Снежният човек и врабчето ♥ Светослав МИНКОВ
Многоликият гений на Светослав Минков, който основава величави фантастични светове и стоплящи земни истории. Споделяме една снежна и нежна приказка за другарството сред гладното врабче и положителния Снежко, написана през 1932 година от огромния наш публицист, преводач и красноречив повествовател.
♥ Снежният човек и врабчето
Имаше едно врабче, което чуруликаше от заран до вечер в градината на една къща и беше доста щастливо. Подскачаше то нехайно по клоните на огромните остарели дървета, пееше си радостни песнички, а щом огладнееше, слизаше на земята и скок-подскок, скок-подскок – отиваше при курника и все намираше там по някое ечемичено зрънце.
А в курника живееха четири кокошки и един петел. Едната кокошка беше бяла, другата – жълта, третата – сива, четвъртата – черна. Петелът пък беше пъстър и имаше огромен червен гребен и остри шипове, от които се бояха всички съседски петли. Сутрин, когато стопаните на къщата още спяха, той се качваше на стобора, изпляскваше с криле и се провикваше:
– Ку-ку-ри-гу-у-у!
Тогава сънливците отваряха очи, ставаха от леглата си и се залавяха за работа. Както виждате, тоя петел с цялостно право можеше да се назова будилник, въпреки че нямаше нито стрелки, нито звънче и не беше платен от часовникар, а се беше излюпил от нормално кокоше яйце.
Когато жълтата кокошка съглеждаше врабчето, че се върти към курника и търси храна, тя настръхваше цяла от яд и споделяше ядосано на другите кокошки:
– Не мога да понасям към този момент тоя готованко! Гледайте го: нищо не работи, а единствено яде!
– Ами – отвръщаше бялата кокошка. – И от горната страна на туй го рисуват по букварите на децата, като че кой знае какво е направил!
– Не, в случай че това продължава по този начин, аз ще престана да снасям яйца! – заканваше се сивата кокошка.
– И аз също! – добавяше черната.
– Стига де! – намесваше се тогава петелът. – Я си свивайте опашките, че зло ще патите! Да не мислите, че наш врабчо се е родил единствено да яде. Ами в случай че го нямаше него, кой щеше да чисти дърветата от гъсеници, а?
– Брей, огромна работа! – викваха в един глас и четирите кокошки и се разкудкудякваха така мощно, че петелът изгубваше самообладание, спущаше се от горната страна им и почваше да им скубе перушината.
Но дребното врабче не разбираше езика на кокошките и по тази причина продължаваше да обикаля курника и да кълве умерено поръсените по земята ечемичени зрънца.
Една нощ заваля сняг и цялата земя се покри с дебела снежна пелена. Дърветата побеляха като огромни захарни букети, дребните къщици се сгушиха още повече и по стъклата на прозорците им заблестяха звездички от скреж.
На сутринта врабчето изскочи из своето укритие под стряхата на къщата и кацна върху стобора.
– У-у-у, че люта зима! – рече то и настръхна цяло от мраз.
А бялата кокошка, която беше преди малко станала от сън и бе надникнала за момент през малката врата на курника да види какво е времето, закудкудяка радостно, сетне легна незабавно в сламата и снесе едно яйце. Тя намерения, че земята е побеляла от нейната перушина, и тая мисъл я наду като пуйка.
– Бягайте! Не се допирайте до мен! – говореше тя на своите другарки, а те се изсмяха безшумно и не споделиха нищо.
Само черната кокошка въздъхна надълбоко и от очите й покапаха сълзи. Мъчно й беше, че земята не е покрита с нейната перушина.
След малко в градината пристигна едно хубаво момиченце с черни очички и с румено личице.
– Бате ще ми направи снежен човек! – извика то и запляска радостно с ръце.
И в действителност неговият брат затъркаля по земята една снежна топка, която стартира да става все по-голяма и по-голяма, до момента в който най-накрая се трансформира в чудноват снежен човек с дълга метла в ръка, с червен нос от морков и с два черни въглена вместо очи. Цял ден дребното момиченце скачаше към снежния човек и му се радваше.
