Мария Касимова-Моасе: Насилието е като смъртта – няма лек, но трябва да свикнеш да живееш със загубата
Мария Касимова-Моасе е от тези хора космополити. Животът ѝ не е стеснен на едно място и с една обществена роля. Тя е майка, брачна половинка, публицист, публицист, коментатор на публичния и обществен живот у нас. Пътува доста, живее динамично, цени искреността. Отдадена е на работата с дами, жертви на домашно принуждение, и има вяра, че от всички нас зависи да бъдем по-осведомени, по-подготвени и по-смели, в случай че неприятното ни застигне. Защото заслужаваме да сме същински щастливи и свободни.
Ние, Момичетата, също сме доста дейни в битката против домашното принуждение и в групата ни " " оказваме подкрепа на хилядите дами в България, които са принудени да страдат, да търпят, да се крият, да премълчават, да се срамят и да плачат всякога, когато биват унизени, бити, унижавани. Ето за какво считаме, че за този сериозен проблем би трябвало да се приказва - доста и непрестанно!
В един от текстовете си във връзка насилието казваш, че ако " пребита не значи пребита до гибел ", обществото не реагира. Така ли е, спряхме ли да реагираме на домашното принуждение?
Мария Касимова-Моасе : Не просто спряхме, а ние в никакъв случай не сме реагирали съответно на домашното принуждение. Нямаме тази просвета. У нас това, което става в границите на дома, е нещо, което би трябвало да е работа единствено на тези, които го населяват. А в действителност насилието не е единствено обект на домашно образование. Това не е човешки акт, по този начин не трябва да се прави. Установявам, че дори за психическото принуждение няма сензитивност в обществото. Хората считат, че някой да те нагруби, да ти каже, че за нищо не ставаш, че не можеш да се оправяш сама и други неща, които да потискат личността ти, това не е проблем. А се оправдава с темперамент и грубост на езика. Но такива актове въздействат на всеки човек, освен на дамите. Влияят на мотивацията на индивида в работата, на желанието да гледа напред и да се развива. Ние нямаме чувство за насилието чак докато някой не е пребит до гибел. Но нямаме и чувство къде е това принуждение и в какво се състои.
Можем ли тогава да приказваме за размиване на разбирането за разликата между насилието като физически акт и душевен тормоз?
Мария Касимова-Моасе : Не оценяваме като тормоз дори и шамара, камо ли психическия тормоз. Все намираме оправдания за насилието, тъй като не стопираме да се тормозим какво ще кажат хората. А те, хората, постоянно споделят неща, които нямат нищо общо с действителността. А и какво значение има какво споделят хората, в случай че една жена страда, в случай че няма какво да направи и къде да отиде, ако не среща никаква съпричастност и помощ.
Именно за тези дами желая да ми разкажеш. Нека разберем малко повече за плана, обвързван с дами, жертва на принуждение, в който участваш.
Мария Касимова-Моасе : Този план е огромната ми горделивост, тъй като самата аз през годините съм желала да оказвам помощ на тези дами. Искрено им съчувствам, тъй като – както знаеш – аз самата съм минала през сходно нещо. Знам какво е да си загубен, да те боли, да няма на кого да разчиташ и да си безусловно самичък. Моята връзка с фондация " Асоциация Анимус " стартира още тогава, когато аз самата бях жертва на принуждение. Случваше се по този начин, че се обаждах на горещите им телефони след всяка обстановка, която имахме вкъщи и разговарях с техен психолог. Няма да не помни най-отрезвителната имитация, която чух от един мъж консултант на линията на фондацията една заран след една неприятна нощ: “ " Вие не смятате ли, че това, което ви се случва, е извънредно грубо? ". И това ми подейства в действителност отрезвително. До оня миг аз самата извинявах всички тези прояви. Слава богу, всичко това отмина, преодолях срама и обидата, с помощта на психическа помощ, помощ от приятелите и на увереността, че ще се оправя.
И последователно пристигна и моментът да направя нещо взаимно с " Асоциация Анимус ". Този план цели да се приказва повече за домашното принуждение - в какво се състои то, за какво е отвратително, какво може да се направи. Сега изключително е доста подобаващ миг, тъй като, преди пандемията да ускори домашното принуждение, бяхме бомбардирани от всички тези подправени новини – за норвежците, които ни взимат децата, за Стратегията за детето, за отбраната от домашното принуждение. Бяха хвърляни в пространството освен погрешни, само че и извънредно нездравословни послания, които хората, около целия информативен звук, припознават като истина. И това не оказва помощ на никого, най-малкото на жените, претърпяващи принуждение. Идеята на този план е да приказват жертвите на принуждение и моята значима и доста забавна роля е да ги обуча на обществено говорене от опита си на публицист и човек, който се занимава с връзки. За да могат те да споделят обществено историите си, да се изричат добре, да се срещат с разнообразни групи от хора и да намират към тях подобаващия език и метод да опишат какво им се е случило.
Оправдаха ли се упованията ти към проекта?
