Историята на една трагична фигура за Сталин, болшевизма и спасяването на българските евреи
Милен Максимов
Покрай кръглата годишнина от трагичните събития напролет на 1943 още веднъж интензивно се спори към тъй наречените " избавяне на българските евреи " (и " неспасяването " на тези, живеещи измежду българи, само че н е п о л у ч и л и българско поданство). Споменаха се имената на сънародници, които с риск за личното благоденствие са подхванали дейности с цел да се спре посред път извършващото се закононарушение (военно и общочовешко). Сред тези имена срещнах и името на Тодор Кожухаров.
Реших да споделя някои мисли по този мотив. Тодор Кожухаров (книжка с негови пътеписи, по знамение оживяло от цялостното заличаване на творбите му, лежи на масичката до писалището ми и понякога я прелиствам) е впечатляваща и трагична фигура, знакова за една авторитетна, а през днешния ден на процедура забравена част от тогавашната българска интелигенция.
Слагам го в една редица с идващите ми непринудено на разум Данаил Крапчев, Йордан Бадев (също жертви на следдеветосептемврийската разправа), Стефан Попов, Христо Огнянов - те двамата, оживели единствено тъй като " събитията " ги заварват в чужбина и тя им става горчива орис за постоянно. Димитър Талев е също от тази редица...
Това са все хора-патриоти, претърпели " Европейската война " и нещастията на националните произшествия (питал съм се по какъв начин изобщо са могли да живеят след възторга, възхода и след това цялостния провал на очакванията, жертвите, лишенията на фронтовете през 1912-13 и 1915-1919, по какъв начин дядо ми е можел да гради по-късно семейство, да води " естествен " живот, да строи и обича - за жал в никакъв случай не съм можел да го запитвам лично)...
Та хора като Кожухаров, отличаващи се с изключение на с горното също и със мощно развито обществено възприятие, което ги довежда до Сговора, на основа на опита си от предходния провал и поради формиращата личностните им структури честност на националния блян за обединяване на българския народ, стоят в оня години пред немислим за нас, от днешния ни опит и развиване избор: с цел да спасят този `идеал` и за
да се опълчват на съответно надвисналата над България болшевишка опасност,
да изберат и даже се съюзят с другата страшна злина на ХХ век - национал-социалистическата/фашистката.
Дилема страшна и възприятието за неизбежност, за подозрение, съмнение, рецензия към съпътстващите определения път прояви и явления, макар всички очаквания и илюзии от края на 30те и началото на 40те пронизва (според мен) прославената тогава журналистика на шефа на вестник Слово `Щабскапитан Копейкин`.
Това трагично решение - вярата за избавяне на Македония, на македонските българи и спасяването на Царството от подривните дейности на Коминтерна да стане за сметка на приемането и даже съюзяването с другите диктаторски и тоталитарни системи в Европа тогава, е било избор, за който може единствено да сме признателни, че е икономисан на нашето (незаслужено) облагодетелствано потомство.
За едни, като цанковистите, този избор е обвързван с използване на несъразмерна свирепост за реализиране на политическата цел - " избавяне " на България. За хора на перото като Т.К. цената е сдържане на личните подозрения от определения път, придържане към илюзорната вяра, че мощният режим, мощните водачи са нужни единствено краткотрайно, до момента в който се преодолее актуалната рецесия и прочие От наша, днешна позиция, четейки (почти изцяло невъзможните към този момент за достъп) редове на Т.К. от това време, несъмнено изпитваме чоглаво възприятие от самозаблуждаването му (и негово, и на Талев в тогавашната му журналистика и на доста други!), че Германия може да донесе решение и избавление...
Но даже единствено откъс от неговата тирада от 1943 година в Събранието в поддръжка подписката на Димитър Пешев ни демонстрира един надълбоко честен и самоуверен човек, попаднал в ужасно, прокобно време, само че не подчинил се на най-низките тогавашни мании и човешки падения:
„ Господа народни представители! Аз съм един от тези, които подпиcаxа писмото на господин Пешев, заpади което той по този начин грубо през днешния ден пострада. И аз съм задължен да се стимулирам за какво подписах това писмо. Аз подписах това пиcмо, г-да народни представители, тъй като в никакъв случай не съм бил антисемит. Не единствено в никакъв случай не съм бил антисемит, само че и в никакъв случай не съм влизал в съгласие с претекстовете, заради които немският народ се е оповестил за зложелател на семитите. Германският народ може да си дефинира отношението по този въпрос както си ще. Обаче всеки от нас, като жител или депутат, може да има свое мнение по този въпрос “.
Пишейки тези редове за Т.К. не мога да пропусна ролята му на непосреден очевидец на закононарушението на Съветите в Катин и на пръв вестител за него в България - в действителност евентуално точно " Катин " и ярката му журналистика против Сталин и болшевизма са повода за включването на Т.К. в разстрелния лист през 1945.
Цената на разкриването на истината за болшевишкия режим е самоизбраната слепота за античовешката същина на немския режим на националсоциализма, е илюзията, че от този режим може да се чака каквото и да е положително за България или за другиго по света.
