Нещастието като пъзел, подхвърлен от живота - МИХАИЛ ЛАБКОВСКИ
Много хора не живеят, а съществуват. Те са заети да „ вършат неща “ от самото начало. Трябва да отидат на работа, да подготвят вечеря, да се срещнат с другари в кафенето…
Всичко върви като по график, премерено и неотклонно.
Разбира се, имат и фантазии. Някои бленуват за доста пари, други фантазират да отидат някъде надалеч, където има слънце и морски бриз и където не всеки ден е сурвакница. И казусът е, че тези хора са щастливи единствено в най-дълбоките си мисли и нито една тяхна ежедневна активност не им доставя наслаждение.
Защо е по този начин? Сега ще ви опиша една история.
През двадесети век американски учени провели нечовечен опит.
Те сложили едно куче в клетка, заключили компактно вратата и почнали да го удрят с ток. Кучето лаело, хленчело, драскало по решетките, въртяло се из клетката, само че в един миг просто легнало на пода. Предало се и спряло да се бори. Надявало се, че мъчението ще завърши от единствено себе си.
Тогава учените отворили клетката и траяли да бият кучето с ток. И какво мислите, че станало? Кучето траяло да лежи…
Този опит дал началото на ново разбиране в логиката на психиката – синдром на заучената беззащитност .
Когато на човек от детството му е неразрешено да показва себе си, когато го учат по какъв начин да заобикаля провалите, а не по какъв начин да върви напред, когато влиза в университет единствено и единствено „ с цел да не го вземат в казармата и тъй като (в тази специалност) има по-малка конкуренция “, избира работа, където имат малко условия (към негo) и заплащат повече, той се трансформира тъкмо в това лабораторно куче.
Ако родителите ни учат от детството на фразата „ даже не се опитвай “, ние освен се отхвърляме, само че и започваме да се отнасяме по друг метод към неуспехите си. Един несполучлив опит и край – предаваме се. Защото още от детството сме научили, че колкото по-тихомълком се придвижваш из живота, толкоз по-далече ще стигнеш.
Много хора считат, че компликациите ви вършат по-силни и издръжливи.
Уви, това работи единствено в случай че не се окажете в ситуацията на кучето от експеримента; в случай че не възприемате компликациите като злощастие и болежка, а по-скоро като пъзел, подхвърлен от живота, който би трябвало да решите с неспокойствие и творчество.
Запомнете едно простичко нещо: когато е мъчно, мъчително, ужасно и неприятно, не е нужно да се примирявате с него. Вратата постоянно е отворена, когато сте привикнали с нея, вие просто не я забелязвате.
Последвайте ЧЕТИЛИЩЕ в Телеграм :