Мария Касимова-Моасе : Имах огромно очакване да съберем една голяма група от дами посланички, само че се оказа доста мъчно. Да, има доста дами, които са преодолели или преодоляват сега контузията от принуждение. Но те към момента се опасяват да застанат обществено да приказват, тъй като или управляващите няма по какъв начин да ги опазят, или имат дете от влиятелен човек с въздействие и се опасяват той да не им навреди, или са в развой на тежки каузи и са заплашвани, че ще им се лишават децата. Насилниците постоянно “наказват ” жертвите си, като ги съдят, с цел да им лишават децата. Затова даже и към този момент да живееш с различен човек, да си щастлива, всичко да е подредено, страхът си остава в известна степен. Тези дами са като удряните животни – като протегнеш ръка да ги погалиш, те инстинктивно се дръпват, тъй като мислят, че ще им навредиш. Страхът е част от самите тях . Именно по тази причина съм безпределно стимулирана да опиша за тези реални дами, с действителни истории. И да им оказа помощ с каквото мога. В момента имаме две-три дами, които могат да приказват. Но към момента променяме гласовете им и крием лицата им, тъй като те още се опасяват.
Как се " събира " човек от това? Как продължава?
Мария Касимова-Моасе : При всяка една от тях тече развой на вътрешно справяне със обстановката. Това е доста дълъг и сложен развой, който познавам и от личен опит. Това чувство, че си половин човек, че не те бива в това да бъдеш майка, брачна половинка, експерт, е толкоз тежко, че се опитваш да си " събереш " другата изчезнала половинка от себе си. Тогава нито имаш време за мечтания, нито за мисли за възможен нов сътрудник и обич. Тогава мислиш за делнични неща. Как мога да покрия разноските си, по какъв начин да си виждам сама детето, по какъв начин да бъде щастливо то макар събитията, какво още да направя, по какъв начин да продължа... И най-големият въпрос: Коя съм аз? След като някой години ти е набивал в главата, че не ставаш за нищо. При мен процесът лиши пет-шест години, и то чак откакто осъзнах, че съм имала проблем и би трябвало да работя за решаването му. Насилието е като гибелта – няма лек, само че би трябвало да свикнеш да живееш със загубата до края на живота си. Няма по какъв начин да го премахнем, само че би трябвало да се научим да живеем макар болката – физическа и психическа. За мен персонално беше доста мъчно да проумея по какъв начин човек, с който сме се обичали и сме основали две деца, може да ми аргументи толкоз болежка, да ме удря, да ме рита, да ме буди нощем, с цел да се караме. Това е огромно човешко отчаяние. Но се случва, да.
Дори в този момент, когато имам ново семейство и съм щастлива, към момента нося тези мемоари. От друга страна, в този момент съм даже и по-щастлива точно поради претърпяната болежка. Защото оценявам каквото имам и го вардя като очите си.
И още...
Ние, Момичетата, също сме доста дейни в битката против домашното принуждение и в групата ни " " оказваме подкрепа на хилядите дами в България, които са принудени да страдат, да търпят, да се крият, да премълчават, да се срамят и да плачат всякога, когато биват унизени, бити, унижавани. Ето за какво считаме, че за този сериозен проблем би трябвало да се приказва - доста и непрестанно!
В един от текстовете си във връзка насилието казваш, че ако " пребита не значи пребита до гибел ", обществото не реагира. Така ли е, спряхме ли да реагираме на домашното принуждение?
Мария Касимова-Моасе : Не просто спряхме, а ние в никакъв случай не сме реагирали съответно на домашното принуждение. Нямаме тази просвета. У нас това, което става в границите на дома, е нещо, което би трябвало да е работа единствено на тези, които го населяват. А в действителност насилието не е единствено обект на домашно образование. Това не е човешки акт, по този начин не трябва да се прави. Установявам, че дори за психическото принуждение няма сензитивност в обществото. Хората считат, че някой да те нагруби, да ти каже, че за нищо не ставаш, че не можеш да се оправяш сама и други неща, които да потискат личността ти, това не е проблем. А се оправдава с темперамент и грубост на езика. Но такива актове въздействат на всеки човек, освен на дамите. Влияят на мотивацията на индивида в работата, на желанието да гледа напред и да се развива. Ние нямаме чувство за насилието чак докато някой не е пребит до гибел. Но нямаме и чувство къде е това принуждение и в какво се състои.
Можем ли тогава да приказваме за размиване на разбирането за разликата между насилието като физически акт и душевен тормоз?
Мария Касимова-Моасе : Не оценяваме като тормоз дори и шамара, камо ли психическия тормоз. Все намираме оправдания за насилието, тъй като не стопираме да се тормозим какво ще кажат хората. А те, хората, постоянно споделят неща, които нямат нищо общо с действителността. А и какво значение има какво споделят хората, в случай че една жена страда, в случай че няма какво да направи и къде да отиде, ако не среща никаква съпричастност и помощ.
Именно за тези дами желая да ми разкажеш. Нека разберем малко повече за плана, обвързван с дами, жертва на принуждение, в който участваш.
