Летният въздух беще наситен с ароматите на живота. Бях на

Летният въздух беще кондензиран с ароматите на живота. Бях на празненство в Ийст Ориндж, Ню Джърси, по покана на семейство, посещаващо църквата ни. От сутерена, където моите другари танцуваха на шлагери от 70-те, долиташе смях.

Макар да бях заобиколена от близки, се почувствах самотно. Размъкнатите ми дънки и памучната тениска с дълги ръкави не можеха да се сравнят със стилните облекла и прически на приятелките ми. Никой не ме предложения да танцувам. Знаех, че непопулярността ми се дължеше частично на старомодната осанка. Но когато се пробвах да обясня да приятелите си, че родителите ми не ми разрешават да нося по-модерни облекла или да заедно съм с по-модна прическа, те просто не ми имаха вяра.

„ Ти просто не искаш да изглеждаш добре! ”- споделиха ми един път. „ Ако пооправиш малко външния си тип, хората сигурно ще те харесват повече. ”

Понякога се усещах отблъсната от по-голяма част от приятелите си. Понякога се чудех дали Бог ме обича и дали не ме е изоставил.

На връщане от учебно заведение постоянно зяпах витрините, обсипани с прелестни облекла, само че родителите ми упорстваха, че носенето на хубави облекла е безсмислено. Нито ми разрешаваха да „ се демонстрирам ”, нито да си направя някаква прическа, въпреки че по този начин приличах повече на момче, в сравнение с момиче.

По това време бях на 16 години и се усещах по този начин изоставена, че най-после направих немислимото. Разказах на приятелите си за насилието, на което бях подложена от родителите си и за юмруците, които понасях от татко си. Надявах се, че като видят какъв е животът ми, ще изпитат съчувствие и състрадание.

Но татко ми беше църковен настоятел, а майка ми помагаше в многото църковни комитети. Вместо схващане провокирах яд и обиди.

„ Как смееш да приказваш по този начин за родителите си! ” - избухна моя другарка, откакто й споделих, че фамилията ми едвам дочаква да излезе от църквата, с цел да стартира да подлага на критика на воля останалите.

Знам, че не е хубаво да се приказва по този начин за родителите, само че един път татко ми беше толкоз сърдит, че изтръгна вратата на банята и я запокити по майка ми. Моята отговорност беше да запазя безмълвие и да не загатвам по какъв начин са ме били и са крещяли по мен още преди да проходя.

Израснала съм в дребен град, където е релативно безвредно да вървиш по мрачно и въпреки че в никакъв случай не бях ходила в Йист Ориндж, престанах да следя приятелите си по какъв начин танцуват и си потеглих. А и на кого ли му пукаше за мен?

Продължих по празните безлюдни улици, само че осъзнах, че в случай че се отдалеча прекомерно доста от къщата, в която се организираше празненството, нямаше да мога да се ориентирам. Върнах се обратно, а свитата на кълбо топка от яд и оскърбление продължаваше да пораства.

Вместо да влезна вътре, аз седнах на външните стълби и колкото повече мислех, толкоз по-самотно ми ставаше. Когато пророних и първите сълзи, не ги избърсах.

Внезапно бях изправена за косата и в отблясъка на светлината видях нож, малко преди да се насочи гладко към мен.

„ Ела с мен, момиче! ”- извика момче, към 2 години по-голямо от мен, гледащо ме със студените си очи.

Всичките години, прекарани да се пазя от татко ми, ме накараха да извикам „ Не! ”, само че момчето ме блъсна мощно, при което се приземих в розовите шубраци. Накара ме да го вървя след надолу по тъмната улица.

Бях толкоз изплашена, че треперех от глава до пети. Не знаех какво желае от мен, само че бях сигурна, че в случай че го оставя да ме води, можеше изобщо да не се върна. Трябваше да направя нещо и то бързо.

Затворих очи и изрекох къса молитва, само че усетих по какъв начин тя доближи до Бог. „ Моля те, Боже, помогни ми! ” споделих мислено и със към момента затворени очи се отскубнах от нападателя си. Скочих колкото се може по-надалеч в полунаведено състояние на тялото.

Изчаках малко да спрат ударите на сърцето ми и погледнах. Осъзнах, че не се чува никакъв тон и премигнах.

Когато изпращах обезверената си молитва, бях на най-малко 50 фута от предната веранда, а в този момент се намирах толкоз близо, че можех да докосна стълбите. Момчето, което ме беше нападнало, го нямаше.

Тамън започвах да се чудя дали не съм си въобразила нападението, когато усетих болката в ръката си, породена от рухването в розите. Именно болката отвори раната на самотата, която бях почувствала, отвръщайки се от Него и осъзнах, че това ме беше направило сляпа за небесните спасители, които са били постоянно с мен.

Имаше единствено един метод да съм прескочила съвсем 50 фута във въздуха и една единствена причина да съумея да избягам от нападателя си. В отговор на молитвата ми Бог ми беше изпратил ангел, който ме е пренесъл и е отпратил момчето, което ме беше нападнало.

Сега знаех, че дори и родителите ми да не ме обичат, дори и приятелите да не ми имат вяра, Бог е този, който го е грижа за мен. Той е могъл да ме види и чуе, и ме обича, и ми има вяра.

Крис Ериксън е фрийлендър - писателка от 1981. Горната история е извадка от книгата „ После се появи ангел: вестоносец на избавлението ” на Джули Хийт.