Парѝ и нация
Кои са съперниците на еврото в политическата класа на България? В болшинството си - приятелите на Путин.
Защо са срещу? Защото животът ще нарастне? Защото българската страна и стопанска система са неподготвени? Защото България ще изгуби значима част от суверенитета си? Това са формалните им плашила за пред публиката.
В тях няма да откриете същинската причина да бъдат против. А тя е надалеч по-прозаична и егоистична - еврото ще им отнеме удобната геополитическа среда - България ненапълно в Европейски Съюз, само че не напълно. Приемането на единната валута необратимо и най-здраво интегрира страната в Европа и я откъсва от предишното ѝ, в българския случай - от съветската сфера на въздействие.
Статистическите данни елементарно оборват прогнозите за внезапно повишаване в страните, неотдавна приели еврото - като да вземем за пример Хърватия (от 1 януари 2023 г.). Миналия март инфлацията на потребителските цени в Хърватия беше 4,3% на годишна база, съпоставено с 12,7% в края на декември 2022 година, т.е. директно преди въвеждането на единната европейска валута. Ако в тази страна имаше поскъпвания, провокирали протест на супермаркетите, те не се дължаха на еврото, а на други, конюнктурни фактори. България към този момент дава отговор на макроикономическите критерии за приемане на еврото и като (дълг и дефицит) стои доста по-добре от множеството страни в еврозоната. са под 1% от Брутният вътрешен продукт, затова заплаха от лавинообразно задлъжняване (като да вземем за пример преди в Гърция) не се вижда. Що се отнася до суверенитета на страната ни в паричната област, тя го загуби на 1 юли 1997 година, когато вкара валутния ръб.*
Въпреки това демонстрират, че половината от българите гледат еврото със боязън и подозрение и са в една или друга степен срещу въвеждането му. Това е белег, че пропагандата срещу еврото дава добри резултати. За триумфа ѝ има справедливи предпоставки - раздялата с националната валута и приемането на нова, наднационална, е сложна. Тя надалеч надвишава рамките на стопанската система. Парѝте ни са част от нашата еднаквост, а измененията в нея постоянно са мъчителни.
От самата си поява в древността парѝте са били тясно свързани с страната, с политическата власт, а в Новото време - с появяването на нациите и на националните страни. Има задоволително исторически свидетелства, че строителите на актуалните народи са виждали националните валути като техен конструктивен блок. Еврото не прави изключение, въпреки да е наднационална валута. Извън чисто икономическия му план, то е съставен елемент на нова политическа общественост и нова еднаквост - европейската, която е предмет на оживени дискусии. За тази страна на националните и единната валута желая да поговорим през днешния ден.
Друга позиция към " всеобщия еквивалент "
В историята на международната мисъл парѝте са били доста по-често предмет на стопански, в сравнение с обществен разбор. Но примери за втория можем да забележим още в библейските текстове. Така да вземем за пример в синоптичните евангелия (на Матей, Марк и Лука) има ясна философска и морално-етична интерпретация на парѝте и благосъстоянието.
“Иисус се огледа в близост и сподели на учениците си: " Колко мъчно е за тези, които имат благосъстояние, да влязат в Божието царство! А учениците се смаяха от думите Му. Но Иисус отново им дава отговор и споделя: рожби, какъв брой мъчително е ония, които се надяват на благосъстоянието си, да влязат в царството Божие! По-лесно е камила да мине през иглени уши, нежели богат да влезе в царството Божие ”. (Марк 10:23, 10:24, 10:25)
Тридесетте сребърника, за които Юда предава Исус, са също обект на пренебрежение. Фройд и учениците му означават че в архаичните легенди и суеверия, както и в подсъзнанието на актуалния човек, парѝте се свързват с нечистотия. Скъперничеството е линия на така наречен " анален темперамент ". Икономическата социоложка от Принстънския университет Вивиана Зелизер изследва в трудовете си парѝте като обществена полезност, т.е. неикономическите им аспекти. Тя разграничава метода си от този на типичен мислители като Карл Маркс, Георг Зимел и Макс Вебер, които виждат в парѝте единствено най-абстрактния израз на цената, " повсеместен уравнител ", който трансформира света " в аритметичен проблем ".
Но даже измежду тях и измежду по-съвременни създатели намираме надикономическата трактовка на парѝте като обществен феномен - главно като инструмент за основаване на общественост и консолидиращ детайл на нацията.
В главния си труд, " Капиталът ", Маркс написа за “националните униформи ” на златните и сребърните монети, които маркират “вътрешните или национални сфери на стокова циркулация ”. Дори когато - сходно на други демократични икономисти от края на ХIХ век като британския журналист Уолтър Бъджет - Маркс предвижда появяването на " международни парѝ ", той индиректно признава една годна и през днешния ден действителност: че валутата е признак на нацията. Британският социолог Антъни Смит посочва валутата измежду знаците на нацията дружно със знамето, химна, униформите, паметниците и церемониите. Американският социолог и политолог Карл Дойч изрично загатва парите сред “престижните национални знаци ”, които са принадлежности за налагане на “степен на ефикасен надзор ” и за практикуване на власт над принадлежащите към един народ човеци.
