4 истории на учителката Марта Радева
Марта Радева е родена в Разград, само че работи като учителка по български език и
литература в гр. Провадия, а една година – като командирован учител в Украйна.
През 2010 година е определена за Учител на годината в състезанието на СБУ. Два пъти – през
същата 2010-а и през 2021 година, е наградена с почетното отличие „ Неофит Рилски “ за
реализирани високи резултати в образованието.
Публикувала е публикации, свързани с образованието и с публични проблеми, във в.
" Сега ", " Дневник ", " Учителско дело ", " АзБуки " и други Участвала е в публицистични излъчвания
в БНР. Има литературноизследователски текстове в профилирания щемпел и разкази в
обособени сборници. Съставител е на пособие с проби за образование на седмокласници и на
книгата „ Цончо Родев. Афоризми, сентенции, размисли, задявки “.
Тя и нейни възпитаници са получавали оценки в национални литературни състезания за
своите разкази и есета. Работи като редактор и учител по български език и
литература в Нов български университет и в просветителната платформа „ Уча се “.
------------------------------------------------
1. Учителката с велосипеда
Вероятно си избрах специалността не по предопределение, а тъй като в моя дотогавашен 18-годишен свят най-голямо значение имаха учителите и учениците. Знаех, че съм притеснителна, че се разстройвам, когато съм пред по-голяма публика, даже, че пиша по-добре, в сравнение с приказвам.
И в действителност първите месеци и години отивах разтреперана на работа и като че ли на едно доста надълбоко равнище не си давах сметка, че към този момент съм учителката, а не ученичката. Даже първоначално Райна Ценова, опитна и остроумна гимназиална учителка, прекъсна едно мое сепнато пояснение с думите: „ Добре, добре, моето момиче! Разбрах те “.
Постепенно обаче една моя фантазия, с която се запътих към учителството, стартира да се сбъдва: да не действам с учениците си по този начин, както не ми харесваше да постъпват някои мои преподаватели. По този път, несъмнено, ми помагаше образецът на няколко от изключителните учители, които съм имала, и преди всичко преподавателя ми по български език и литература Иван Иванов. Стараех се и аз – сходно на него – да диря и развъртвам положителното у всяко дете. Е, несъмнено, неточности съм допускала доста: и първоначално, и даже в зрелите си години.
Топлят ме обаче думите на някогашни възпитаници, изключително когато съм имала проблеми с тях и са изглеждали сложни деца. Едно от тия девойки, към този момент зряла жена, предходна през „ брутални тествания “ (както тя самата се изрази), ми сподели: „ Тогава разбрах, че за теб е значим всеки човек. Всеки! Даже аз, която бях невъзможна “. А друга млада жена, която в миналото подлагаше на тестване търпението ми със своенравния си темперамент, ми писа: „ И продължавайте да вярвате в хората даже когато те не имат вяра в себе си “…
Разбира се, през годините съм се радвала на триумфите на мощните си възпитаници: на тия, които са печелили литературни състезания, справяли са се чудесно на олимпиади, матури, конкурсни изпити. Но същински победител съм се чувствала, когато след време са ме срещали тогавашните „ сложни деца “, до чиито домове (понякога в близките села) постоянно съм препускала с велосипеда си – с цел да видя по какъв начин живеят, да беседвам с родителите им или с бабите и дядовците (когато майките и бащите са в чужбина)… „ Вие сте като Доктор Куин, лечителката “ – ми беше споделила един път бабата на едно такова дете, когато ме видя с колелото.
2. Любов от разстояние
Много думи се изписаха срещу отдалеченото образование. Но за мен то беше обич от разстояние.
Ако преди този момент децата бяха навиквани, че се разсейват с телефоните и таблетите си, в този момент тъкмо дисплеят се оказа „ вярното място “, където трябваше да са приковани часове наред. И ние, учителите, до късно вечерта се постановяваше да бъдем разполагаем: да ревизираме домашни, да оказваме помощ, да отговаряме на въпроси. Оплаквахме се от обездвижването, насъбраните килограми, изтощените си очи, само че искахме да създадем допустимо най-хубавото за децата в този миг. Е, не всички. И измежду учениците ни надалеч не всички бяха настроени да оказват помощ това да се случи. Някои от по-големите „ влизаха в часа “, гушнали телефона под завивката си и с оправданието, че нямат камера, а след това по този начин надълбоко заспиваха още веднъж, че не можехме да ги „ изкараме “ от виртуалната класна стая в края на урока.
