Изчезващият Истанбул на Ара Гюлер
" Красива галерия за град, който към този момент не съществува. Ердоган го трансформира в пластмасов метрополис, препълнен и по-малко търпелив отпреди. Благодаря за тази експозиция, която демонстрира един по-чувствителен Истанбул ", написа на британски с женски почерк в книгата за посетители в изложба " Синтезис ".
В момента там може да видите 52 черно-бели фотоси на турския фотограф от арменски генезис Ара Гюлер (1928-2018), документирал всекидневието в Истанбул в продължение на десетилетия . До огромна степен фотосите му ни демонстрират града в интервал на трансформиране в годините откакто Турция става република през 1923 година, дават безпристрастен декор на политическите разтърсвания в страната през 60-те и 70-те години и ни напомнят какъв е бил преди амбициозното му урбанистично разширение при започване на XXI век.
Бейоглу, 1962 Фотограф: Ара Гюлер
Самият живот на Гюлер го води през другите равнища на обществото. Той приключва учредената през 1886 година и съществуваща до през днешния ден арменска гимназия " Гетронаган " в Истанбул. Произходът му и до през днешния ден основава диспути по тематиката до каква е степен е " турски ", " арменски " или " турско-арменски " фотограф. (Категоричен отговор от него сякаш няма, само че през 2014 година Гюлер посещава миналата през засилени ограничения за сигурност истанбулска премиера на " Раната ", игралния филм на Фатих Акин за арменския геноцид в Османската империя през 1915 г.)
Ара Гюлер работи в театъра и киното, написа къси разкази, само че е прочут най-много с образната си работа, в това число като публицист и редактор в някои от водещите издания на Турция. През 50-те и 60-те той работи все по-често на интернационално равнище, като Анри Картие-Бресон го притегля към Magnum Photos. British Journal of Photography го афишира за един от седемте най-хубави фотографи в света през 1961 година, а на идната получава премията Master of Leica.
Галата, 1955 Автор: Ара Гюлер Реклама
Пред обектива му застават Уинстън Чърчил и Индира Ганди, Салвадор Дали и Пабло Пикасо , само че истанбулските му серии, значително в жанра на уличната снимка, са това, с което го свързваме. Сред любопитните моменти в живота му е и документирането на разкопките в античния град Афродизия наоколо до Измир.
Специфична линия в работата и личността му е, че той не харесва фотосите му да бъдат определяни като обект на изкуство. Гюлер вижда себе си най-много като очевидец, а хората - като най-съществен фактор в града. Според него за фотографа би трябвало да е доста по-интересно да взе участие в основаването на " огледало, в което обществото да може да се вижда даже и в бъдеще ", в сравнение с някакъв вид изкуство. " Ние просто пишем образната история " , споделя той в непокътнато телевизионно изявление от 1986 година " И тази история е може би най-точният преразказ на случилото се. "
Картал, 1956 Автор: Ара Гюлер
" Той се възприемаше преди всичко като фотожурналист ", споделя пред " Капитал " Чагла Сарач, директорка на музея " Ара Гюлер ", един от сътрудниците на изложбата в София. Откриването му през 2018 година е самодейност на един от главните колекционери на фотографията му, а посоката на плана е съгласувана с Гюлер в края на живота му - центърът се открива в годината, в която той умира.
Според Сарач, непосредствено ангажирана с опазването на архивите му, това завещание е удивително, даже и в подтекста на цялостната фотографска сцена тогава: " Въпреки че той е от многото фотографи от поколението си, които са документирали улиците и другите ъгли на живота в града, Ара Гюлер е повече просто фланьор - той беше интелектуалец, чието любознание го караше да се потапя надълбоко в тематиките, които го интересуват, да се сприятелява с разнообразни пластове от обществото , с хората, които снимаше. "
Топхане, 1958 Фотограф: Ара Гюлер Реклама
Съхранените и добре подредени архиви дават на екипа добра база, върху която да разпространяват приноса му. " В процеса сякаш разбрахме по какъв начин тече мисълта му. Той имаше доста добра вътрешен глас и умеене да е на вярното място в вярното време , както и положително към за естетическите елементи, които подозираше, че скоро ще изчезнат. " Контрастите са в действие и за него като персона: " Той имаше корав темперамент и по едно и също време с това ужасно възприятие за комизъм. "
Тези качества са добре разказани и от Орхан Памук, другар на Гюлер през последните петнадесет години от живота му. Двамата работят дружно по мощно автобиографичния разказ " Истанбул. Спомени за един град " (2003) - образно документираното от Гюлер е главно ентусиазъм за Памук, чиито политически позиции постоянно му основават проблеми в Турция. Уловеното от Гюлер се трансформира в прозорец към детството на писателя, обитавал същите квартали. " Истанбул на Ара Гюлер е и моят Истанбул ", написа Памук в, малко след гибелта на фотографа.
Бейоглу, 1961 Автор: Ара Гюлер
За писателя изследването на фотографията на Гюлер не е било просто носталгия по детството, само че и осъзнаване на огромните обществени разлики в града: " Снимките му ме накараха да осъзная и какъв брой небогати и крехи наподобяват хората на Истанбул, съпоставени с монументалната османска архитектура, приказните джамии, величествените фонтани. "
Въпреки че за първи път сходна галерия гостува в София, това е в действителност второто проявление на фотографията му в България тази година. Отделна селекция беше показана като част от съществуващия от към този момент 40 години фестивал " Международни фотографски срещи " в Пловдив през октомври.
