magnifisonz.com /Ален Делон е най-известният френски актьор. И не са

Ален Делон – Жените са чудо на природата. Невъзможно е да ги разбереш, още по-невъзможно е да си обясниш същността им

magnifisonz.com /

Ален Делон е най-известният френски артист. И не са единствено функциите и филмите. Има нещо в този човек, нещо друго и живо, нещо диво и неопитомено. И макар триумфа, славата, парите, многото вълнуващи връзки с най-красивите дами на не едно и две десетилетия, в Ален Делон остава нещо неуловимо, което не стопира да предизвика интереса на няколко генерации.

Филмографията на Ален Делон (роден на 8 ноември 1935 г.) е повече от богата – 95 функции в пълнометражни филми, мини сериали и телевизионни филми, продуцент на 30 заглавия, лична продуцентска компания . Той обаче не е доста обичан от критиците. Филмите му са награждавани – функциите в него – не, изключително на фона на славата му. Негови близки и сътрудници, хора от екипите, с които е снимал, споделят за него, че е леден, тесногръд, недодялан и самодостатъчен . И той евентуално е бил подобен, даже се появява прякор, над който той се надсмива с неразбиране: „ студеният ангел “ . Но Делон не е единствено това.

Зад триумфа и дамите, парите и придобивките, постоянно критиците му не помнят да виждат едно разрушено детство. Едно момче, останало единствено на себе си прекомерно рано и насила бързо да се оправя в живота, като се употребява с всички дивиденти на външния си тип. На 8 години е в интернат, тъй като и двамата му родители се женят настрана и основават свои фамилии. Периодично е прибиран от майка си и пребиван от втория си татко, Ален израства като гамен и последователно затваря всички порти на праведния живот във френската провинция. На 17 година отпътува на война в Индокитай , тогава френска колония, и изгубва дефинитивно всичките си илюзии. Когато през 1956 година Ален Делон се открива в Париж, той е подготвен за прочут живот без условности и го получава.

Ален Делон, един от най-известните френски артисти твърди, че ще напусне този свят без страдание.

Той призна това в изявление пред списание „ Пари мач “ по отношение на 60-ата годишнина от началото на своята кариера, оповестява Франс прес.

„ Животът не ми носи кой знае какво. Всичко съм видял, всичко съм изпитал. Но най-вече ненавиждам сегашната ера. Повръща ми се от нея! “, изяснява 82-годишният екранен кумир.

„ Има създания, които в действителност ненавиждам. Всичко е фалш, всичко е сменено. Няма почитание към дадената дума. Важни са единствено парите. По през целия ден чуваме за закононарушения. Знам, че ще напусна този свят, без да ми е мъчително за него! “, сподели той.

В изявление със заглавие: „ Аз, Делон: изявлението на живота ми “ артистът споделя за кариерата си, за сложните връзки със фамилията му, за дамите, които е обичал и за приятелите, които е изгубил.

„ Почти всички починаха! “, тъгува Делон, който изключително тежко понесе загубата на Мирей Дарк, с която споделяше живота си през 70-те години на предишния век.

Запитан за мястото на дамите в настоящия му живот, артистът показа, че още не е разкрил партньорка. „ Не споделям, че нямам кандидатки. Те са десетина, само че нито една от тях не ми подхожда, с цел да приключа с нея живота си. Бих могъл да се оженя за жена, която е подготвена да ме придружи до края на дните ми! “, обобщава артистът.

От съблазнителя в „ Под яркото слънце “ до ролята на татко в пиесата „ Обикновен ден “, с която потегля на турне с щерка си Анушка, Ален Делон въплъщава безконечната неустрашимост, неподвластна на времето, която минава през него със мощ и разбиране. Интервю с Ален Делон оповестено в „ Мадам Фигаро “.

„ Жените са знамение на природата. Невъзможно е да ги схванеш, още по-невъзможно е да си обясниш същността им Тях можеш единствено да ги обичаш и да им се възхищаваш, споделя той. Разбира се, постоянно ме е удивлявала тяхната увереност, че безконечната обич съществува. Тя е допустима, само че единствено в случай че единият от влюбените не е сред живите. Нищо не е постоянно. Винаги се намират условия, които да убият любовта. ”

– Случва ли ви се да се питате къде са мъжете?