Никак не липсваха тествания: нали всеки ден се вмъквахме в домовете на хората, а и те в нашите домове. Веднъж зададох въпрос на едно момче, то си замълча и аз се насочих към друго дете. В този миг обаче чух сърдит глас: „ Не те ли е позор?! Да не можеш на подобен обикновен въпрос да отговориш! “. И на камерата видях по какъв начин една бойна стара жена погна внука си с плесници, а той с рев изхвърча през вратата на стаята. Продължих урока, сякаш нищо не се е случило. След часа потърсих дамата по телефона и се постарах да я успокоя. Знаех, че родителите са разграничени и тя сама отглежда детето. Разубедих я в решението, което беше взела: да изпрати внучето си на село и да не взе участие в часовете, щом е толкоз повърхностно.
Нещата в този случай се развиха добре. Дали поради свръхотговорността на баба си, дали поради моята помирителна интервенция, това момче стана едно от най-ученолюбивите в класа. Ако преди този момент му пишех четворки, когато се върнахме още веднъж в учебно заведение, към този момент получаваше петици и шестици по български език.
И други деца разцъфтяха по-късно образование – някои от по-притеснителните девойки и момчета тъкмо пред екрана, в уюта на дома си, получиха храброст и самочувствие. Немалка роля за това изиграха и родителите им. Мисля, че точно през този интервал беше най-осезателна помощта на фамилиите. Имах възприятието, че във всеки мой час експортирам открит урок: пред двайсетина възпитаници и пред още толкоз, в случай че не и повече, деца и възрастни.
3. Цончо Родев пишеше и живееше надарено
В прогимназията имах доста добър преподавател по история – Пеньо Ризов. Не зная какво тъкмо правеше този човек – даваше ни някакви цветни проекти на уроците, специфични таблици с основни думи и други такива вълшебен нещица, та уроците ги научавахме още в клас и не си припомням в тези часове да ми е било скучно. Именно той ни сподели, че в случай че желаеме да знаем повече за Ивайло и неговото въстание, можем да потърсим книгата на Цончо Родев „ Наричаха ме Желязната ръка “. Веднага я открих и я прочетох, както се споделя, на един мирис. Тогава не съм и предполагала, че след трийсетина години ще се срещна с създателя ѝ.
Най-напред ориста ме изпрати да стана учителка в родния му град – Провадия. А след това един сътрудник, Борис Икономов (с който са били съученици), ме помоли да напиша нещичко за творчеството му, защото щеше да гостува в един клуб. Така се срещнах с този толкоз забавен човек, който сътворява от живота литература и литературата трансформира в живот. Оказа се, че освен книгите на Цончо Родев са увлекателни. Всеки диалог с него беше по-интересен и трогателен от доста книги, които в миналото бях чела. Набеден за наследник на „ национален зложелател “, младият Родев (който е бил в последния гимназиален клас през 1944 г.), е подложен на репресии. С доста премеждия съумява да приключи право в Софийския университет, само че му е неразрешено да практикува и по този начин го намира литературата, която в действителност му е предопределение още от детските години.
Аристократ по генезис и на първо място по душа, писателят и неговата сестра Йоланта (лекарка в Швейцария) не таяха ненавист към родния си град, където е бил разстрелян техният татко, прочут юрист с изявена гражданска позиция. Напротив, до края на дните си правеха великодушни дарения за Провадия: за болничното заведение, за нов храм, за читалището, за средношколски книжовен конкурс.