Може би най-пълен разбор на връзката сред парѝте и нацията предлага канадският политолог Ерик Хелайнър в публикацията си " Национални валути и национални идентичности ". Той преглежда пет метода, по които валутата построява националната еднаквост - като притежател на национална символика, като средство за връзка, като притежател на групов опит, създаващ възприятие за принадлежност и сподолена орис, като израз и инструмент на националния суверенитет и като прочувствен знак, пораждащ " квазирелигиозна религия ".
Иконография
Най-видимото в парѝте като че ли е най-пренебрегвано в разбора им - картинките по тях. Става дума за портрети на водачи и бележити персони, исторически подиуми и знаци, алегорични изображения. С парѝ си служат всички, ежедневно. Те са най-универсалната, всеобщо циркулираща стока. Изображенията върху монетите и банкнотите стигат до цялото население, в това число до необразованите - т.е. до аудитория, несравнимо по-широка от тази на вестниците, книгите, ораторите. Следователно те са незаменимо средство тази символика и нейните послания да се настанят трайно в съзнанието на хората, изграждайки и укрепвайки възприятието им за общественост.
Всъщност, символиката върху монетите и банкнотите, обвързвана с страната и властта, съществува надалеч преди появяването на нациите. В Древна Гърция върху първите атински монети е била изобразена сова, знак на мъдростта и на града-държава, а върху лидийските - лъв, обозначаващ мощ и власт. Антична традиция, жива и до през днешния ден, е парѝте да носят лика на владетеля и от време на време - даже името му (напр. наполеон или луидор - Louis d`оr т.е. златен Луи, фр.).
Забележителна е смяната на символиката, последваща буржоазните революции. Във Франция на мястото на краля се появяват алегорични изображения на народа, а в Америка - на свободата, на 13-те колонии, отхвърлили английското господство (като пирамида с 13 етажа, слънце с 13 лъча, или китара с 13 струни).
Когато Континенталният конгрес разисква основаването на единна национална валута през 1784 година, полемики по нуждата от нея няма - всички са съгласни с въвеждането ѝ. Главният спор е какво да бъде изобразено на новите парѝ. Федералистите желаят портрет на Джордж Вашингтон. Републиканците (да не се бъркат с днешните републиканци - б.а.) и самият Вашингтон отхвърлят концепцията като „ монархическа “. Те желаят претекст, сплотяващ 13-те щата – богинята на свободата.
Споровете към дизайна „ не бяха за мъдростта на (идеята за) национална валута сама по себе си. Те бяха за произхода на тази народност “, написа американският създател Робърт Гарсън.
Първата монета от 1 $ изсечена в Съединени американски щати през 1794 година с алеорично изображение на свободата. Снимка Уикипедия
С одобряването на национализма през ХIХ век (и по-точно през последната му третина) неговата символика еволюира. Тя към този момент би трябвало да легитимира властта на новите ръководещи елити, като моли към историята и споделената просвета, към груповата памет и принадлежност. Свързаните с тях изображения последователно изместват алегориите на националния суверенитет в иконографията на парите. За детайлните и въздействащи изображения способства напредъкът на печатната технология.
“Федералистките политици изключително са упорствали изображенията върху новата банкнота да усилват “чувството на народност ”… За тази цел новите банкноти са били хералдически украсени с красиви портрети на персони (напр. Колумб, Франклин, Вашингтон), събития (напр. сключване на Декларацията за самостоятелност, борбата при Лексингтън, слизането на първите заселници, кръщаването на Покахонтас, предаването на ген. Бъргойн) и знаци (знамето, орелът, Капитолият) ”, написа Хелайнър.
Заслужава внимание еволюцията в иконографията на евробанкнотите. В нея ясно се вижда блян към налагане и одобряване на нова еднаквост. Евробанкнотите не съдържат национални изображения. Вместо това те демонстрират архитектурни стилове от разнообразни интервали в европейската история, като класическа, романска, готическа, ренесансова, барокова и съвременна архитектура. Този избор на дизайн акцентира единството и споделеното културно завещание на Европа, вместо да акцентира това на обособените народи. Надписите на банкнотите според съюзното законодателство могат да бъдат на три писмености - латинска, гръцка и кирилица. Те подхождат на формалните езици на Европейския съюз.
Евромонетите са материализация на максимата за единение в многообразието. Те имат идентична за всички страни европейска страна, където с числа е посочен номиналът на монетата на фона на картата на Европа. Националната страна на евромонетата носи характерен за съответната страна знак - орел за Германия, портрет или монограм на краля на Белгия, исторически претекстове в гръцкото евро, алегорично дърво на живота, обкръжено от надписа “Свобода, тъждество, приятелство ” върху френското, портрети на велики персони като Данте Алигиери и Леонардо да Винчи, както и архитектурни забележителности върху италианското. Цялата тази разнообразна иконография обаче има общ знаменател - тя демонстрира разнообразни лица на това, което светът познава и признава като европейска цивилизация. В този смисъл може да бъде разбирана като знак за еднаквост.
Комуникация
Като канал за връзка парите способстват за построяването на националната еднаквост в ролята си на ежедневен стопански “език ”, който всички участници в национални пазар “говорят ”. Комуникацията не постоянно е вербална и информацията може да има разнообразни носители и форми.
