Миене на ръцете на всеки час е обсесивно-компулсивно разстройство, страхът

Миене на ръцете на всеки час е обсесивно-компулсивно разстройство, страхът от тълпи и публични места се отнася към агорафобиите, да си мислиш, че си жертван щом си се закашлял два пъти е очевиден симптом на меланхолия. Това написа в своята публикация за Le Figaro журналистката Аврора Емле.
Всяка една от тези дребни чудатости е маркирана като разстройство на държанието в номенклатура DSM-5 - Библията на психиатричните разстройства. Следователно всички сме се побъркали от Covid-19 ?, допуска създателят на публикацията.
Профессор Антоан Пелиссоло, психиатър и началник на поделение в университетския болничен център в Кретей, създател на книгата " Вие сте своят най-хубав психотерапевт " въпреки всичко е окуражен:
" Подобни реакции са изцяло естествени, отчитайки подтекста. Те на първо място приказват за спазването на правила на социално дистанциране и бариерни жестове, а по този начин също са и отговор на страха, провокиран от епидемията или на стреса от карантината, а  след това от нейното преустановяване. " Фани, която е  прекарала два месеца в изолираност е мисли по този начин: " Два месеца се лекувах с шоколад. Вярвам, че това ми оказа помощ на преодолея паниката... Но през днешния ден ми е мъчно без него. "
Може ли карантината да пораждат такива патологии? Ситуацията с ковид се оказа отлична почва за развиването на нашите елементарни ритуали. Така се случва и с Гийом, който е подлудял на тематика непорочност и в този период  закупи опцията на две два дни да стерилизира дома си: " Жена ми мисли, че съм вманиачен, само че аз не виждам проблем ", споделя Гийом.
В случая с Гийом може би няма проблем, защото неговата обич към чистотата не е от през вчерашния ден. Според Пелиссоло са значими два детайла - постоянството и интензивността на реакцията. 
" Те могат да бъдат краткотрайни и не доста нападателни. Трябва да изчакаме няколко седмици и да се попитаме дали съумяваме да запазим надзор. Чувстваме ли, че владеем обстановката или не се оправяме с нея? Продиктувани ли са постъпките ни от причина или тревога? Става ли държанието ни дълготрайно, изострят ли се нежеланите фактори? " Нашите дребни приумици могат да станат мъчителни. Тогава е добре да се поговори с доктор или психолог. Епидемията е могла да пробуди, скрити досега остарели страхове, дисфункционални убеждения, по-рано оставали без последствия. Важно е да можем да се изричаме, без ненужно драматизиране и без да се усеща виновност, с цел да не се поддържа сходно положение и да не се навлезе в един циничен кръг, поучава професорът.
Психолог: Ние сме в непозната обстановка и би трябвало да я приемем