Когато Цончо Родев ми е разказвал случки от детството си в това заспало измежду скалите дълго и тясно градче, постоянно съм се чудила дали се допирам единствено до спомените му, или до присъщото му креативно въображение. Обясняваше ми, че животът в България в годините директно преди Втората международна война бил много сполучлив и съразмерен. Освен че нямало огромни обществени контрасти, нравственият образ на хората бил на високо равнище. Почти непознати били кражбите. Живеела тогава на улица „ Св. св. Кирил и Методий ”, покрай църквата, една здравна сестра. Тя имала куче (не се сещам за породата му) – Шаро. Понякога окачала на врата му кошница, разграничена на части. В кошницата имало пари и записка какво би трябвало да се купи. Кучето отивало право в Халите, при месаря. Месарят прочитал бележката и слагал в кошницата това, което кучето трябвало да „ купи ”, като си удържал тъкмо толкоз пари, колкото струва; в случай че би трябвало, прибирал ресто. После изпращал кучето (според напътствията в бележката) при зарзаватчията, млекаря, пекаря… Никой не посягал нито на парите, които кучето носи; нито на продуктите – по противоположния му път до дома. Всички го познавали и ценели като една от локалните забележителности.
Цончо Родев беше приел като собствен дълг да направи монумент в Провадия на почтените жертви на Народния съд. Успя да го реализира с персонални средства и със съдействието на Общината няколко месеца преди да си отиде – през есента на 2011 година Разказа ми, че е мислел да сложи надпис „ В памет на почтените жертви на така наречен Народен съд ” (цитирам по памет). Но насън се явява татко му и го пита: „ Ти единствено това ли мислиш да напишеш? ”. И в този сън синът вижда лист с думите, които в този момент са изписани на паметника: „ Те имаха вяра в Бог и обичаха България ”.
Когато при започване на 2012 година погребваха праха на Цончо Родев в фамилната гробница във Варна, приятелите му пуснаха „ Шуми Марица ”.
А преди този момент, на поклонението в софийската черква „ Св. София ”, дохвърчаха бели гълъби, които кацаха по ръцете му. Приехме този факт като знамение и белетристката Соня Келеведжиева го описа в локалния сливенски вестник.
4. С Украйна в сърцето
Атанас Далчев има едно носталгично стихотворение за Париж – „ Защо не можем едновременно да бъдем и тук, и там… “. Сещам се за него, когато си мисля за Украйна. През образователната 2014/2015 година бях командирована в украинския град Била Церква, на 80 км от Киев, в Първо приблизително учебно заведение със засилено проучване на полски и български език. Бях единствената българка в целия 250-хиляден град и месеци наред можех да си приказвам на български само с сътрудника си Андрий Будугай, който беше роден в Бердянск и още помнеше езика, на който общувал с баба си – бесарабска българка.
Животът на тази земя ми даваше една особена независимост, защото малко хора ме познаваха – мен, привикналата да бъда „ като във витрина “ в своето малко градче. И в това време ме натоварваше с немалка отговорност – знаех, че от моето държание всички, които срещам, ще съдят и за България. Петокласниците забелязаха, че пиша в тетрадките им с една особена писалка с гумичка, и едно момченце ме помоли да му я подаря. Дадох му я на драго сърце и тогава видях, че другите деца се натъжиха. Вечерта се свързах по скайп със брачна половинка си и го помолих да купи толкоз от тия писалки, колкото бяха моите възпитаници от пети клас, доколкото си припомням, над 45. И в действителност след към месец дойде по пощата колет от България и всичките деца държаха щастливо в ръцете си светлокафявите химикалчета със сини гумички и ги изпробваха в тетрадките си.
От това време ми остана и едно друго премеждие. В празничните дни към 1 май потеглих за Харковска област, с цел да диря другарчето си, с което си пишехме, когато бях в прогимназията. Наташка беше от село Лукиянцы и не знаех нищо за нея, откогато бяхме приключили учебно заведение. Пътувах с нощен трен, спах в коридора, пих от обичайния за тези пътувания парещ чай, гледах спектакъл в Харков и напълно на шанс взех от автогарата рейс за селото на приятелката си. Навсякъде по пътя срещах положителни хора, които се чудеха на приключенския ми дух и на оптимизма ми, само че общително ме упътваха. Накрая стигнах до Лукиянцы – позападнало селце със следи от тогавашно благоденствие и даже с няколко полуразрушени жилищни блока. Намерих къщата, майката и сина на Наталия (той живееше в близост със фамилията си). Самата Наташка, която в това време беше приключила ветеринарна техника, обаче имаше втори брак в прилежащо село, намиращо се… в Русия. Така и не успяхме да се забележим. Обади ми се един път по телефона, до момента в който бях в Украйна, трогната, че съм минала толкоз километри, с цел да я намеря.