„ Има истина в схващането на Маршал Маклуън, че нещото, което рибата не усеща, е водата, тъкмо обкръжението, което образува нейната среда и поддържа нейното битие. По същия метод връзката, посредством езика и други символни форми, съставлява средата на човешкото битие “, написа американският медиен теоретик Джеймс Кери.
Какво са парите, в случай че не част от нашата символна действителност? Те значат по най-абстрактен метод, цената, свеждайки качеството до количество и по този метод са значима част от средата на нашето битие. С малко повече въображение бихме могли да си ги представим като финансовата “вода ”, в която пазарните субекти плуват.
Според Карл Дойч нацията поражда, когато хората в една общественост свикнат да поддържат връзка дейно по необятен обсег от предмети и посредством разнообразни канали за връзка. Дойч загатва парѝте като подобен канал. Т.е. шерването на обща парична единица, поражда и циментира съзнанието за принадлежност, което е в основата на националната еднаквост.
Възникването на националните валути съответствува исторически и със основаването на стандартизираните национални езици въз основа на локални наречия и изместването на латинския и старогръцкия от сферите на властта и на обществената връзка. Националните валути идват дружно и с “печатния капитализъм ”, т.е. с първите форми на съвременна публицистика и книгопечатане, които по едно и също време образуват и въплъщават националната общественост, както изттъква английският политолог Бенедикт Андерсън в труда си " Въобразени общности ".
Както вестниците и книгите, по този начин и парите, излизайки от печатната машина или от монетния двор, стават материално съществуване на “въобразената общественост ”, т.е. на това, което кара хора, които персонално не се познават, да се усещат свързани в въображаемо цяло през бариерите на времето и пространството. Книгите, вестниците и парѝте са значими елементи от материалното, в което въобразеното живее на избрана територия и продължава в поколенията.
Съвременният израелски мъдрец Ювал Ноа Харари показва парѝте дружно със " законите, боговете, нациите, огромните предприятия " измежду " интерсубективните действителности ", посредством които съществуват обществата. Нещо повече, той илюстрира по какъв начин парѝте губят смисъла си отвън процеса на човешкото другарство.
" Никоя вяра, никоя империя в никакъв случай не са съумели да оцелеят доста дълго без една мощна религия в съществуването на един господ, на една нация, на един юридически кодекс, или на една валута...Интерсубективните реалнности като законите, боговете и валутите са извънредно мощни в рамката на осведомителната мрежа, към която принадлежат , само че напълно лишени от смисъл отвън нея ", написа Харари в книгата си Nexus (Връзка).
Той илюстрира мисълта си с образеца на милиардер, попаднал на необитаем остров с куфарчето си с парѝ и скъпи бумаги след самолетна злополука.
" От мига, в който той е откъснат от другите членове на своята информационнна мрежа, банкнотите и облигациите му губят цялата си стойност. Той не може да си послужи с тях, с цел да накара маймуните на острова да му доставят нещо за ястие или да му построят сал ".
За да извършват информационната си роля, парите би трябвало да бъдат стандартизирани. Стандартизацията значи, че паричните единици в обращение са общопознати и общопризнати. Тя е основна за доверието във валутата, което в действителност е доверие в страната. Затова откогато има страни, те стандартизират парите и ги ръководят.
Стандартизирането на парѝте има стопански, правно-политически и административни учредения. То улеснява стопанския оборот и е средство за практикуване на суверенитет и за безпрепятствено действие на администрацията и на фиска. В най-широк културен проект стандартът е обща рамка на съотнасяне, т.е. той е страна на съществуването на общността и белег на културна еднаквост.
Създаването на националните валути е част от административната концентрация в националните страни, която включва приемане на закони за легалните платежни средства. Това е част от по-широки централизационни процеси като построяването на консолидирани данъчни системи, национални ж.п. и пощенски услуги, наборна военна работа и полиция.
Индустриалният капитализъм прави софтуерно допустимо всеобщото произвеждане на стандартизирани монети и банкноти и понижава опциите за тяхната имитация, необятно публикувана в предходните епохи. Индустриалната гражданска война отваря по-широки стопански пространства, националните пазари, които предходните парични системи не са годни да обслужват и предизвиква интернационална икономическа интеграция, която подтиква основаването на сходни централизирани парични системи.
Колективен опит
Парѝте са носители на групов опит, тъй като това, което става с тях - с лихвения % и с обменния курс, визира всички в една нация. То визира по един метод кредитора, по различен - длъжника, по един метод. вносителя, а по различен - експортьора, по един метод - държавния чиновник и пенсионера, по различен - предприемача или свободната специалност. Но незасегнати няма.
Карл Полани, австроунгарски стопански антрополог и социолог от първата половина на ХХ век, акцентира връзката сред паричната политика и националната еднаквост. Тази политика в разбирането му е част от самосъхранението на нацията и средство за реализиране на задачите, с които тя се легитимира.
Полани отделя особено внимание на паричната политика в главния си труд “Голямата промяна ”. Той твърди, че валутите и централните банки са основни при образуването на националните идентичности и култивирането на възприятието за общественост измежду жителите. Ето по какъв начин той илюстрира интегриращата роля на националната валута в книгата си “Голямата промяна ”:
“Но в случай че митническите цени и обществените закони създаваха неестествен климат, паричната политика сътвори нещо, което се равняваше на същински изкуствени метеорологични условия, които се променяха всеки ден и засягаха всеки член на общността в неговия непосреден интерес...Ако политически, идентичността на нацията бешее открита от правителството; стопански тя беше предоставена на централната банка ”.