Мария Касимова-Моасе : Този план е огромната ми горделивост, тъй като самата аз през годините съм желала да оказвам помощ на тези дами. Искрено им съчувствам, тъй като – както знаеш – аз самата съм минала през сходно нещо. Знам какво е да си загубен, да те боли, да няма на кого да разчиташ и да си безусловно самичък. Моята връзка с фондация " Асоциация Анимус " стартира още тогава, когато аз самата бях жертва на принуждение. Случваше се по този начин, че се обаждах на горещите им телефони след всяка обстановка, която имахме вкъщи и разговарях с техен психолог. Няма да не помни най-отрезвителната имитация, която чух от един мъж консултант на линията на фондацията една заран след една неприятна нощ: “ " Вие не смятате ли, че това, което ви се случва, е извънредно грубо? ". И това ми подейства в действителност отрезвително. До оня миг аз самата извинявах всички тези прояви. Слава богу, всичко това отмина, преодолях срама и обидата, с помощта на психическа помощ, помощ от приятелите и на увереността, че ще се оправя.
И последователно пристигна и моментът да направя нещо взаимно с " Асоциация Анимус ". Този план цели да се приказва повече за домашното принуждение - в какво се състои то, за какво е отвратително, какво може да се направи. Сега изключително е доста подобаващ миг, тъй като, преди пандемията да ускори домашното принуждение, бяхме бомбардирани от всички тези подправени новини – за норвежците, които ни взимат децата, за Стратегията за детето, за отбраната от домашното принуждение. Бяха хвърляни в пространството освен погрешни, само че и извънредно нездравословни послания, които хората, около целия информативен звук, припознават като истина. И това не оказва помощ на никого, най-малкото на жените, претърпяващи принуждение. Идеята на този план е да приказват жертвите на принуждение и моята значима и доста забавна роля е да ги обуча на обществено говорене от опита си на публицист и човек, който се занимава с връзки. За да могат те да споделят обществено историите си, да се изричат добре, да се срещат с разнообразни групи от хора и да намират към тях подобаващия език и метод да опишат какво им се е случило.
Оправдаха ли се упованията ти към проекта?
Мария Касимова-Моасе : Имах огромно очакване да съберем една голяма група от дами посланички, само че се оказа доста мъчно. Да, има доста дами, които са преодолели или преодоляват сега контузията от принуждение. Но те към момента се опасяват да застанат обществено да приказват, тъй като или управляващите няма по какъв начин да ги опазят, или имат дете от влиятелен човек с въздействие и се опасяват той да не им навреди, или са в развой на тежки каузи и са заплашвани, че ще им се лишават децата. Насилниците постоянно “наказват ” жертвите си, като ги съдят, с цел да им лишават децата. Затова даже и към този момент да живееш с различен човек, да си щастлива, всичко да е подредено, страхът си остава в известна степен. Тези дами са като удряните животни – като протегнеш ръка да ги погалиш, те инстинктивно се дръпват, тъй като мислят, че ще им навредиш. Страхът е част от самите тях . Именно по тази причина съм безпределно стимулирана да опиша за тези реални дами, с действителни истории. И да им оказа помощ с каквото мога. В момента имаме две-три дами, които могат да приказват. Но към момента променяме гласовете им и крием лицата им, тъй като те още се опасяват.
Как се " събира " човек от това? Как продължава?
Мария Касимова-Моасе : При всяка една от тях тече развой на вътрешно справяне със обстановката. Това е доста дълъг и сложен развой, който познавам и от личен опит. Това чувство, че си половин човек, че не те бива в това да бъдеш майка, брачна половинка, експерт, е толкоз тежко, че се опитваш да си " събереш " другата изчезнала половинка от себе си. Тогава нито имаш време за мечтания, нито за мисли за възможен нов сътрудник и обич. Тогава мислиш за делнични неща. Как мога да покрия разноските си, по какъв начин да си виждам сама детето, по какъв начин да бъде щастливо то макар събитията, какво още да направя, по какъв начин да продължа... И най-големият въпрос: Коя съм аз? След като някой години ти е набивал в главата, че не ставаш за нищо. При мен процесът лиши пет-шест години, и то чак откакто осъзнах, че съм имала проблем и би трябвало да работя за решаването му. Насилието е като гибелта – няма лек, само че би трябвало да свикнеш да живееш със загубата до края на живота си. Няма по какъв начин да го премахнем, само че би трябвало да се научим да живеем макар болката – физическа и психическа. За мен персонално беше доста мъчно да проумея по какъв начин човек, с който сме се обичали и сме основали две деца, може да ми аргументи толкоз болежка, да ме удря, да ме рита, да ме буди нощем, с цел да се караме. Това е огромно човешко отчаяние. Но се случва, да.
Дори в този момент, когато имам ново семейство и съм щастлива, към момента нося тези мемоари. От друга страна, в този момент съм даже и по-щастлива точно поради претърпяната болежка. Защото оценявам каквото имам и го вардя като очите си.
И още...
Източник: momichetata.com
КОМЕНТАРИ