Как ли беседва през днешния ден Наташа със сина си и с майка си, които живеят покрай Харков?
литература в гр. Провадия, а една година – като командирован учител в Украйна.
През 2010 година е определена за Учител на годината в състезанието на СБУ. Два пъти – през
същата 2010-а и през 2021 година, е наградена с почетното отличие „ Неофит Рилски “ за
реализирани високи резултати в образованието.
Публикувала е публикации, свързани с образованието и с публични проблеми, във в.
" Сега ", " Дневник ", " Учителско дело ", " АзБуки " и други Участвала е в публицистични излъчвания
в БНР. Има литературноизследователски текстове в профилирания щемпел и разкази в
обособени сборници. Съставител е на пособие с проби за образование на седмокласници и на
книгата „ Цончо Родев. Афоризми, сентенции, размисли, задявки “.
Тя и нейни възпитаници са получавали оценки в национални литературни състезания за
своите разкази и есета. Работи като редактор и учител по български език и
литература в Нов български университет и в просветителната платформа „ Уча се “.
------------------------------------------------
1. Учителката с велосипеда
Вероятно си избрах специалността не по предопределение, а тъй като в моя дотогавашен 18-годишен свят най-голямо значение имаха учителите и учениците. Знаех, че съм притеснителна, че се разстройвам, когато съм пред по-голяма публика, даже, че пиша по-добре, в сравнение с приказвам.
И в действителност първите месеци и години отивах разтреперана на работа и като че ли на едно доста надълбоко равнище не си давах сметка, че към този момент съм учителката, а не ученичката. Даже първоначално Райна Ценова, опитна и остроумна гимназиална учителка, прекъсна едно мое сепнато пояснение с думите: „ Добре, добре, моето момиче! Разбрах те “.
Постепенно обаче една моя фантазия, с която се запътих към учителството, стартира да се сбъдва: да не действам с учениците си по този начин, както не ми харесваше да постъпват някои мои преподаватели. По този път, несъмнено, ми помагаше образецът на няколко от изключителните учители, които съм имала, и преди всичко преподавателя ми по български език и литература Иван Иванов. Стараех се и аз – сходно на него – да диря и развъртвам положителното у всяко дете. Е, несъмнено, неточности съм допускала доста: и първоначално, и даже в зрелите си години.
Топлят ме обаче думите на някогашни възпитаници, изключително когато съм имала проблеми с тях и са изглеждали сложни деца. Едно от тия девойки, към този момент зряла жена, предходна през „ брутални тествания “ (както тя самата се изрази), ми сподели: „ Тогава разбрах, че за теб е значим всеки човек. Всеки! Даже аз, която бях невъзможна “. А друга млада жена, която в миналото подлагаше на тестване търпението ми със своенравния си темперамент, ми писа: „ И продължавайте да вярвате в хората даже когато те не имат вяра в себе си “…
Разбира се, през годините съм се радвала на триумфите на мощните си възпитаници: на тия, които са печелили литературни състезания, справяли са се чудесно на олимпиади, матури, конкурсни изпити. Но същински победител съм се чувствала, когато след време са ме срещали тогавашните „ сложни деца “, до чиито домове (понякога в близките села) постоянно съм препускала с велосипеда си – с цел да видя по какъв начин живеят, да беседвам с родителите им или с бабите и дядовците (когато майките и бащите са в чужбина)… „ Вие сте като Доктор Куин, лечителката “ – ми беше споделила един път бабата на едно такова дете, когато ме видя с колелото.
2. Любов от разстояние
Много думи се изписаха срещу отдалеченото образование. Но за мен то беше обич от разстояние.
Ако преди този момент децата бяха навиквани, че се разсейват с телефоните и таблетите си, в този момент тъкмо дисплеят се оказа „ вярното място “, където трябваше да са приковани часове наред. И ние, учителите, до късно вечерта се постановяваше да бъдем разполагаем: да ревизираме домашни, да оказваме помощ, да отговаряме на въпроси. Оплаквахме се от обездвижването, насъбраните килограми, изтощените си очи, само че искахме да създадем допустимо най-хубавото за децата в този миг. Е, не всички. И измежду учениците ни надалеч не всички бяха настроени да оказват помощ това да се случи. Някои от по-големите „ влизаха в часа “, гушнали телефона под завивката си и с оправданието, че нямат камера, а след това по този начин надълбоко заспиваха още веднъж, че не можехме да ги „ изкараме “ от виртуалната класна стая в края на урока.