Хелайнър акцентира, че груповият паричен опит не постоянно насърчава предаността към нацията. Рязкото обезценяване на националната валута да вземем за пример постоянно се изживява като групова контузия както в Германия след Първата международна война или в България при довелата до хиперинфлация финансова рецесия през 1997 година И в двата случая такива контузии оставят дълбоки следи в националното схващане и след това легитимират непопулярни политики на финансова суровост, които обаче съхраняват икономическата и политическата непоклатимост и сигурност.
Германското икономическо знамение след Втората международна война, стъпило върху проекта “Маршал ”, дава на марката статус напълно друг от този след Първата международна война - тя става знак на силата и устойчивостта на немската стопанска система и отсам - източник на национална горделивост, който част от германците мъчно прежалват при въвеждането на еврото. Италианците и гърците нямат подобен идентичностен проблем при отхвърли от постоянно девалвираните им национални валути, чиято история съдържа по-често скръбен групов опит.
Травмата от хиперинфлацията има дълготраен резултат върху националния нрав на германците. И до ден сегашен в Европейския съюз техните държавни управления, без значение от политическия им цвят, поредно отстояват политика на икономии и уравновесени бюджети и се опълчват на апелите на държавните управления от романоезична Европа (Франция, Италия, Испания) за повече еластичност в използването на разпоредбите за финансова непоклатимост и за емисия на мютюализиран европейски дълг за финансиране на стратегически цели като да вземем за пример стабилизационен фонд на еврозоната, иновационни стратегии и индустриални политики, основаване на личен защитителен потенциал на Европа. Отмяната на " дълговата спирачка " в немската конституция с оглед налагащите се разноски за въоръжаване се одобряват като революционна стъпка на бъдещия канцлер Фридрих Мерц.
Причината за тази обичайната спестовност на Берлин е политическа и строго национална. Досега не се е намерило германско държавно управление, нито вляво, нито вдясно, което може сполучливо да “продаде ” на гласоподавателите в страната си политика на фискална разхайтеност и задлъжняване.
Суверенитет
Още от древността въвеждането и поддържането на парична система е прерогатив на висшата държавна власт, т.е. - на владетеля. Суверенитетът включва правото да установяваш паричен стандарт и да го налагаш със силата на държавната насила, като по този метод да създаваш ред, единение и последователност.
Монетарният суверенитет се показва и в три свойства на валутите - хомогенност, териториалност и изключителност. Това значи, че парѝте се създават по обединен пример, циркулират в територията на съответната национална страна и че са единственото законно платежно средство в нея.
Монетарният суверенитет включва и пълномощието да управляваш парѝте - т.е. да определяш количеството им в обращение и обменния им курс.
„ Монетарният суверенитет като висша власт на страната върху правната формулировка на парите... в античен Рим е бил неразделен от личността на владетеля... Той е имал безспорен монопол върху политиката на издаване и метода на потребление на парите на своята територия ", написа сръбският откривател Срджан Голубович.
Има значителни исторически свидетелства, че значителен фактор за монетизацията на стопанските системи в античния свят са били данъчните потребности на страната, изключително при поддържането на администрация и армии, при които заплащането в натура е станало непрактично.
Така да вземем за пример парите навлизат всеобщо в древноегипетската стопанска система при Птолемеите, наследниците на Александър Велики, които упранвляват страната от 323 до 30 година прочие Хр. и донасят в нея елинистичната просвета. Преди тях основни разменни средства са били зърното, медните остриета и златните пръстени. При птолемейската династия се ускорява строителството на огромни градове, централизацията на страната, разширението на бюрократичната система и се развива търговията на далечни дистанции. Всички тези фактори способстват за навлизането на парѝте в икономическия живот.
Главният модернизатор на династията е Птолемей II, който вкарва поголовния налог върху солта (солния данък) и контракти с бизнесмени за събиране на налози, които наддавали за това право на търгове. Солният данък е бил значим източник на държавни доходи. Солта е основна всеобща стока в древността, тъй като е служела за опазване на храната. Династията монополизира производството и разпределението ѝ, гарантирайки, че може да контролира предлагането и да облага продажбите ѝ. Птолемеите основават монетен двор в Александрия през 320 година прочие Хр. и заменят ограниченията за злато и сребро със съответни количества сребърни монети. Царят дефинира цената на всеки тип монета както и количествата, които би трябвало да бъдат изсечени от всеки тип.
Монетарният суверенитет на владетеля се резервира от древността през междинните епохи и Възраждането до Новото време, когато буржоазните революции раждат националните държави и предават властта над стандартите на новия суверен - " народа ". Това е началото на актуалните национални валути. Те стават средство за новата власт да се разпознава, като се отличи от остарелия режим и да внуши на жителите по пътя на всекидневния обичай и търговски оборот, че към този момент не са жители, а жители и че населяват нов свят, скъсал със остарелия.
През 1789 година френските революционери заменят ливрата с асинат (assignat), скъпа книга обезпечена със земите, които те конфискуват от аристокрацията и от църквата. Тази революционна валута стремглаво се обезценява, което принуждава управляващите да я заменят с франка през 1795 година
Утвърждаването на националния суверенитет посредством парѝте е изключително блестящо изразено в историята на американския $.
