Петте ключа за портите на Либия
Либия е страната, която се намира преди всичко в Африка по потвърдени находища на нефт и на пето място по такива на природен газ. При това, либийският нефт е от типа лек и " сладостен " (т.е. той с по-малка компактност и по-малко количество сяра), което го прави по-евтин за извличане, преправяне и превозване.
Когато приказваме за нефт и за кореспондиращата с него инфраструктура, вниманието се насочва към Киренайка (Източна Либия). В тази част на страната се намират повече от половината от нейните петролни находища, 80% от рафинериите и някои от най-натоварените терминали за износ (в рамките на така наречен либийски " петролен полумесец " - верига от крайбрежни портове, към които отиват петроло- и газопроводи от вътрешността на страната - сред Триполитания и Киренайка, плюс други терминали до границата с Египет).
За да контролираш Либия обаче е належащо освен това от това да владееш петролните и газови полета (разположени най-вече във вътрешната част на страната) и терминалите за експорт ( " накацали " по крайбрежието на държавата). Петролът и терминалите са единствено първите два ключа, които отварят вратата към властта в някогашната джамахирия. Другите два ключа са обаче са не по-малко значими. Те са Централната банка на Либия (ЦБЛ) и Националната петролна корпорация (НПК), без достъп върху които е мъчно да се отключат защитните механизми на властовите врати на либийската страна.
През Централната банка на Либия минават заплащанията за продажбата на естествените запаси. В обслужвани от нея сметки постъпват парите от петрола и природния газ. А когато бива юридически опит ЦБЛ да бъде заобиколена, по образеца на редица по-малки банки в източната част на страната, централната банка задейства защитните си механизми (например, лимитира отпущането на твърда валута към по-малките банки).
Но може би най-важното е, че ЦБЛ в действителност е и нещо като главния спонсор освен на международно-признатото държавно управление на Файез Сарадж, само че и на локалните милиции в Триполитания, които обезпечават сигурността му (например, тези от Зинтан и Мисрата). Изобщо забавен наподобява въпросът за действителната подчиненост в Либия, която има малко общо с формалната такава.
Затова и в прочут смисъл ръководителят на Централната банка на Либия, Садик ал-Кабир, е една от най-важните и тежки фигури в страната, без която структурата на държавното управление на Сарадж доста елементарно може да се срути. Самият Садик ал-Кабир, който, най-малко при започване на измененията в Либия, е бил обвързван с локалния клон на Мюсюлманско приятелство, става началник на банката с помощта на настоящия дипломат на Либия в Турция.
Не по-маловажен е и казусът на Националната петролна корпорация, тъй като тя е оторизираната компания, която има право да продава естествените запаси на страната. С този факт към този момент се сблъска другият упорит политически и боен индивид в страната, ген. Халифа Хафтар, който се опита да дублира държавната петролна компания в следената от него източна част на страната (т.е. опитва да продава нефт през различни компании), само че бързо попадна под ударите на глобите (въпреки че някои страни си затваряха очите за активността на Хафтар).
Ако можем да обобщим, единствено Националната петролна корпорация има право да продава нефт и това може да става единствено посредством Централната банка на Либия. А в този момент дано прибавим, че и двете - и Централната банка на Либия, и Националната петролна корпорация - са позиционирани в Триполи. В столицата на Либия се намират другите два ключа - след тези за петрола и терминалите, които подсигуряват контрола върху страната.
Това са част от аргументите за инициираната преди месец военна интервенция на Халифа Хафтар по отношение на Триполи. Последният отлично знае, че контролът върху петролните полета и терминалите за експорт не са задоволителни, с цел да му подсигуряват властовите вероятности върху страната.
Затова Хафтар ще се опита да постави на масата за договаряния с Файез Сарадж позициите на ръководителите на ЦБЛ и Наказателно-процесуален кодекс (или пък ще опитва да предоговори техните политики). Той се е опитвал да прави това и различен път, само че по-скоро без резултат. Сега обаче очевидно счита, че след една сполучлива акция при започване на годината във Фeсан, където генералът краткотрайно откри надзор върху най-голямото петролно находище, Шарара, и при интензивен напън по отношение на Триполи (този път освен политически, само че и военен), то той ще има по-силни козове, с които да договаря оттук нататък с Файез Сарадж.