– Кой пита? Жените? Наистина познавам някои, които споделят, че към този момент няма мъже… Те са по-малко, тъй като от ден на ден дами се трансфораха в мъже. Жените се бориха, с цел да имат права, реализираха това, което желаеха, доста добре… Но за какво би трябвало да се държат като мъже, за какво желаят да наподобяват на тях? Не разбирам.

– Разбирате ли, че дамите желаеха да имат права?

– Разбирам го, само че до известна степен. Трябва да се внимава с границите, с равновесието сред мъже и дами. По мое време споделяха, че не е работа на една жена да се бори. Ако на следващия ден се борят, ще го вършат като мъже… Не съм сигурен, че ще завоюват. Сега се пробват да заличат разликите, само че това, което отличава един мъж от една жена, е красиво.

– Мъжете и дамите към този момент дотам са неразличими, че могат да бъдат сбъркани…

– Беше време, когато на улицата мъжете и дамите се различаваха, през днешния ден към този момент не се знае кой кой е. Ролите са по-малко избрани, от време на време даже се разменят, както с отпуска по бащинство. Освен това, сякаш се подразбира, че е едно и също да бъдеш с човек от другия пол или от същия. Това към този момент е съществено! Не съм срещу гей браковете, не ми пука, само че съм срещу осиновяването на деца. Ще ми кажат, че би трябвало да се приспособявам и да пребивавам с времето си… Е добре, доста зле изживявам тази ера, която банализира противоестественото. Дори и да ме разгласят за остарял простак, това ме шокира!

– Живели сте във време, в което възпитанието на момчетата е било друго: страстите, възприятията се проявяваха по-малко… Бяхте ли учтив в фетиш към мъжествеността?

– До последна степен, поради събитията! Бях дете на любовта, само че родителите ми се разведоха, когато бях на четири години. Всеки от тях потегли по своя път и имаше деца. Аз бях по средата: единия ден при единия, на другия ден при другия. Накрая ме дадоха на приемни родители, безусловно изключителни, на улица „ Дьо ла Терас “, във Френ. Живеех навътре в пандиза дружно с децата на пазачите (приемният татко е бил надзирател в затвор – б.пр.) . Това беше друго време, различен живот, по-безгрижен от настоящия.

– На 17 година се записвате доброволец в армията. Разпределен сте във военноморската част в Сайгон, в разгара на войната в Индокитай. Какво ви даде този опит?

– Дължа всичко на армията. Нямаше да съм това, което съм, в случай че не беше армията. Тя ме научи на полезностите, нужни за построяването на един юноша, на един мъж: почитание, дисциплинираност, смелост…

– Мислите ли, че с премахването на наложителната военна работа, френското общество се лиши от един нужен обред на посвещение?

– Допуснахме неточности: през 1974 година намалихме възрастта на гражданското пълноправие от 21 на 18 година Днес хлапаците приказват за правата си, преди да са научили отговорностите си. И премахването на наложителната военна работа, която беше потребна за доста момчета. Те имаха шанса да намерят рамка, да бъдат подготвени, да се сблъскат с престижа, да придобият ценности… Не е неточност на младите, само че какъв брой са разпуснати те през днешния ден и вършат каквото си желаят? Какво ще стане с това потомство, което не е научено да почита другия, мъж или жена?

– Имахте ли мъжки модел в младостта си?

– Преди армията? Никой. В армията моят модел бяха висшестоящите: командирът Колме, генералите… Исках да наподобявам на тях, даже и да знаех, че това е невероятно, тъй като нямах нужното обучение. Не бях офицер, а боец.

– Бащинството оказа помощ ли ви, с цел да се изградите като мъж?

– То беше едно допълнение, само че армията ме направи мъж.

– Синът ви Ален-Фабиен сподели пред „ Пари мач “, че вие сте го създали мъж. Какво ви дава този комплимент?

– Както ви споделих, що се отнася до мен, армията е тази, която ме направи мъж. Всеки може да си прави изводи.