През колониалния и революционния период 13-те английски колонии в Северна Америка си служат с доста и разнообразни валути. Испанските долари или пиастри (монети от по осем реала) са били най-разпространеното платежно средство. Но с изключение на тях са циркулирали британски паунди, френски луидори, холандски рейксдаалери и льовендаалери, австрийски талери, собствени книжни парѝ на всяка от колониите, ценни книги като акредитиви или менителници. Континенталният конгрес печата свои парѝ, наречени континентални долари, които бързо се обезценяват. Всяка колония дефинира собствен курс към английския паунд. Международната търговия става с менителници деноминирани в паунди. В търговията сред колониите се употребява паундът, само че единствено като разчетна единица. Изчисленията са сложни поради към момента господстващата английска дванадесетична система. Тя и разнообразието на валути затрудняват търговията, счетоводството и бита.
Робърт Морис, финансов министър на Конфедерацията, и заместникът му Гавърниър Морис през 1872 година оферират стандартизирана конфедерална валута, която се състои от безналични счетоводни парѝ и сечени монети. Предложената от тях единица се равнява на 1/1440 част от испанския $. Числото 1440 се дели на обменните курсове към паунда на 12 от 13-те колонии (без Южна Каролина). Морис се опасяват, че скъсването с английския паунд ще бъде културен потрес за колонистите и ще ги обърка.
Но отците-основатели схващат също, че трябват културни и стопански механизми, които да служат за консолидиране на новата нация и за построяването на еднаквост под формата на всекидневен опит.
Томас Джеферсън се обвява за цялостно отказване от остарялата валута и метод на броене и за изцяло нова парична система, която ще сътвори републиканска просвета. Той счита, че Америка би трябвало да скъса със стандартите на Европа, като вкара своя система за калибриране и че единната валута и мерна система са жизненоважни съставки на нацията. През 1784 година Джеферсън написа до Конгреса, че Америка би трябвало да има своя разпознаваема валута и че тя би трябвало да бъде математически елементарна, т.е. основана на десетичната система.
През 1785 година Конгресът приема $ първо като разчетна единица, след това като обща валута на Конфедерацията и това, че той се дели на 100 цента и взема решение, че би трябвало да се сътвори монетен двор. Приемането на валутата предшества приемането на Конституцията. Конституционният конвент не разрешава на щатите да емитират свои парѝ и постановява, че това може да прави единствено федералното държавно управление. Частните банки също могат да печатат парѝ под държавен надзор. Приемането на $ съответствува със основаването на обединен народен вътрешен пазар и предложенията на Александър Хамилтън за национална банка, дългов и финансов пазар и монетен двор (с Монетния закон от 1792 г.) – всичко това са стъпки към консолидиране на икономическата власт на националната страна.
„ Парите, с право, се считат за жизненоважен принцип на политическото тяло; за това, което поддържа неговия живот и придвижване и му разрешава да извършва най-съществените си функционалности. Следователно цялостното право да се обезпечава постоянно и съответно доставяне с тях... може да се смята за незаменима съставна част във всяка конституция “, написа Хамилтън във " Федералист ".
Хелайнър подчерава, че националната валута въплъщава националния суверенитет и култивира възприятие за национална еднаквост " единствено до степента, в която е ръководена в сходство с желанията на нацията ". Очевидно, казусът революционния френски асинат не е бил подобен. Не подобен е той и с немската марка след края на Първата международна война и с българския лев преди и по време на хиперинфлацията през 1997 година
Ред социологически изследвания в Европа от късните 90 години на предишния век (т.е. директно преди въвеждането на еврото) демонстрират, че то се приема по-ентусиазирано от популацията на Южна Европа (в Италия, Гърция, Испания, Португалия) - страни изживели валутни рецесии и девалвации и по-критично и внимателно в страните със постоянни валути в Северозападна Европа, отпред с Германия, където хората са удовлетворени от метода на ръководство на националната си валута и имат вяра в нейната непоклатимост.
Създаването на европейския валутен съюз и присъединението към него значи замяната на народен суверенитет с европейски. Националните страни предават в ръцете на Европейската централна банка свои исторически пълномощия - да ръководят паричната маса, валутния курс и лихвения %.
В тяхната власт (и то не изцяло) остава фискалната политика, която обаче е координирана (с течение на годините - все по-тясно) посредством Пакта за непоклатимост и напредък, посредством признатия през 2012 година финансов компакт и посредством така наречен Европейски учебен срок - годишна процедура за взаимно наблюдаване и съгласуваност на бюджетните проекти и структурните промени на страните членки. С финансовия компакт подписалите го страни правно се задължават да ползват автоматизирано ограничения за привеждане на обществените недостиг и дълг в сходство с маастрихтските критерии (съответно до 3 на 100 и до 60 на 100 от БВП) при положение на отклонения от тях.