Друг е въпросът обаче до каква степен Сарадж въобще има надзор върху столицата и Триполитания. Т.е. налице е една огромна въпросителна върху това до каква степен той може да извърши това, с което другояче може да се ангажира или да обещае при едни нови договаряния с Халифа Хафтар. Легитимният министър-председател на страната има тип по-скоро на пленник на милициите в и към Триполи, които с всеки минал ден, наподобява, че се еманципират от него. Само президентът на Йемен, Мансур Хади, наподобява като по-фигуративна личност на поста си по отношение на Файез Сарадж в тази анти-класация.
Министър-председателят на Либия сигурно не получи и интернационалната поддръжка, която очакваше, когато Хафтар инициира военната си интервенция против Триполи (Съветът за сигурност на Организация на обединените нации не можа да излезе с категорично-единна позиция, тъй като Франция и Русия де факто поддържат военната атака на Хафтар).
А интернационалният фактор е петият ключ, който би трябвало да бъде притежаван, в случай че човек желае достъп до властта в Либия. Както сочи опитът на Муамар Кадафи - каквото и да контролираш в границите на страната, т.е. и да имаш в своя благосъстоятелност четири от петте ключа, то това може надалеч да не бъде задоволително.
Битката сред Сарадж и Хафтар за петия ключ е не по-малко яростна, в сравнение с е тя за петрола, терминалите, банките и фирмите. И въпреки първият да е международно-признатия началник на либийското държавно управление, то наподобява по този начин, че и дипломатическата самодейност - наред с политическата и военната - е на страната на втория. Понеже в средата на месец април Хафтар получи поддръжка за военната си акция против Триполи и от американския президент Доналд Тръмп, при налична такава към този момент от Владимир Путин. С това генералът не просто разшири кръга от страни, които по този начин или другояче застават зад него (като Франция, ОАЕ, Египет и т.н), само че и съумя да събере двата крайни полюса - американския и съветския.
Ако либийските врати и благосъстоянието, което стои зад тях, са ясни, то остава отворен въпросът с какъв брой ключа в джоба ще се окаже най-после Халифа Хафтар.
Мартин Табаков, news.bg
Когато приказваме за нефт и за кореспондиращата с него инфраструктура, вниманието се насочва към Киренайка (Източна Либия). В тази част на страната се намират повече от половината от нейните петролни находища, 80% от рафинериите и някои от най-натоварените терминали за износ (в рамките на така наречен либийски " петролен полумесец " - верига от крайбрежни портове, към които отиват петроло- и газопроводи от вътрешността на страната - сред Триполитания и Киренайка, плюс други терминали до границата с Египет).
За да контролираш Либия обаче е належащо освен това от това да владееш петролните и газови полета (разположени най-вече във вътрешната част на страната) и терминалите за експорт ( " накацали " по крайбрежието на държавата). Петролът и терминалите са единствено първите два ключа, които отварят вратата към властта в някогашната джамахирия. Другите два ключа са обаче са не по-малко значими. Те са Централната банка на Либия (ЦБЛ) и Националната петролна корпорация (НПК), без достъп върху които е мъчно да се отключат защитните механизми на властовите врати на либийската страна.
През Централната банка на Либия минават заплащанията за продажбата на естествените запаси. В обслужвани от нея сметки постъпват парите от петрола и природния газ. А когато бива юридически опит ЦБЛ да бъде заобиколена, по образеца на редица по-малки банки в източната част на страната, централната банка задейства защитните си механизми (например, лимитира отпущането на твърда валута към по-малките банки).
Но може би най-важното е, че ЦБЛ в действителност е и нещо като главния спонсор освен на международно-признатото държавно управление на Файез Сарадж, само че и на локалните милиции в Триполитания, които обезпечават сигурността му (например, тези от Зинтан и Мисрата). Изобщо забавен наподобява въпросът за действителната подчиненост в Либия, която има малко общо с формалната такава.