Никак не липсваха тествания: нали всеки ден се вмъквахме в домовете на хората, а и те в нашите домове. Веднъж зададох въпрос на едно момче, то си замълча и аз се насочих към друго дете. В този миг обаче чух сърдит глас: „ Не те ли е позор?! Да не можеш на подобен обикновен въпрос да отговориш! “. И на камерата видях по какъв начин една бойна стара жена погна внука си с плесници, а той с рев изхвърча през вратата на стаята. Продължих урока, сякаш нищо не се е случило. След часа потърсих дамата по телефона и се постарах да я успокоя. Знаех, че родителите са разграничени и тя сама отглежда детето. Разубедих я в решението, което беше взела: да изпрати внучето си на село и да не взе участие в часовете, щом е толкоз повърхностно.
Нещата в този случай се развиха добре. Дали поради свръхотговорността на баба си, дали поради моята помирителна интервенция, това момче стана едно от най-ученолюбивите в класа. Ако преди този момент му пишех четворки, когато се върнахме още веднъж в учебно заведение, към този момент получаваше петици и шестици по български език.
И други деца разцъфтяха по-късно образование – някои от по-притеснителните девойки и момчета тъкмо пред екрана, в уюта на дома си, получиха храброст и самочувствие. Немалка роля за това изиграха и родителите им. Мисля, че точно през този интервал беше най-осезателна помощта на фамилиите. Имах възприятието, че във всеки мой час експортирам открит урок: пред двайсетина възпитаници и пред още толкоз, в случай че не и повече, деца и възрастни.
3. Цончо Родев пишеше и живееше надарено
В прогимназията имах доста добър преподавател по история – Пеньо Ризов. Не зная какво тъкмо правеше този човек – даваше ни някакви цветни проекти на уроците, специфични таблици с основни думи и други такива вълшебен нещица, та уроците ги научавахме още в клас и не си припомням в тези часове да ми е било скучно. Именно той ни сподели, че в случай че желаеме да знаем повече за Ивайло и неговото въстание, можем да потърсим книгата на Цончо Родев „ Наричаха ме Желязната ръка “. Веднага я открих и я прочетох, както се споделя, на един мирис. Тогава не съм и предполагала, че след трийсетина години ще се срещна с създателя ѝ.
Най-напред ориста ме изпрати да стана учителка в родния му град – Провадия. А след това един сътрудник, Борис Икономов (с който са били съученици), ме помоли да напиша нещичко за творчеството му, защото щеше да гостува в един клуб. Така се срещнах с този толкоз забавен човек, който сътворява от живота литература и литературата трансформира в живот. Оказа се, че освен книгите на Цончо Родев са увлекателни. Всеки диалог с него беше по-интересен и трогателен от доста книги, които в миналото бях чела. Набеден за наследник на „ национален зложелател “, младият Родев (който е бил в последния гимназиален клас през 1944 г.), е подложен на репресии. С доста премеждия съумява да приключи право в Софийския университет, само че му е неразрешено да практикува и по този начин го намира литературата, която в действителност му е предопределение още от детските години.
Аристократ по генезис и на първо място по душа, писателят и неговата сестра Йоланта (лекарка в Швейцария) не таяха ненавист към родния си град, където е бил разстрелян техният татко, прочут юрист с изявена гражданска позиция. Напротив, до края на дните си правеха великодушни дарения за Провадия: за болничното заведение, за нов храм, за читалището, за средношколски книжовен конкурс.
Когато Цончо Родев ми е разказвал случки от детството си в това заспало измежду скалите дълго и тясно градче, постоянно съм се чудила дали се допирам единствено до спомените му, или до присъщото му креативно въображение. Обясняваше ми, че животът в България в годините директно преди Втората международна война бил много сполучлив и съразмерен. Освен че нямало огромни обществени контрасти, нравственият образ на хората бил на високо равнище. Почти непознати били кражбите. Живеела тогава на улица „ Св. св. Кирил и Методий ”, покрай църквата, една здравна сестра. Тя имала куче (не се сещам за породата му) – Шаро. Понякога окачала на врата му кошница, разграничена на части. В кошницата имало пари и записка какво би трябвало да се купи. Кучето отивало право в Халите, при месаря. Месарят прочитал бележката и слагал в кошницата това, което кучето трябвало да „ купи ”, като си удържал тъкмо толкоз пари, колкото струва; в случай че би трябвало, прибирал ресто. После изпращал кучето (според напътствията в бележката) при зарзаватчията, млекаря, пекаря… Никой не посягал нито на парите, които кучето носи; нито на продуктите – по противоположния му път до дома. Всички го познавали и ценели като една от локалните забележителности.