Трагична, ужасна орис, на която са били обречени тези наши прародители.
Особено такива безусловно почтени и безкористни като Тодор Кожухаров, въпреки и от наша днешна, несравнимо пò опитна и `просветена` позиция, спорни хора. Припомням единствено неговите прощални редове към децата му, когато през август 1944 година отхвърля да се включи в задграничното държавно управление на А.Цанков:
" Мои деца, преди пет минути взех съдбоносно решение, с което се осъдих на гибел, а вас на доста страшни тествания... за което ви апелирам от сърце да ми простите... Бе ми препоръчано да вляза в състава на задграничното държавно управление на Александър Цанков, да стана бежанец... само че аз не мога да стана спикер на Радио Донау и да джавкам против моя народ и страна ".
Людмила Стоянова писа в свое неповторимо просветително есе за Тодор Кожухаров:
" Като улики пред съда... натежават текстовете и изявленията му в антикомунистически и антисъветски дух и пропагандните му изявления, подкрепящи немското оръжие. Отворен към бъдещето остава въпросът в равновесие ли са историческата виновност на депутата-публицист и публицист и отреденото му отмъщение, подхожда ли наказването на прегрешението... "
Тодор Кожухаров готви в пандиза отговор на обвиняването на тъй наречените " Народен съд ":
"...Цели 20 години почтено и безкористно служих на България. Богатство не събрах и когато ме арестувахте, можах да оставя на жена си 1000 лв.. Два пъти бях раняван, последните години заради жестока рана в гърба живях като страдалец и едвам лани ме оповестиха за 60 % неработоспособен. Изгубих нозете си и здравето си, подготвен съм да дам и живота си, в случай че това е потребно за България. "
Разбира се, както и другите и той не е получил опция да изрече тези си последни слова.
Затова пък, когато извеждат обречените на разстрел в нощта на 1 февруари 1945 година (съгласно мълвата) Тодор Кожухаров единствен се провиква: " Не би трябвало да плачем за нас, а за България " и запява химна " Шуми Марица ". Един от " националните " полицаи го прострелва (или разрушава главата му с приклада, според друго предание)...
Завършвам с дълбокото си разбиране, какъв брой е мъчно и нестабилно да съдим с нашите днешни морално-етични ограничения персони от предишното (не приказвам несъмнено за такива, директно правили безспорни закононарушения!), ние, които в никакъв случай (досега поне) не сме изпадали в сходни на техните екзистенциални, съдбовни алтернативи...
Покрай кръглата годишнина от трагичните събития напролет на 1943 още веднъж интензивно се спори към тъй наречените " избавяне на българските евреи " (и " неспасяването " на тези, живеещи измежду българи, само че н е п о л у ч и л и българско поданство). Споменаха се имената на сънародници, които с риск за личното благоденствие са подхванали дейности с цел да се спре посред път извършващото се закононарушение (военно и общочовешко). Сред тези имена срещнах и името на Тодор Кожухаров.
Реших да споделя някои мисли по този мотив. Тодор Кожухаров (книжка с негови пътеписи, по знамение оживяло от цялостното заличаване на творбите му, лежи на масичката до писалището ми и понякога я прелиствам) е впечатляваща и трагична фигура, знакова за една авторитетна, а през днешния ден на процедура забравена част от тогавашната българска интелигенция.
Слагам го в една редица с идващите ми непринудено на разум Данаил Крапчев, Йордан Бадев (също жертви на следдеветосептемврийската разправа), Стефан Попов, Христо Огнянов - те двамата, оживели единствено тъй като " събитията " ги заварват в чужбина и тя им става горчива орис за постоянно. Димитър Талев е също от тази редица...
Това са все хора-патриоти, претърпели " Европейската война " и нещастията на националните произшествия (питал съм се по какъв начин изобщо са могли да живеят след възторга, възхода и след това цялостния провал на очакванията, жертвите, лишенията на фронтовете през 1912-13 и 1915-1919, по какъв начин дядо ми е можел да гради по-късно семейство, да води " естествен " живот, да строи и обича - за жал в никакъв случай не съм можел да го запитвам лично)...
Та хора като Кожухаров, отличаващи се с изключение на с горното също и със мощно развито обществено възприятие, което ги довежда до Сговора, на основа на опита си от предходния провал и поради формиращата личностните им структури честност на националния блян за обединяване на българския народ, стоят в оня години пред немислим за нас, от днешния ни опит и развиване избор: с цел да спасят този `идеал` и за
да се опълчват на съответно надвисналата над България болшевишка опасност,
да изберат и даже се съюзят с другата страшна злина на ХХ век - национал-социалистическата/фашистката.
Дилема страшна и възприятието за неизбежност, за подозрение, съмнение, рецензия към съпътстващите определения път прояви и явления, макар всички очаквания и илюзии от края на 30те и началото на 40те пронизва (според мен) прославената тогава журналистика на шефа на вестник Слово `Щабскапитан Копейкин`.
