Милена Фучеджиева пред Новини.бг.: Един народ е духовен тогава, когато хората се отнасят добре помежду си
Милена Фучеджиева е известна писателка, сценаристка, публицистка. Тя е създател на бестселъра "Сексът и комунизмът ", на още няколко сборника с есета и разкази, сценарист е на тв сериала "7 часа разлика " и още мн.други. Баща ѝ е писателят Дико Фучеджиев, дълготраен шеф на Народния спектакъл "Иван Вазов ", а майка ѝ, Пиринка Хаджиева, е била редактор и сценарист на документални филми. Милена е потомка на македонския революционен жанр Хаджиеви от Голешево. Тя е учила две години актьорско майсторство, след което приключва кинорежисура в НАТФИЗ. Между 1973 и 1976 година живее и учи в Париж. През 1990 година емигрира в Съединени американски щати., а от 2010 година живее в България.
- Милена, споделят, че най-важната и сложна задача за всеки интелектуалец, е разговорът му с Бог. В дните преди Рождество твоят с Него по какъв начин върви?
- Живеем в общество, което от ден на ден се дистанцира и отхвърля Бог. Статистиката демонстрира, че религиозните хора понижават и то освен у нас. Важно е да създадем разграничението сред вярващи и религиозни хора. За страдание в България не са малко тези, които считат вярващите за леко тъпи. Не мога да осъждам невярващите, само че им съчувствам. Те са се лишили от един канал за другарство, който обогатява и основава смисъл и устои. В България общуването с Бог, ходенето на черква и така нататък е симулация. Но позитивната страна на нещата е, че у нас в никакъв случай не се е стигало до крайности и фанатизъм заради набожност за разлика от доста други страни. Дори може да се каже, че ние, българите, сме по-толерантни, в сравнение с самите ние мислим, че сме. Обаче сме свръх нетолерантни към непознатия триумф. Това са моите наблюдения през последните 8 години, в които пребивавам тук.
Светът е комерсиален, хората желаят да имат, да ядат, да пият и по-рядко мислят за духовният аспект на Рождество, на това, че е значимо да бъде почетено раждането на Исус Христос, който е желал да научи хората на дълбока човечност и обич към близък. Разбира се, не е нужно да си набожен, с цел да си човечен. Нито пък да почиташ Христос. Хуманността или неналичието й са персонална отговорност.
- Твоите наблюдения какво демонстрират - духовният живот, културата, тачат ли се задоволително в съвремието ни, или сме ги загърбили?
- Смятам, че в България в този момент се прави доста за културата, има безчет културни артикули. Този стон, който тече непрекъснато за неуспеха на културата, не е правилен. Ето, в този момент разпъват Венета Райкова дали е писателка или не е, тъй като Столична библиотека я награди. Дали е Венета Райкова или някой различен, всеки, който написа книги и има читатели, а в нейния случай очевидно са доста, е публицист. Невежество и липса на приемливост е да се оспорва дали тя е публицист или не. Освен това хулителите й наскърбяват на първо място нейните читатели. Смятам това за надълбоко дискриминационно мислене и говорене. Това държание няма нищо общо с духовността, за която тези хора претендират. За страдание хората, които леят мръсотия против триумфа на другите, просто не знаят какво вършат. Когато хората не се отнасят добре един с различен, е липса на нематериалност. Духовността в последна сметка е образование. И това не се случва, тъй като липсват културни артикули, а тъй като липсват първите 7 години.
- Не те ли тормози леснодостъпността в мрежата, където написа и този, който може и оня, на който не му се отдава?
- Не, в целият свят е по този начин. Нека да пишат, да се самоиздават. Тове е елементарно. Да стигнеш до читателите е мъчно. Едва, когато някое съществено издателство с известност ти предложи да те издава и имаш сериозна група от читатели, тогава към този момент можеш да се смяташ за същински навлязъл в света на писателите.
- Ти по кое време усети нужда да се изразяваш по този начин? И какво ти даде общуването с твоя татко - писателят Дико Фучеджиев?
- Когато се научих да чета, а след това и да пиша, прописах първо на машината на татко ми. Бях на 4,6 години. Явно още тогава съм мечтала да съм като него. Обичах да го следя и копирам. Той ми е предал невъзможността да пребивавам без да пиша.