– В края на 1957 година бяхте в афиша на първия си филм, „ Когато е забъркана жена “. Каква роля изиграха дамите в живота ви?

– Дължа живота и кариерата си на дамите. Когато на 22 година излязох от армията, те ме научиха на всичко. Беше очарователно за един млад мъж, привикнал с девойки на своята възраст, да бъде обичан от по-възрастни дами, които са научили всичко в живота. Брижит Обер и Мишел Корду са самата същина на женствеността, по този начин както Мирей, Роми или Натали (актьорът приказва за своите огромни любови – Мирей Дарк, Роми Шнайдер и Натали Делон – б.пр.) .

– Това са прочее дами, които се изплъзват на стандарта за подчинената съпруга…

– Нито подчинени, нито преобладаващи. Това са дами със мощен темперамент, които нямат потребност да утвърждават своята неустрашимост. Това е толкоз красиво, една жена – жена, която не се пробва да заличи това, което е. Днес дамите са запазили женските си качества, само че по-прикрито. Това е тъпо, тъй като няма нищо по-хубаво на света от една жена. Това съм си мислел постоянно. Една същинска жена, която наподобява на жена…

– Като Мис Франция?

– Да. Те към момента въплъщават облика на одобрената женственост. Всяка година това е като глътка въздух, озовавам се измежду 25 или 30 млади девойки, които въплъщават безспорната женственост (Ален Делон е член на журито на Мис Франция – б.пр.). Те не се пробват да бъдат нещо друго. Това е прелестно.

– Вие познавате киното, основано от мъже за мъже. Какво се промени най-вече от този момент?

– Наистина това беше друга ера, друго кино, което показваше хубавата страна на ченгетата, крадците, авантюристите… Истински мъже, постоянно въплъщавани от артисти, които идваха от на никое място. Комедийният артист има предопределение и се учи млад, в школи. Актьорът е определен поради мощния си темперамент, който слага в услуга на киното. Актьорът е случайност: аз съм случайност, като Лино Вентура, който идваше от кеча, или Жан Габен…

– Къде са през днешния ден наследниците на Габен, Вентура?

– Аз не ги познавам. Тези, които остават, се приспособяват, като Депардийо. Но към този момент не е същото.

– Какъв мъжки облик излъчва днешното кино?

– Не мога да ви отговоря. Във всеки случай, друг, който аз познавах. Това е неразбираемо! Преди имаше мъже и мацки. Силни персони. Днес има каквото поискаш. Вече не се мечтае. Мисля, че киното към този момент не кара хората да мечтаят. По мое време, когато гледахме Кари Грант да целува Ингрид Бергман на екрана, мечтаехме. Сега съвсем чуваш да споделят: „ О, видя ли, той наподобява на Пиеро! “. Минахме от героите, на които искахме да приличаме, към героите, с които можем да се идентифицираме… Вече няма модели.

– Мачистка ли е кино-средата?

– За през днешния ден не знам, тъй като вървя рядко. Тя беше такава преди 40-50 година, основно при режисьорите. Освен Лилиана Кавани, която правеше доста мощни филми, имаше доста малко дами. Мелвил беше ужасяващ мачо, той снимаше с мъже за мъже. Това се промени.

– Радва ли ви това?

– Има положителни и неприятни филми, огромни режисьори или не. На една снимачна площадка режисорът е шефът на кино лентата, без значение дали е мъж или жена. Някои дами имат повече гений, в сравнение с мъжете.

– Никога не сте бил режисиран от жена. Така ви харесваше?

– Много желаех да работя с Лиза Азуелос или Майвен. Казах им го. Несъмнено нямаше да има огромна разлика от това дали фотографирам с мъж. Може би възприятията, които можеха да изискат по-добре да изразя…

– Познавате ли своята женска страна?

– Не. Често са ме питали. Не знам коя е женската ми страна.

– От повече от 50 година вие въплъщавате безконечната неустрашимост. Как го усещате?