Цончо Родев беше приел като собствен дълг да направи монумент в Провадия на почтените жертви на Народния съд. Успя да го реализира с персонални средства и със съдействието на Общината няколко месеца преди да си отиде – през есента на 2011 година Разказа ми, че е мислел да сложи надпис „ В памет на почтените жертви на така наречен Народен съд ” (цитирам по памет). Но насън се явява татко му и го пита: „ Ти единствено това ли мислиш да напишеш? ”. И в този сън синът вижда лист с думите, които в този момент са изписани на паметника: „ Те имаха вяра в Бог и обичаха България ”.
Когато при започване на 2012 година погребваха праха на Цончо Родев в фамилната гробница във Варна, приятелите му пуснаха „ Шуми Марица ”.
А преди този момент, на поклонението в софийската черква „ Св. София ”, дохвърчаха бели гълъби, които кацаха по ръцете му. Приехме този факт като знамение и белетристката Соня Келеведжиева го описа в локалния сливенски вестник.
4. С Украйна в сърцето
Атанас Далчев има едно носталгично стихотворение за Париж – „ Защо не можем едновременно да бъдем и тук, и там… “. Сещам се за него, когато си мисля за Украйна. През образователната 2014/2015 година бях командирована в украинския град Била Церква, на 80 км от Киев, в Първо приблизително учебно заведение със засилено проучване на полски и български език. Бях единствената българка в целия 250-хиляден град и месеци наред можех да си приказвам на български само с сътрудника си Андрий Будугай, който беше роден в Бердянск и още помнеше езика, на който общувал с баба си – бесарабска българка.
Животът на тази земя ми даваше една особена независимост, защото малко хора ме познаваха – мен, привикналата да бъда „ като във витрина “ в своето малко градче. И в това време ме натоварваше с немалка отговорност – знаех, че от моето държание всички, които срещам, ще съдят и за България. Петокласниците забелязаха, че пиша в тетрадките им с една особена писалка с гумичка, и едно момченце ме помоли да му я подаря. Дадох му я на драго сърце и тогава видях, че другите деца се натъжиха. Вечерта се свързах по скайп със брачна половинка си и го помолих да купи толкоз от тия писалки, колкото бяха моите възпитаници от пети клас, доколкото си припомням, над 45. И в действителност след към месец дойде по пощата колет от България и всичките деца държаха щастливо в ръцете си светлокафявите химикалчета със сини гумички и ги изпробваха в тетрадките си.
От това време ми остана и едно друго премеждие. В празничните дни към 1 май потеглих за Харковска област, с цел да диря другарчето си, с което си пишехме, когато бях в прогимназията. Наташка беше от село Лукиянцы и не знаех нищо за нея, откогато бяхме приключили учебно заведение. Пътувах с нощен трен, спах в коридора, пих от обичайния за тези пътувания парещ чай, гледах спектакъл в Харков и напълно на шанс взех от автогарата рейс за селото на приятелката си. Навсякъде по пътя срещах положителни хора, които се чудеха на приключенския ми дух и на оптимизма ми, само че общително ме упътваха. Накрая стигнах до Лукиянцы – позападнало селце със следи от тогавашно благоденствие и даже с няколко полуразрушени жилищни блока. Намерих къщата, майката и сина на Наталия (той живееше в близост със фамилията си). Самата Наташка, която в това време беше приключила ветеринарна техника, обаче имаше втори брак в прилежащо село, намиращо се… в Русия. Така и не успяхме да се забележим. Обади ми се един път по телефона, до момента в който бях в Украйна, трогната, че съм минала толкоз километри, с цел да я намеря.
Как ли беседва през днешния ден Наташа със сина си и с майка си, които живеят покрай Харков?
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