Затова и в прочут смисъл ръководителят на Централната банка на Либия, Садик ал-Кабир, е една от най-важните и тежки фигури в страната, без която структурата на държавното управление на Сарадж доста елементарно може да се срути. Самият Садик ал-Кабир, който, най-малко при започване на измененията в Либия, е бил обвързван с локалния клон на Мюсюлманско приятелство, става началник на банката с помощта на настоящия дипломат на Либия в Турция.
Не по-маловажен е и казусът на Националната петролна корпорация, тъй като тя е оторизираната компания, която има право да продава естествените запаси на страната. С този факт към този момент се сблъска другият упорит политически и боен индивид в страната, ген. Халифа Хафтар, който се опита да дублира държавната петролна компания в следената от него източна част на страната (т.е. опитва да продава нефт през различни компании), само че бързо попадна под ударите на глобите (въпреки че някои страни си затваряха очите за активността на Хафтар).
Ако можем да обобщим, единствено Националната петролна корпорация има право да продава нефт и това може да става единствено посредством Централната банка на Либия. А в този момент дано прибавим, че и двете - и Централната банка на Либия, и Националната петролна корпорация - са позиционирани в Триполи. В столицата на Либия се намират другите два ключа - след тези за петрола и терминалите, които подсигуряват контрола върху страната.
Това са част от аргументите за инициираната преди месец военна интервенция на Халифа Хафтар по отношение на Триполи. Последният отлично знае, че контролът върху петролните полета и терминалите за експорт не са задоволителни, с цел да му подсигуряват властовите вероятности върху страната.
Затова Хафтар ще се опита да постави на масата за договаряния с Файез Сарадж позициите на ръководителите на ЦБЛ и Наказателно-процесуален кодекс (или пък ще опитва да предоговори техните политики). Той се е опитвал да прави това и различен път, само че по-скоро без резултат. Сега обаче очевидно счита, че след една сполучлива акция при започване на годината във Фeсан, където генералът краткотрайно откри надзор върху най-голямото петролно находище, Шарара, и при интензивен напън по отношение на Триполи (този път освен политически, само че и военен), то той ще има по-силни козове, с които да договаря оттук нататък с Файез Сарадж.
Друг е въпросът обаче до каква степен Сарадж въобще има надзор върху столицата и Триполитания. Т.е. налице е една огромна въпросителна върху това до каква степен той може да извърши това, с което другояче може да се ангажира или да обещае при едни нови договаряния с Халифа Хафтар. Легитимният министър-председател на страната има тип по-скоро на пленник на милициите в и към Триполи, които с всеки минал ден, наподобява, че се еманципират от него. Само президентът на Йемен, Мансур Хади, наподобява като по-фигуративна личност на поста си по отношение на Файез Сарадж в тази анти-класация.
Министър-председателят на Либия сигурно не получи и интернационалната поддръжка, която очакваше, когато Хафтар инициира военната си интервенция против Триполи (Съветът за сигурност на Организация на обединените нации не можа да излезе с категорично-единна позиция, тъй като Франция и Русия де факто поддържат военната атака на Хафтар).
А интернационалният фактор е петият ключ, който би трябвало да бъде притежаван, в случай че човек желае достъп до властта в Либия. Както сочи опитът на Муамар Кадафи - каквото и да контролираш в границите на страната, т.е. и да имаш в своя благосъстоятелност четири от петте ключа, то това може надалеч да не бъде задоволително.
Битката сред Сарадж и Хафтар за петия ключ е не по-малко яростна, в сравнение с е тя за петрола, терминалите, банките и фирмите. И въпреки първият да е международно-признатия началник на либийското държавно управление, то наподобява по този начин, че и дипломатическата самодейност - наред с политическата и военната - е на страната на втория. Понеже в средата на месец април Хафтар получи поддръжка за военната си акция против Триполи и от американския президент Доналд Тръмп, при налична такава към този момент от Владимир Путин. С това генералът не просто разшири кръга от страни, които по този начин или другояче застават зад него (като Франция, ОАЕ, Египет и т.н), само че и съумя да събере двата крайни полюса - американския и съветския.
Ако либийските врати и благосъстоянието, което стои зад тях, са ясни, то остава отворен въпросът с какъв брой ключа в джоба ще се окаже най-после Халифа Хафтар.
Мартин Табаков, news.bg
Източник: dnesplus.bg
КОМЕНТАРИ