В момента там може да видите 52 черно-бели фотоси на турския фотограф от арменски генезис Ара Гюлер (1928-2018), документирал всекидневието в Истанбул в продължение на десетилетия . До огромна степен фотосите му ни демонстрират града в интервал на трансформиране в годините откакто Турция става република през 1923 година, дават безпристрастен декор на политическите разтърсвания в страната през 60-те и 70-те години и ни напомнят какъв е бил преди амбициозното му урбанистично разширение при започване на XXI век.
Бейоглу, 1962 Фотограф: Ара Гюлер
Самият живот на Гюлер го води през другите равнища на обществото. Той приключва учредената през 1886 година и съществуваща до през днешния ден арменска гимназия " Гетронаган " в Истанбул. Произходът му и до през днешния ден основава диспути по тематиката до каква е степен е " турски ", " арменски " или " турско-арменски " фотограф. (Категоричен отговор от него сякаш няма, само че през 2014 година Гюлер посещава миналата през засилени ограничения за сигурност истанбулска премиера на " Раната ", игралния филм на Фатих Акин за арменския геноцид в Османската империя през 1915 г.)
Ара Гюлер работи в театъра и киното, написа къси разкази, само че е прочут най-много с образната си работа, в това число като публицист и редактор в някои от водещите издания на Турция. През 50-те и 60-те той работи все по-често на интернационално равнище, като Анри Картие-Бресон го притегля към Magnum Photos. British Journal of Photography го афишира за един от седемте най-хубави фотографи в света през 1961 година, а на идната получава премията Master of Leica.
Галата, 1955 Автор: Ара Гюлер Реклама
Пред обектива му застават Уинстън Чърчил и Индира Ганди, Салвадор Дали и Пабло Пикасо , само че истанбулските му серии, значително в жанра на уличната снимка, са това, с което го свързваме. Сред любопитните моменти в живота му е и документирането на разкопките в античния град Афродизия наоколо до Измир.
Специфична линия в работата и личността му е, че той не харесва фотосите му да бъдат определяни като обект на изкуство. Гюлер вижда себе си най-много като очевидец, а хората - като най-съществен фактор в града. Според него за фотографа би трябвало да е доста по-интересно да взе участие в основаването на " огледало, в което обществото да може да се вижда даже и в бъдеще ", в сравнение с някакъв вид изкуство. " Ние просто пишем образната история " , споделя той в непокътнато телевизионно изявление от 1986 година " И тази история е може би най-точният преразказ на случилото се. "
Картал, 1956 Автор: Ара Гюлер
" Той се възприемаше преди всичко като фотожурналист ", споделя пред " Капитал " Чагла Сарач, директорка на музея " Ара Гюлер ", един от сътрудниците на изложбата в София. Откриването му през 2018 година е самодейност на един от главните колекционери на фотографията му, а посоката на плана е съгласувана с Гюлер в края на живота му - центърът се открива в годината, в която той умира.
Според Сарач, непосредствено ангажирана с опазването на архивите му, това завещание е удивително, даже и в подтекста на цялостната фотографска сцена тогава: " Въпреки че той е от многото фотографи от поколението си, които са документирали улиците и другите ъгли на живота в града, Ара Гюлер е повече просто фланьор - той беше интелектуалец, чието любознание го караше да се потапя надълбоко в тематиките, които го интересуват, да се сприятелява с разнообразни пластове от обществото , с хората, които снимаше. "
Топхане, 1958 Фотограф: Ара Гюлер Реклама
Съхранените и добре подредени архиви дават на екипа добра база, върху която да разпространяват приноса му. " В процеса сякаш разбрахме по какъв начин тече мисълта му. Той имаше доста добра вътрешен глас и умеене да е на вярното място в вярното време , както и положително към за естетическите елементи, които подозираше, че скоро ще изчезнат. " Контрастите са в действие и за него като персона: " Той имаше корав темперамент и по едно и също време с това ужасно възприятие за комизъм. "
Тези качества са добре разказани и от Орхан Памук, другар на Гюлер през последните петнадесет години от живота му. Двамата работят дружно по мощно автобиографичния разказ " Истанбул. Спомени за един град " (2003) - образно документираното от Гюлер е главно ентусиазъм за Памук, чиито политически позиции постоянно му основават проблеми в Турция. Уловеното от Гюлер се трансформира в прозорец към детството на писателя, обитавал същите квартали. " Истанбул на Ара Гюлер е и моят Истанбул ", написа Памук в, малко след гибелта на фотографа.
Бейоглу, 1961 Автор: Ара Гюлер
За писателя изследването на фотографията на Гюлер не е било просто носталгия по детството, само че и осъзнаване на огромните обществени разлики в града: " Снимките му ме накараха да осъзная и какъв брой небогати и крехи наподобяват хората на Истанбул, съпоставени с монументалната османска архитектура, приказните джамии, величествените фонтани. "
Въпреки че за първи път сходна галерия гостува в София, това е в действителност второто проявление на фотографията му в България тази година. Отделна селекция беше показана като част от съществуващия от към този момент 40 години фестивал " Международни фотографски срещи " в Пловдив през октомври.
Източник: capital.bg
КОМЕНТАРИ