Коментарът на писателя Захари Карабашлиев, главен редактор на издателство Сиела,

Коментарът на писателя Захари Карабашлиев, основен редактор на издателство " Сиела ", е от профила му във Фейсбук.   Около първите септемврийски дни постоянно си мисля за онази от дълго време забравена, друга, в миналото мощна България — тази, която реализира Съединението през 1885 година, която афишира своята Независимост през 1908 година и която през септември 1916 година освободи от румънци и руснаци родната Добруджа.   Разбира се, споменът за подобен септември (а не 9-ти септември) и такава България (а не васал на СССР) бяха смазани първо от руския ботуш, а след това от комунистическите му прислужници тук.    А 45 години комунистическа агитация и обучение довършиха останалото.    Паметта за неустрашимост, идеализъм, триумф, нравствени и военни подвизи трябваше да бъде изличен! Трябваше да остане единствено лоялност към Партията и Съюз на съветските социалистически републики.    Резултатът е незнание, непознаване на личната история, групова загуба на еднаквост и народен нихилизъм.   Кой през днешния ден знае нещо за сраженията за “непревземаемата " цитадела Тутракан на 4-6 септември 1916 година?    За 2 дни безподобен подвиг българите я овладяват, пленяват 28 000 противников бойци, над 400 офицери, над 140 оръдия, 2 знамена…    И по този начин стартират чудесата на Добруджанския фронт.    А кой през днешния ден помни епопеята Добрич на 5-7 септември 1916 година, там където българска армия и цивилно население отбраняват града и побеждават руснаци и румънци, там, където роденият в Бесарабия военачалник Колев преди да се изправи против “непобедимите ” до тогава съветски ескадрони се обръща към своята кавалерия с думите: „ Кавалеристи, Бог ми е очевидец, че съм благодарен на Русия задето ни освободи. Но какво търсят в този момент казаците в нашата Добруджа? Ще ги бием и прогоним както всеки зложелател, който пречи за обединяването на България! ”    И го прави!!! Битките при Кубадин, Карапелит, Кочмар, Кара Омер, Кара Мурад и доста други, след които руснаци и румънци, са изтласкани оттатък Дунав, оттатък северна Добруджа, оттатък Тулча, оттатък Серет, надалеч в ледено-студените съветски степи.    Нямало е по какъв начин да ни бъдат простени тези победи. Защо град Добрич е бил прекръстен на “Толбухин ”? Какво общо има руския маршал с този исторически значим български град? Нищо.    Просто всяка памет за успех на българския дух, всяка една победа преди 9-ти септември е трябвало да бъде изличена от националното схващане.    Кой през днешния ден се сеща за великите български генерали ген. Киселов, ген. Тошев, ген. Кантарджиев, ген. Колев, ген. Жеков, ген. Вазов, ген Жостов, ген. Протогеров и доста много други? Кой помни полковник Дрангов?!   Всички те са през днешния ден единствено имена на полуизоставени села, градове, улици с разрушени тротоари — без памет, без история, без съдържание…    Десетилетия наред просветителната система тук е внушавала на българските деца (сега към този момент родители и прародители) само иго, иго, иго, неуспехи, национални произшествия, изменничества, провали…    Не военни победи, не политически триумфи, не напредък, не успех, а комплекс за непълноценност. Сякаш всичко е по този начин замислено от комунистическия уред за да се “смени чипа ” на този наш устойчив (макар и опак) народ и да се модифицира генно в някакъв занемарен кооператив от несретници, неспособни на каквото и да, самообричащи се на следващия неуспех, самобичуващи се.    34 години след рухването на Берлинската стена, българското обучение продължава да предъвква същите комунистически мантри, същите полулъжи, да възпроизвежда все същите изтъркани легенди и поверия, единствено дето в последно време ги обува с кичозни псевдо-патриотични потури.    Става все по-зле. Много по-зле даже. А всичко стартира (и приключва) с образованието.    За съпоставяне: 34 години сред 1878 година до 1912 г.  (Балканската война) България подхваща невъобразим курс на национално прераждане, надминава статистически всички свои съседи по брой съществени учебни заведения, просветеност, обучение, употребява армията, с цел да ограмотява простодушните селянчета…    Превръща се в най-младата и образована страна в района, която със свръхускорени темпове пробва да реализира бляна на Левски и да откри мястото си сред “европейските нации ”. Това са извънредно сложни години!   И дано в този момент помислим за същите 34 години сред 1989 година до 2023 година какво се реализира?    Какво желая да кажа с тези редове нагоре? Защо ми минават тези неща през мозъка в този момент? Дали единствено тъй като е септември и се сещам за тези хиляди младежи дали живота си във войните за национално обединяване?    Дали поради това, че идва 15-ти септември и стартира образователната година?    Или тъй като това, което се случва от много време в страната, е резултат от една групова рецесия на смисъла за обучение изобщо?   Дали от тази рецесия може да се излезе изобщо? Как? Не знам.  *Заглавието е на редакцията