Отношенията с татко ми бяха доста комплицирани, самият той бе комплицирана персона. Не беше топлият татко, който те прегръща и приласкава. Аз не бях "на баща принцесата ". Тези връзки ги наваксахме най-после, той осъзна грешките си и ми се извини. Вече му бях дала прошка. Научила съм се от него на дисциплинираност. Той беше доста аскетичен човек, нямаше потребност от движимости, живееше над дребнотемието. За страдание това разграничаване от злободневието не можах да взема от него. Също по този начин, беше спокоен, миролюбив човек, аз съм по-войнствена от него. Живеем в свят, в който конкуренцията е огромна. Тук упоритостта се счита за недостатък, само че в Америка е тъкмо противоположното. Ако си по комсомолски непретенциозен, както ни учеха в миналото, нямаш късмет да успееш...
- Приживе писателят Виктор Пасков споделяше, че България в никакъв случай не излиза от българите и където и да живеят, те заграждат по 4 кв.м. и споделят "Това е България ". Ти по този начин ли усещаше нещата, когато живя във Франция, след това в Съединени американски щати?
- Не, очевидно претърпявам българското по друг метод от Пасков. Някъде надълбоко в мен то постоянно ще живее, също по този начин в Съединени американски щати най-близките ми другари бяха българи, само че постоянно съм се чувствала просто човешко създание без никаква национална принадлежност.
- Твоята книга "Сексът и комунизмът " стана бестселър. Би ли написала "Сексът и посткомунизмът "? Оливър Стоун твърди,че страните и държавните управления само не могат да таксуват с налози сексът и любовта и в този смисъл, това са най-свободните територии.
- Не, към този момент нямам желание да наблюдавам живота на героинята ми Лола през прехода. Интересното е, че в този момент младите са по-консервативни в секса отпреди, от нас, ние бяхме много разхайтени, само че и по-неинформирани. Може би е тъжно, че децата в този момент порастват по-бързо. А и моите книги не са за секса. Те са за свободата. Близкото минало ми е прекомерно близко, с цел да ми е забавно.
Имам какви ли не тематики за романи в главата, само че сега пиша сюжет за сериал за Нова тв. Тази работа е доста динамична, изисква сериозен житейски опит и ми доставя голямо наслаждение. Надявам се следващата година, когато сериалът излезе, да се хареса на хората. Сериалите са новите приказки. Аз персонално към този момент не мога да пребивавам без тях.
- Защо избра да се върнеш в България?
- За да мога да върша това, което обичам - да пиша. Езикът ме върна тук. Дъщеря ми е там, пътуваме доста, не е елементарно да сме разграничени, само че всяка има своите упоритости и задания, които би трябвало да бъдат осъществени въпреки и на разнообразни континенти.
- Милена, споделят, че най-важната и сложна задача за всеки интелектуалец, е разговорът му с Бог. В дните преди Рождество твоят с Него по какъв начин върви?
- Живеем в общество, което от ден на ден се дистанцира и отхвърля Бог. Статистиката демонстрира, че религиозните хора понижават и то освен у нас. Важно е да създадем разграничението сред вярващи и религиозни хора. За страдание в България не са малко тези, които считат вярващите за леко тъпи. Не мога да осъждам невярващите, само че им съчувствам. Те са се лишили от един канал за другарство, който обогатява и основава смисъл и устои. В България общуването с Бог, ходенето на черква и така нататък е симулация. Но позитивната страна на нещата е, че у нас в никакъв случай не се е стигало до крайности и фанатизъм заради набожност за разлика от доста други страни. Дори може да се каже, че ние, българите, сме по-толерантни, в сравнение с самите ние мислим, че сме. Обаче сме свръх нетолерантни към непознатия триумф. Това са моите наблюдения през последните 8 години, в които пребивавам тук.
Светът е комерсиален, хората желаят да имат, да ядат, да пият и по-рядко мислят за духовният аспект на Рождество, на това, че е значимо да бъде почетено раждането на Исус Христос, който е желал да научи хората на дълбока човечност и обич към близък. Разбира се, не е нужно да си набожен, с цел да си човечен. Нито пък да почиташ Христос. Хуманността или неналичието й са персонална отговорност.
- Твоите наблюдения какво демонстрират - духовният живот, културата, тачат ли се задоволително в съвремието ни, или сме ги загърбили?