След дълговите рецесии в Гърция, Ирландия, Испания, Португалия и Кипър сред 2010 и 2015 година критиците на еврото видяха тъкмо в това предаване на народен валутен суверенитет един от главните вродени пороци на единната валута. За да възстановят икономическите равновесия в изискванията на рецесия, лишените от лостовете на дейната парична политика национални държавни управления нямат различен избор с изключение на финансовия остеритет. Неговите мъчителни ограничения се постановат извън, от наднационални, неизбрани от жителите на съответните национални страни институции, което поражда обвинявания към Европейски Съюз в “демократичен недостиг ”. Страдащите от остеритета стартират да виждат своя съюз, в това число валутния, като външна мощ, причиняваща им ненужни и несправедливи ограничения, а своите страни - като неспособни да изпълнят главния си дълг към тях - да ги защитят.
Тезата за пъпната шнур сред валутата и нацията прозира в рецензията на еврото от американския Нобелов лауреат по стопанска система Джоузеф Стиглиц. Нейният лайтмотив е, че еврото страда от вродени недъзи, тъй като е амбициозна стъпка към икономическа интеграция, без да съществуват или без да са разгърнати в цялостната си функционалност всички политически институции за нея, които нациите са основали в хода на историята.
“Опитът на еврозоната има още една друга поука за останалия свят - внимавайте да не позволите икономическата интеграция да изпревари политическата ”, написа Стиглиц. “Отнасяйте се скептично към всеки, който счита, че политическата интеграция ще последва, естествено, от икономическата. И се отнасяйте изключително скептично към всеки, който предлага валутен съюз при неналичието на съответна политическа интеграция ”.
Емоционален знак
Според Хелайнър връзката сред валута и национална еднаквост има и чисто сантиментална страна. Тя се отразява в сантиментална школа на мисълта, свързваща парѝте с нацията не толкоз на равнището на нагледната пропаганда, на всекидневното другарство, на споделения стопански опит и на националния суверенитет, а на чисто психическо равнище.
“Става дума за надълбоко мистична и прочувствена религия в своята нация като безконечна общественост с общ генезис и споделена орис ”, написа създателят.
Сред тези мислители, които се концентрират не толова върху стопанската система и правото, колкото върху културата и историята, той акцентира Адам Мюлер, пруски закостенял, даже консервативен, критик на демократичните икономисти от началото на ХIХ век, чиито възгледи са комбинация от шовинизъм и мистицизъм.
Мюлер вижда валутата като основен инструмент, с който страната извършва дълга си “да разсънва национална горделивост, възприятието за единство с националната страна в икономическата сфера ”. Това е положение близо до " квазирелигиозната религия " в няцията разказана от Андерсън.
Извод
Приведените дотук образци свидетелстват, че националните валути са главен конструктивен детайл на националните
страни. Те игрят тази роля като носители на националистическа образност, като информационно средство, посредством споделения стопански опит, който основават, като олицетворение на суверенитета и като стимулатор на квазирелигиозната религия в нацията.
Това не значи, че еврото не може по същия метод да способства за построяването на дискусионната европейска еднаквост, само че то може да бъде и разделящо, изключително що се отнася до колективния икономически опит на европейците и народния суверенитет. Дали ще ги сплотява или разделя зависи от това дали ще бъде ръководено в сходство с техните стремежи.
_____________________
* Някои от най-гласовитите радетели на българския валутен суверенитет са измежду основните виновници той да бъде изгубен в края на 90-те години на предишния век. Сред тях да вземем за пример е някогашният депутат от Българска социалистическа партия Румен Гечев, който беше министър на стопанската система в държавното управление на Жан Виденов, довело България до хиперинфлация и невиждана икономическа и политическа рецесия през 1996-97 година Неговото ръководство постави страната на колене пред Международния валутен фонд и тя нямаше по какъв начин да получи избавителен заем, с изключение на като Българската национална банка съобщи правото си да упражнява паричната политика на валутния ръб.
Още по тематаПодкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.
Защо са срещу? Защото животът ще нарастне? Защото българската страна и стопанска система са неподготвени? Защото България ще изгуби значима част от суверенитета си? Това са формалните им плашила за пред публиката.
В тях няма да откриете същинската причина да бъдат против. А тя е надалеч по-прозаична и егоистична - еврото ще им отнеме удобната геополитическа среда - България ненапълно в Европейски Съюз, само че не напълно. Приемането на единната валута необратимо и най-здраво интегрира страната в Европа и я откъсва от предишното ѝ, в българския случай - от съветската сфера на въздействие.
Статистическите данни елементарно оборват прогнозите за внезапно повишаване в страните, неотдавна приели еврото - като да вземем за пример Хърватия (от 1 януари 2023 г.). Миналия март инфлацията на потребителските цени в Хърватия беше 4,3% на годишна база, съпоставено с 12,7% в края на декември 2022 година, т.е. директно преди въвеждането на единната европейска валута. Ако в тази страна имаше поскъпвания, провокирали протест на супермаркетите, те не се дължаха на еврото, а на други, конюнктурни фактори. България към този момент дава отговор на макроикономическите критерии за приемане на еврото и като (дълг и дефицит) стои доста по-добре от множеството страни в еврозоната. са под 1% от Брутният вътрешен продукт, затова заплаха от лавинообразно задлъжняване (като да вземем за пример преди в Гърция) не се вижда. Що се отнася до суверенитета на страната ни в паричната област, тя го загуби на 1 юли 1997 година, когато вкара валутния ръб.*
Въпреки това демонстрират, че половината от българите гледат еврото със боязън и подозрение и са в една или друга степен срещу въвеждането му. Това е белег, че пропагандата срещу еврото дава добри резултати. За триумфа ѝ има справедливи предпоставки - раздялата с националната валута и приемането на нова, наднационална, е сложна. Тя надалеч надвишава рамките на стопанската система. Парѝте ни са част от нашата еднаквост, а измененията в нея постоянно са мъчителни.