– Надявам се, че заслужавам това определение… Трогва ме, в действителност ми доставя наслаждение. Аз съм подобен какъвто бях, същият мъж… Смущава ме най-много думата „ безконечен “. Дори когато някои хора гледат остарели фотоси, ми споделят, че нищо не се е трансформирало, че съм още по-хубав отпреди (смях). Това е отлично. Кога ли ще спре?

(Ален Делон и обичаната му марка циграри „ Житан “)

– Какво е пожеланието ви мъжете и дамите да се преоткрият?

– Знаете ли какво е споделил Фелини тъкмо преди да почине?: „ А! Да бъда влюбен още един път! “ . Да мислиш за това и да го изречеш в мига, в който си тръгваш, е вълнуващо, нали? Трябва да вярваш, че това е най-хубавото нещо на света. Толкова добре го разбирам! Днес сме във време, в което към този момент не можеш да кажеш на един мъж: „ Пожелавам ти да обичаш жена “ , само че да обичаш същински, откровено, това е, което си коства. Няма нищо по-важно!

– Случва ли ви се да се питате къде са мъжете?

– Разбирате ли, че дамите желаеха да имат права?

– Мъжете и дамите към този момент дотам са неразличими, че могат да бъдат сбъркани…

– Какво е пожеланието ви мъжете и дамите да се преоткрият?

Ален Делон

Историята им стартира тривиално – те са млади, извънредно красиви, доста надарени и всеки носи своя към момента несдържан темперамент. Започват да снимат филм дружно и неизбежното се случва – сред Ален Делон и Роми Шнайдер пламва толкоз мощна обич, че белязва животите им вечно. Киното ги събира, само че пътят на славата като че ли ги разделя.

За пръв път се виждат на летището в Париж, където начинаещият киноактьор Ален Делон отива да посрещне към този момент известната Роми, с която ще си партнират във кино лентата „ Кристин “. Ален Делон, типично в негов жанр, я чака с голям букет и по този начин двамата се срещат. Интересното е, че любовта им не пламва от пръв взор, тъй като и двамата остават с неприятни усещания един от различен. „ Характерът на Роми си е просто темперамент на Роми “ – споделя по-късно артистът.

В началото Роми с отвращение играе в сцените, в които би трябвало да се целува с Делон, само че след известно време се оказва, че безпардонният французин стартира да ѝ харесва и е тъкмо това, от което тя има потребност, с цел да обуздае личния си сложен манталитет. Привлечена от разкрепостеността и спонтанността на Делон, тя се влюбва безумно в него и той напълно буквално става смисъл на живота ѝ. Той също е запленен от нейната хубост и от силата, която имат, когато са двамата. Те се сгодяват, само че връзката им завършва с величествен скандал, най-вероятно поради изневери от страна на артиста. Роми твърди, че даже го е заварвала в леглото и с мъже.

Докато Ален Делон е женен за Натали Бартелеми – незнайна хубавица, с която той се среща в бар, а по-късно не стопира да има забежки с екранните си партньорки, животът на Роми поема в трагична посока, а тя в никакъв случай не излиза от порочния кръг наименуван Ален Делон. Тя се омъжва и развежда, погребва съпрузи, а последният „ гвоздей в ковчега “ на актрисата е гибелта на сина ѝ. 10 месеца по-късно тя се самоубива, а Ален Делон написва може би най-трогателното любовно писмо в историята:

***

Сбогом, моя кукличке…

Гледам те по какъв начин спиш. Аз съм при теб, до твоето смъртно ложе. Ти си облечена в дълга червеночерна туника, с бродерии на гърдите. Мисля, че са цветя, само че не ги поглеждам. Казвам ти довиждане, най-дългото довиждане, моя кукличке. Аз постоянно те назовах по този начин. Не виждам цветята, а твоето лице и си мисля, че си красива, че може би в никакъв случай не си била толкоз красива. Мисля си също, че за първи път в живота си те виждам толкоз ведра и спокойна. Като че ли една нежна ръка е изтрила от лицето ти всички грижи и страхове. Гледам те по какъв начин спиш. Казват ми, че си мъртва. Мисля си за теб, за мен, за нас. Колко съм отговорен? Човек си задава този въпрос единствено пред този, който е обичал и който още обича. Това възприятие те залива, след това затихва и тогава си казваш, че не си отговорен, само че си отговорен….