Това трагично решение - вярата за избавяне на Македония, на македонските българи и спасяването на Царството от подривните дейности на Коминтерна да стане за сметка на приемането и даже съюзяването с другите диктаторски и тоталитарни системи в Европа тогава, е било избор, за който може единствено да сме признателни, че е икономисан на нашето (незаслужено) облагодетелствано потомство.
За едни, като цанковистите, този избор е обвързван с използване на несъразмерна свирепост за реализиране на политическата цел - " избавяне " на България. За хора на перото като Т.К. цената е сдържане на личните подозрения от определения път, придържане към илюзорната вяра, че мощният режим, мощните водачи са нужни единствено краткотрайно, до момента в който се преодолее актуалната рецесия и прочие От наша, днешна позиция, четейки (почти изцяло невъзможните към този момент за достъп) редове на Т.К. от това време, несъмнено изпитваме чоглаво възприятие от самозаблуждаването му (и негово, и на Талев в тогавашната му журналистика и на доста други!), че Германия може да донесе решение и избавление...
Но даже единствено откъс от неговата тирада от 1943 година в Събранието в поддръжка подписката на Димитър Пешев ни демонстрира един надълбоко честен и самоуверен човек, попаднал в ужасно, прокобно време, само че не подчинил се на най-низките тогавашни мании и човешки падения:
„ Господа народни представители! Аз съм един от тези, които подпиcаxа писмото на господин Пешев, заpади което той по този начин грубо през днешния ден пострада. И аз съм задължен да се стимулирам за какво подписах това писмо. Аз подписах това пиcмо, г-да народни представители, тъй като в никакъв случай не съм бил антисемит. Не единствено в никакъв случай не съм бил антисемит, само че и в никакъв случай не съм влизал в съгласие с претекстовете, заради които немският народ се е оповестил за зложелател на семитите. Германският народ може да си дефинира отношението по този въпрос както си ще. Обаче всеки от нас, като жител или депутат, може да има свое мнение по този въпрос “.
Пишейки тези редове за Т.К. не мога да пропусна ролята му на непосреден очевидец на закононарушението на Съветите в Катин и на пръв вестител за него в България - в действителност евентуално точно " Катин " и ярката му журналистика против Сталин и болшевизма са повода за включването на Т.К. в разстрелния лист през 1945.
Цената на разкриването на истината за болшевишкия режим е самоизбраната слепота за античовешката същина на немския режим на националсоциализма, е илюзията, че от този режим може да се чака каквото и да е положително за България или за другиго по света.
Трагична, ужасна орис, на която са били обречени тези наши прародители.
Особено такива безусловно почтени и безкористни като Тодор Кожухаров, въпреки и от наша днешна, несравнимо пò опитна и `просветена` позиция, спорни хора. Припомням единствено неговите прощални редове към децата му, когато през август 1944 година отхвърля да се включи в задграничното държавно управление на А.Цанков:
" Мои деца, преди пет минути взех съдбоносно решение, с което се осъдих на гибел, а вас на доста страшни тествания... за което ви апелирам от сърце да ми простите... Бе ми препоръчано да вляза в състава на задграничното държавно управление на Александър Цанков, да стана бежанец... само че аз не мога да стана спикер на Радио Донау и да джавкам против моя народ и страна ".
Людмила Стоянова писа в свое неповторимо просветително есе за Тодор Кожухаров:
" Като улики пред съда... натежават текстовете и изявленията му в антикомунистически и антисъветски дух и пропагандните му изявления, подкрепящи немското оръжие. Отворен към бъдещето остава въпросът в равновесие ли са историческата виновност на депутата-публицист и публицист и отреденото му отмъщение, подхожда ли наказването на прегрешението... "
Тодор Кожухаров готви в пандиза отговор на обвиняването на тъй наречените " Народен съд ":
"...Цели 20 години почтено и безкористно служих на България. Богатство не събрах и когато ме арестувахте, можах да оставя на жена си 1000 лв.. Два пъти бях раняван, последните години заради жестока рана в гърба живях като страдалец и едвам лани ме оповестиха за 60 % неработоспособен. Изгубих нозете си и здравето си, подготвен съм да дам и живота си, в случай че това е потребно за България. "
Разбира се, както и другите и той не е получил опция да изрече тези си последни слова.
Затова пък, когато извеждат обречените на разстрел в нощта на 1 февруари 1945 година (съгласно мълвата) Тодор Кожухаров единствен се провиква: " Не би трябвало да плачем за нас, а за България " и запява химна " Шуми Марица ". Един от " националните " полицаи го прострелва (или разрушава главата му с приклада, според друго предание)...
Завършвам с дълбокото си разбиране, какъв брой е мъчно и нестабилно да съдим с нашите днешни морално-етични ограничения персони от предишното (не приказвам несъмнено за такива, директно правили безспорни закононарушения!), ние, които в никакъв случай (досега поне) не сме изпадали в сходни на техните екзистенциални, съдбовни алтернативи...
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