Ала не щеш ли настъпи вечерта и къщата заспа бездънен сън. Заспаха и кокошките в курника.
Само дребното оскъдно врабче стоеше още будно, тъй като не беше яло от сутринта. Снегът бе засипал ечемичените зрънца, а другаде храна не можеше да се откри. Когато ясният месец изгря на небето, врабчето излезе отдолу под стряхата и кацна върху рамото на снежния човек.
– Хей, приятелю, я се махай отсам, че в случай че дигна метлата, знаеш ли! – извика снежният човек и черните въглени на лицето му светнаха също като човешки очи.
– Ти не можеш да дигнеш метлата, тъй като не си същински човек – изцвъртя гладната птичка.
– Не съм същински човек ли! Кой ти сподели това?
– Аз видях, когато те направиха от сняг – отвърна врабчето. – Недей ми се сърди, апелирам ти се! Аз няма да ти сторя никакво зло. Ще постоя малко на рамото ти и отново ще си хвръкна. Дойдох единствено да ти се оплача, че през днешния ден не съм клъвнало нито трохичка, а на кокошките дадоха цяла чиния с царевична каша.
Сърцето на снежния човек се сви от болежка. Той съжали бедната птичка, която трепереше от мраз на рамото му, изкашля се безшумно и рече:
– Много ли си гладен, врабчо?
– Ох! – въздъхна врабчето. – Умирам от апетит!
– Знаеш ли що? –каза снежният човек. – Я вземи, че си клъвни от носа ми, той е от морков. Все ще се заситиш малко. Само внимавай да не ми изядеш целия нос.
– Колко си добър! ж изчурулика радостно гладната птичка и скочи върху дръжката на метлата. Протегна мъничката си главица и закълва лакомо вкусния морков.
– Ех, да знаеш какъв брой хубаво е в небесните небеса! – рече замислено снежният човек. – Всички тия снежинки, от които съм изработен в този момент, бяха дребни дъждовни капчици. Когато се отрониха от облаците, те блестяха като елмазени зрънца, само че след това дъждовните капчици замръзнаха, залепваха се една о друга и се превръщаха в огромни снежни парцали…
„ Колко сладостен морков! “ – мислеше си врабчето, без да слуша какво му приказва снежният човек. То беше изяло към този момент върха на носа му й продължаваше да кълве нататък, когато внезапно го сепна креслив глас:
– Ей-ей, какво правиш? Стига ти толкоз! Ще ме оставиш без нос!
И дребното врабче престана да яде, целуна снежния човек по челото и кацна още веднъж на рамото му.
– Благодаря ти доста! – каза то. – Ако не беше ти, аз щях да умра от апетит.
– Хайде в този момент върви да спиш! – рече снежният човек.
– Лека нощ! – извика врабчето и отлетя под стряхата.
Така дребната сива птичка и снежният човек станаха другари. Всяка вечер врабчето кацваше върху дръжката на метлата. Неговият снежен другар му разказваше за чудния живот в небесните небеса, а то кълвеше сладкия морков и си мислеше, че и животът на земята не ще бъде неприятен, в случай че не е толкоз студено.
Разбира се, всяко нещо си има край. Затова и морковът най-накрая се свърши и снежният човек остана без нос. Ала братът на дребното момиченце забоде в лицето му различен морков, още по-голям и по-сладък от първия.
После – трети, четвърти, пети, шести. Врабчето ядеше и не се майтапеше.
Минаха доста дни. Една заран слънцето блесна на небето и снегът стартира да се топи под горещите му лъчи. Метлата падна от ръцете на снежния човек, сетне паднаха и самите му ръце, търкулна се и главата му с двата въглена и с късчето морков, което беше неговият финален, десети нос. Земята просмука разтопения сняг и от снежния човек не остана нищо.
Само там, където се стопи неговото бяло положително сърце, цъфнаха незабавно три чудни дребни кокичета.
1932 г.
* Снимка на българския писател Светослав Минков (1902-1966), bg.wikipedia.org