От самата си поява в древността парѝте са били тясно свързани с страната, с политическата власт, а в Новото време - с появяването на нациите и на националните страни. Има задоволително исторически свидетелства, че строителите на актуалните народи са виждали националните валути като техен конструктивен блок. Еврото не прави изключение, въпреки да е наднационална валута. Извън чисто икономическия му план, то е съставен елемент на нова политическа общественост и нова еднаквост - европейската, която е предмет на оживени дискусии. За тази страна на националните и единната валута желая да поговорим през днешния ден.
Друга позиция към " всеобщия еквивалент "
В историята на международната мисъл парѝте са били доста по-често предмет на стопански, в сравнение с обществен разбор. Но примери за втория можем да забележим още в библейските текстове. Така да вземем за пример в синоптичните евангелия (на Матей, Марк и Лука) има ясна философска и морално-етична интерпретация на парѝте и благосъстоянието.
“Иисус се огледа в близост и сподели на учениците си: " Колко мъчно е за тези, които имат благосъстояние, да влязат в Божието царство! А учениците се смаяха от думите Му. Но Иисус отново им дава отговор и споделя: рожби, какъв брой мъчително е ония, които се надяват на благосъстоянието си, да влязат в царството Божие! По-лесно е камила да мине през иглени уши, нежели богат да влезе в царството Божие ”. (Марк 10:23, 10:24, 10:25)
Тридесетте сребърника, за които Юда предава Исус, са също обект на пренебрежение. Фройд и учениците му означават че в архаичните легенди и суеверия, както и в подсъзнанието на актуалния човек, парѝте се свързват с нечистотия. Скъперничеството е линия на така наречен " анален темперамент ". Икономическата социоложка от Принстънския университет Вивиана Зелизер изследва в трудовете си парѝте като обществена полезност, т.е. неикономическите им аспекти. Тя разграничава метода си от този на типичен мислители като Карл Маркс, Георг Зимел и Макс Вебер, които виждат в парѝте единствено най-абстрактния израз на цената, " повсеместен уравнител ", който трансформира света " в аритметичен проблем ".
Но даже измежду тях и измежду по-съвременни създатели намираме надикономическата трактовка на парѝте като обществен феномен - главно като инструмент за основаване на общественост и консолидиращ детайл на нацията.
В главния си труд, " Капиталът ", Маркс написа за “националните униформи ” на златните и сребърните монети, които маркират “вътрешните или национални сфери на стокова циркулация ”. Дори когато - сходно на други демократични икономисти от края на ХIХ век като британския журналист Уолтър Бъджет - Маркс предвижда появяването на " международни парѝ ", той индиректно признава една годна и през днешния ден действителност: че валутата е признак на нацията. Британският социолог Антъни Смит посочва валутата измежду знаците на нацията дружно със знамето, химна, униформите, паметниците и церемониите. Американският социолог и политолог Карл Дойч изрично загатва парите сред “престижните национални знаци ”, които са принадлежности за налагане на “степен на ефикасен надзор ” и за практикуване на власт над принадлежащите към един народ човеци.
Може би най-пълен разбор на връзката сред парѝте и нацията предлага канадският политолог Ерик Хелайнър в публикацията си " Национални валути и национални идентичности ". Той преглежда пет метода, по които валутата построява националната еднаквост - като притежател на национална символика, като средство за връзка, като притежател на групов опит, създаващ възприятие за принадлежност и сподолена орис, като израз и инструмент на националния суверенитет и като прочувствен знак, пораждащ " квазирелигиозна религия ".
Иконография
Най-видимото в парѝте като че ли е най-пренебрегвано в разбора им - картинките по тях. Става дума за портрети на водачи и бележити персони, исторически подиуми и знаци, алегорични изображения. С парѝ си служат всички, ежедневно. Те са най-универсалната, всеобщо циркулираща стока. Изображенията върху монетите и банкнотите стигат до цялото население, в това число до необразованите - т.е. до аудитория, несравнимо по-широка от тази на вестниците, книгите, ораторите. Следователно те са незаменимо средство тази символика и нейните послания да се настанят трайно в съзнанието на хората, изграждайки и укрепвайки възприятието им за общественост.
Всъщност, символиката върху монетите и банкнотите, обвързвана с страната и властта, съществува надалеч преди появяването на нациите. В Древна Гърция върху първите атински монети е била изобразена сова, знак на мъдростта и на града-държава, а върху лидийските - лъв, обозначаващ мощ и власт. Антична традиция, жива и до през днешния ден, е парѝте да носят лика на владетеля и от време на време - даже името му (напр. наполеон или луидор - Louis d`оr т.е. златен Луи, фр.).
Забележителна е смяната на символиката, последваща буржоазните революции. Във Франция на мястото на краля се появяват алегорични изображения на народа, а в Америка - на свободата, на 13-те колонии, отхвърлили английското господство (като пирамида с 13 етажа, слънце с 13 лъча, или китара с 13 струни).
