диалогични; настройват ни да разбираме това, което се случва край нас. А без схващане и осъзнаване на обстоятелствата и обстановките, ще си останем " материал " за операция. Всъщност посредством писменото слово и посредством облика най-пълноценно и всеобхватно осмисляме съществуването си, надскачайки всекидневната битка с бита, която някак незабележимо стяга обръча на живота ни. Търсим и откриваме отговорите на безконечните въпроси на човешката цивилизация. В това отношение изключително потребни са начинания като неотдавна показаната " Lego ergo sum " (Чета, затова съм). Започна я авторитетното издателство " Изток-Запад ". Тя е ориентирана както към децата, по този начин и към възрастните. Тъкмо през днешния ден книгите стават последното леговище на личността в нейната смисленост и уникалност. Засега публичният отклик на самодейността е забележителен и дава обещание бъдеще на тази задача.
Едва седмици ни разделят от следващата Коледа. А раждането на Христос символизира настъпването на една нова ера, в която Вярата побеждава езичеството. И макар преплитането на доста култури у нас православието (християнството) побеждава. То ни учи на Доброта, на Търпение, на Грижа за индивида. Макар че в пищността и битовизацията на празника, в задграничните пътувания и така нататък мнозина " изтърваха " същинската му същина: в духовната непосредственост и общение, въпреки всичко нашата нация оцелява епохи наред посредством запазване на традициите си.
Колкото повече се приказва и написа за глобализацията на културата като неизбежен развой, толкоз по-категорично имаме вяра, че светът няма да се трансформира в интелектуален " Макдоналдс ". Това потвърждават най-ярките достижения в актуалното изкуство, които превземат и публиката, и рецензията със своята национална характерност и еднаквост, с пъстрото си разнообразие. И макар безспорния прогрес на днешните технологии, те не са в положение да заменят човешката душа. И най-скъпите спецефекти не могат да заместят сърцето на индивида. Важното е да се вслушваме в него и да не забравяме, че и другите хора имат сърца! А това става единствено посредством обикновено другарство.
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