Аз съм виновен пред теб. Заради мен предходната нощ твоето сърце спря да бие. Заради мен, тъй като преди двайсет и пет години ме избраха за твой сътрудник в „ Кристина “. Ти пристигаше от Виена, а аз те чаках в Париж с букет цветя в ръка, който не знаех по какъв начин да държа. Продуцентите на кино лентата ми бяха споделили – „ Когато я видите да слиза от самолета, приближете се към нея и й подарете цветята. “ Чаках с цветята като простак измежду орда фотографи. Ти слезе. Аз пристъпих напред. Ти попита майка си – „ Кое е това момче? “ И тя отговори – „ Трябва да е Ален Делон, твоят сътрудник “. И нищо повече. Не беше влюбване от пръв взор. По-късно отидох във Виена, където се снимаше филмът. Там се влюбих безумно в теб. И ти се влюби безумно в мен. Често сме си задавали безконечния въпрос на влюбените: „ Кой се влюби пръв? Ти или аз? “ Брояхме едно, две, три и си отговаряхме: „ Нито ти, нито аз! Влюбихме се по едно и също време! “

Господи, какъв брой млади и щастливи бяхме! В края на фотосите ти споделих – „ Ела да живееш с мен във Франция. “ И ти незабавно ми отговори – „ Искам да пребивавам с теб във Франция. “ Спомняш ли си? Семейството ти, родителите ти полудяха. Цяла Австрия, цяла Германия се възмути. Нарекоха ме грабител, грабител на деца. Обвиниха ме, че съм отвлякъл „ императрица Сиси “. Аз, един, французин, който не знаеше нито дума немски. И ти, кукличке, която не знаеше и дума френски. В началото се обичахме без думи. Гледахме се и се усмихвахме. Кукличке… А аз към този момент бях Пепе. След няколко месеца аз към момента не говорех и дума немски, само че ти към този момент говореше френски по този начин добре, че ние играехме спектакъл във Франция. Режисьор беше Висконти. Той споделяше, че си приличаме, че когато свием вежди от яд, боязън или паника, сред тях се появява едно и също V. Той го наричаше Рембрандовото V, споделяше, че то проличава на автопортретите на художника.

Гледам те по какъв начин спиш. Рембрандовото V е изчезнало. Ти към този момент не се боиш, към този момент не си нащрек, тъй като към този момент никой не те преследва. Ловът свърши и ти си почиваш. Продължавам да те виждам. Познавам те по този начин добре. Зная коя си и за какво си мъртва. Познавам характера ти. Отговарям на другите, че характерът на Роми си е просто темперамент на Роми. Това е всичко. Оставете ме на мира. Ти беше доста уязвима, тъй като беше хармонична. Дете, което доста бързо и доста рано стана звезда. И това обясняваше, от една страна, твоите прищявки, изблиците ти на яд и честата промяна на настроенията, както при децата, реакциите ти – обясними, само че мъчно предвидими, а въпреки това, твоето професионално държание. Да, само че в това време в теб живееше и детето, което не знаеше тъкмо с какво си играе. С кого. И за какво. И през тази цепнатина се промъкнаха страхът и нещастието.

Така се случва, когато си Роми Шнайдер, в разцвета на своите сили и си толкоз сензитивна и темпераментна. Как да обясня на другите коя беше в действителност ти и кои сме ние – актьорите? Как да им обясня, че ние от непрекъснатото играене, интерпретиране, от влизането в непознатата кожа от време на време забравяме кои сме и се усещаме изгубени. Как да им кажа какъв брой е мъчно и каква мощ на характера и каква улегналост са нужни на човек, с цел да резервира достолепието си и да продължи да върви с високо вдигната глава! Но тази вътрешна непоклатимост къде да я намериш в този свят, в свят като нашия, в този цирк, в който ние сме жонгльори, клоуни, акробати, позлатени от светлината на прожекторите?

