Мислех, че ще те позная, когато се появиш. Толкова много

Мислех, че ще те позная, когато се появиш. Толкова доста пъти се прокрадваше в блясъка на нечии очи, разхождаше се върху нечии усмивки, докосваше ме с нечии обятия, че бях сигурна, че ще те позная. Любов. Колко пък да си неразпознаваема? Колко пък да си недостижима? Колко пък да си специфична? Не те разбирам аз, обич. Нито една писмен знак в теб не разбирам. Нито един тон. И ударението ти не разбирам. Преди си мислех, че най-малко него съм го нацелила, опознала. Толкова доста пъти си мислех и толкоз доста пъти ме удряше това акцентиране. През лицето.

Да, от тези звучните и мощни плесници. Болеше. Но колкото нежна можеш да бъдеш, толкоз си безпощадна от време на време.

Спри се, обич! Спри се, да те видя за малко! Да те усетя. За малко. Знам, че ще си тръгнеш. Винаги го правиш. Особено когато дръзна да помисля, че съм те докоснала. Не обичаш да бъдеш докосвана, нали. Отблъскваш, пазиш се, тръгваш си. Остани. Поне една чаша вино да изпием дружно.

Ти не пиеш, обич. Затова пък аз от дълго време съм спряла да изброявам чашите си. Поглъщаше ги времето. Онова, в което сякаш те имаше и също толкоз те нямаше. Хайде, да ти ръся една чаша. И без това си за малко. Да те усетя писмен знак по писмен знак. Все отново са единствено пет. Достатъчно, че да накарат едно малко сърце да бие и толкоз незадоволително, че да спре да го прави... още веднъж.  Преди си мислех, че единствено на него си му нужна, обич. Ама не си. То сърцето някак оцелява и без теб. И аз се научих да оставам жив без теб. Тези пет букви могат да значат доста, само че от време на време не значат нищо. Любов. В обезличаване се превръщаш. Понякога.



Отваряш бариерата към теб, отваряш пътищата си. Понякога са дребни и криволичещи, различен път е необятна автомагистрала, само че малко по-късно си подготвена да ги затвориш. Пътят, бариерата, автомагистралата, всичко да затвориш. И теб ли те е боязън, обич? Твоите пет букви не те ли пазят задоволително? Страх. И да се опасяваме от теб можем, само че за какво би трябвало да го вършим. Ти нали си за чувство, за допиране, за шерване, за обичане... Нали за това те желаеме?

А, да, и за пиянство. За вино, обич. И ударението ще податлив, ще го напием, ще го накараме да танцува. Ти нали можеш да танцуваш? Пийни малко и ще ти пристигна храброст. На мен по този начин ми се появяваш, обич. Някъде сред чашите с вино, някъде сред (не)очакванията, някъде сред страховете, сред ударенията. А всички желаеме просто да обичаме. Да те обичаме, обич. Да ни обичаш, обич. Толкова е просто.

 
Да се влюбиш по време на пандемия