- Смятам, че в България в този момент се прави доста за културата, има безчет културни артикули. Този стон, който тече непрекъснато за неуспеха на културата, не е правилен. Ето, в този момент разпъват Венета Райкова дали е писателка или не е, тъй като Столична библиотека я награди. Дали е Венета Райкова или някой различен, всеки, който написа книги и има читатели, а в нейния случай очевидно са доста, е публицист. Невежество и липса на приемливост е да се оспорва дали тя е публицист или не. Освен това хулителите й наскърбяват на първо място нейните читатели. Смятам това за надълбоко дискриминационно мислене и говорене. Това държание няма нищо общо с духовността, за която тези хора претендират. За страдание хората, които леят мръсотия против триумфа на другите, просто не знаят какво вършат. Когато хората не се отнасят добре един с различен, е липса на нематериалност. Духовността в последна сметка е образование. И това не се случва, тъй като липсват културни артикули, а тъй като липсват първите 7 години.
- Не те ли тормози леснодостъпността в мрежата, където написа и този, който може и оня, на който не му се отдава?
- Не, в целият свят е по този начин. Нека да пишат, да се самоиздават. Тове е елементарно. Да стигнеш до читателите е мъчно. Едва, когато някое съществено издателство с известност ти предложи да те издава и имаш сериозна група от читатели, тогава към този момент можеш да се смяташ за същински навлязъл в света на писателите.
- Ти по кое време усети нужда да се изразяваш по този начин? И какво ти даде общуването с твоя татко - писателят Дико Фучеджиев?
- Когато се научих да чета, а след това и да пиша, прописах първо на машината на татко ми. Бях на 4,6 години. Явно още тогава съм мечтала да съм като него. Обичах да го следя и копирам. Той ми е предал невъзможността да пребивавам без да пиша.
Отношенията с татко ми бяха доста комплицирани, самият той бе комплицирана персона. Не беше топлият татко, който те прегръща и приласкава. Аз не бях "на баща принцесата ". Тези връзки ги наваксахме най-после, той осъзна грешките си и ми се извини. Вече му бях дала прошка. Научила съм се от него на дисциплинираност. Той беше доста аскетичен човек, нямаше потребност от движимости, живееше над дребнотемието. За страдание това разграничаване от злободневието не можах да взема от него. Също по този начин, беше спокоен, миролюбив човек, аз съм по-войнствена от него. Живеем в свят, в който конкуренцията е огромна. Тук упоритостта се счита за недостатък, само че в Америка е тъкмо противоположното. Ако си по комсомолски непретенциозен, както ни учеха в миналото, нямаш късмет да успееш...
- Приживе писателят Виктор Пасков споделяше, че България в никакъв случай не излиза от българите и където и да живеят, те заграждат по 4 кв.м. и споделят "Това е България ". Ти по този начин ли усещаше нещата, когато живя във Франция, след това в Съединени американски щати?
- Не, очевидно претърпявам българското по друг метод от Пасков. Някъде надълбоко в мен то постоянно ще живее, също по този начин в Съединени американски щати най-близките ми другари бяха българи, само че постоянно съм се чувствала просто човешко създание без никаква национална принадлежност.
- Твоята книга "Сексът и комунизмът " стана бестселър. Би ли написала "Сексът и посткомунизмът "? Оливър Стоун твърди,че страните и държавните управления само не могат да таксуват с налози сексът и любовта и в този смисъл, това са най-свободните територии.
- Не, към този момент нямам желание да наблюдавам живота на героинята ми Лола през прехода. Интересното е, че в този момент младите са по-консервативни в секса отпреди, от нас, ние бяхме много разхайтени, само че и по-неинформирани. Може би е тъжно, че децата в този момент порастват по-бързо. А и моите книги не са за секса. Те са за свободата. Близкото минало ми е прекомерно близко, с цел да ми е забавно.
Имам какви ли не тематики за романи в главата, само че сега пиша сюжет за сериал за Нова тв. Тази работа е доста динамична, изисква сериозен житейски опит и ми доставя голямо наслаждение. Надявам се следващата година, когато сериалът излезе, да се хареса на хората. Сериалите са новите приказки. Аз персонално към този момент не мога да пребивавам без тях.
- Защо избра да се върнеш в България?
- За да мога да върша това, което обичам - да пиша. Езикът ме върна тук. Дъщеря ми е там, пътуваме доста, не е елементарно да сме разграничени, само че всяка има своите упоритости и задания, които би трябвало да бъдат осъществени въпреки и на разнообразни континенти.
Източник: novini.bg
КОМЕНТАРИ