Ти споделяше – „ В живота си не умея нищо, само че в киното мога всичко “. Не, другите не могат да схванат това. Не могат да схванат, че колкото по-голям артист ставаш, толкоз по-непригоден си за живота. Гарбо, Мерилин, Рита Хейуърт… И ти. И до момента в който ти си почиваш, аз заставам толкоз покрай теб, рева и викам – не, не, не, тази ужасна специалност не е за жена. Зная го, тъй като аз съм индивидът, който най-добре те познаваше и разбираше. Защото съм артист. Ние бяхме от една и съща кръвна група, моя кукличке, говорехме на еднакъв език. Но аз съм мъж. Другите не могат да ни схванат. Разбират ни единствено актьорите. Това е необяснимо.

И когато става дума за жена като теб, те не могат да схванат, че си умряла от „ това “. Казват, че си била мит… Разбира се, че е така… Но митът е единствено една фасада, един ореол. Мит е кралят, принцът, Сиси, мадам Ано, чайката… Но вечер митът се прибира у дома. Тогава той е единствено Роми – една жена, чийто живот те не схващат, с която се отнасят неприятно и която вестниците преследват и атакуват. Тогава самотата погубва мита. Митът се трансформира в боязън. И колкото повече човек самичък осъзнава това, толкоз повече се оплита в мрежата на алкохола и успокоителните. И тази взаимозависимост става табиет, по-късно нужда. После човек към този момент не може без това и сърцето стопира, тъй като е прекомерно изтощено, с цел да бие. Това сърце беше доста дълго измъчвано и отблъсквано. То беше сърцето на жена, която прекарва вечерите сама с чаша в ръка. Казват, че отчаянието от гибелта на Давид /синът на Роми/ те е умъртвило. Не, лъжат се. То не те умъртви, то единствено те довърши. Вярно е, че споделяше на Лоран, твоя финален и превъзходен сателит в живота – „ Струва ми се, че съм стигнала до дъното… “ Вярно е, че искаше да живееш, тъй като обичаше живота. Вярно е също, че в събота на разсъмване ти стигна до дъното. И когато сърцето ти се пръсна, беше сама и единствено ти разбра, че това в действителност е дъното.

Пиша ти напосоки. В хаос. Моя кукличке, по този начин гневна и по този начин засегната. Случи се това, от което ти най-вече се опасяваше – извадиха персоналния ти живот на показ. Винаги беше нащрек като преследвано животно, като подгонена сърна. Ти добре знаеше, че с едната ръка ориста ти отнемаше това, което ти даваше с другата. Живяхме един до различен повече от пет години. Ти с мен. Аз с теб. Заедно. После животът… Нашият живот, който не визира никого, ни раздели. Но ние не прекъснахме връзката си. Да, тъкмо по този начин, ние се стремяхме един към различен. После в 1968 година пристигна ред на „ Басейнът “. Срещнахме се още веднъж, с цел да работим. Аз пристигнах да те взема от Германия и се срещнах с твоя наследник Давид. След нашия филм ние се чувствахме като брат и сестра. Между нас нямаше пристрастеност и всичко беше ясно. Имаше нещо по-добро – нашето кръвно другарство, приликата сред нас, думите, с които се разбирахме. След това в твоя живот имаше единствено злощастие и боязън. Другите ще кажат – „ Каква актриса! Как майсторски играе трагични функции! “ Те не знаят, че нещастието от екрана в действителност е вътре в теб. Те не схващат, че драмите от персоналния ти живот по-късно избликват в твоите функции. О, моя кукличке, тази мъчителна специалност!

Гледам те по какъв начин спиш. Вчера ти беше още жива. Отново съм самичък. И си споделям – ти ме обичаше. Аз те обичах. Знаеш, че не бих могъл да те опазя от тълпата, от вихрушката, по този начин жадна за зрелища, която толкоз те плашеше и те караше да трепериш. Прости ми. Ще дойда да те видя на следващия ден и ще бъдем сами. Моя кукличке, не преставам да те виждам. Искам да те изпия с взор и още веднъж да дублирам, че в никакъв случай не си била толкоз хубава и спокойна. Почивай си. Аз съм тук. Научих малко немски с теб. Ich liebe dich. Обичам те. Обичам те…