Когато Континенталният конгрес разисква основаването на единна национална валута през 1784 година, полемики по нуждата от нея няма - всички са съгласни с въвеждането ѝ. Главният спор е какво да бъде изобразено на новите парѝ. Федералистите желаят портрет на Джордж Вашингтон. Републиканците (да не се бъркат с днешните републиканци - б.а.) и самият Вашингтон отхвърлят концепцията като „ монархическа “. Те желаят претекст, сплотяващ 13-те щата – богинята на свободата.
Споровете към дизайна „ не бяха за мъдростта на (идеята за) национална валута сама по себе си. Те бяха за произхода на тази народност “, написа американският създател Робърт Гарсън.
Първата монета от 1 $ изсечена в Съединени американски щати през 1794 година с алеорично изображение на свободата. Снимка Уикипедия С одобряването на национализма през ХIХ век (и по-точно през последната му третина) неговата символика еволюира. Тя към този момент би трябвало да легитимира властта на новите ръководещи елити, като моли към историята и споделената просвета, към груповата памет и принадлежност. Свързаните с тях изображения последователно изместват алегориите на националния суверенитет в иконографията на парите. За детайлните и въздействащи изображения способства напредъкът на печатната технология.
“Федералистките политици изключително са упорствали изображенията върху новата банкнота да усилват “чувството на народност ”… За тази цел новите банкноти са били хералдически украсени с красиви портрети на персони (напр. Колумб, Франклин, Вашингтон), събития (напр. сключване на Декларацията за самостоятелност, борбата при Лексингтън, слизането на първите заселници, кръщаването на Покахонтас, предаването на ген. Бъргойн) и знаци (знамето, орелът, Капитолият) ”, написа Хелайнър.
Заслужава внимание еволюцията в иконографията на евробанкнотите. В нея ясно се вижда блян към налагане и одобряване на нова еднаквост. Евробанкнотите не съдържат национални изображения. Вместо това те демонстрират архитектурни стилове от разнообразни интервали в европейската история, като класическа, романска, готическа, ренесансова, барокова и съвременна архитектура. Този избор на дизайн акцентира единството и споделеното културно завещание на Европа, вместо да акцентира това на обособените народи. Надписите на банкнотите според съюзното законодателство могат да бъдат на три писмености - латинска, гръцка и кирилица. Те подхождат на формалните езици на Европейския съюз.
Евромонетите са материализация на максимата за единение в многообразието. Те имат идентична за всички страни европейска страна, където с числа е посочен номиналът на монетата на фона на картата на Европа. Националната страна на евромонетата носи характерен за съответната страна знак - орел за Германия, портрет или монограм на краля на Белгия, исторически претекстове в гръцкото евро, алегорично дърво на живота, обкръжено от надписа “Свобода, тъждество, приятелство ” върху френското, портрети на велики персони като Данте Алигиери и Леонардо да Винчи, както и архитектурни забележителности върху италианското. Цялата тази разнообразна иконография обаче има общ знаменател - тя демонстрира разнообразни лица на това, което светът познава и признава като европейска цивилизация. В този смисъл може да бъде разбирана като знак за еднаквост.
Комуникация
Като канал за връзка парите способстват за построяването на националната еднаквост в ролята си на ежедневен стопански “език ”, който всички участници в национални пазар “говорят ”. Комуникацията не постоянно е вербална и информацията може да има разнообразни носители и форми.
„ Има истина в схващането на Маршал Маклуън, че нещото, което рибата не усеща, е водата, тъкмо обкръжението, което образува нейната среда и поддържа нейното битие. По същия метод връзката, посредством езика и други символни форми, съставлява средата на човешкото битие “, написа американският медиен теоретик Джеймс Кери.
Какво са парите, в случай че не част от нашата символна действителност? Те значат по най-абстрактен метод, цената, свеждайки качеството до количество и по този метод са значима част от средата на нашето битие. С малко повече въображение бихме могли да си ги представим като финансовата “вода ”, в която пазарните субекти плуват.
Според Карл Дойч нацията поражда, когато хората в една общественост свикнат да поддържат връзка дейно по необятен обсег от предмети и посредством разнообразни канали за връзка. Дойч загатва парѝте като подобен канал. Т.е. шерването на обща парична единица, поражда и циментира съзнанието за принадлежност, което е в основата на националната еднаквост.
Възникването на националните валути съответствува исторически и със основаването на стандартизираните национални езици въз основа на локални наречия и изместването на латинския и старогръцкия от сферите на властта и на обществената връзка. Националните валути идват дружно и с “печатния капитализъм ”, т.е. с първите форми на съвременна публицистика и книгопечатане, които по едно и също време образуват и въплъщават националната общественост, както изттъква английският политолог Бенедикт Андерсън в труда си " Въобразени общности ".
Както вестниците и книгите, по този начин и парите, излизайки от печатната машина или от монетния двор, стават материално съществуване на “въобразената общественост ”, т.е. на това, което кара хора, които персонално не се познават, да се усещат свързани в въображаемо цяло през бариерите на времето и пространството. Книгите, вестниците и парѝте са значими елементи от материалното, в което въобразеното живее на избрана територия и продължава в поколенията.
Съвременният израелски мъдрец Ювал Ноа Харари показва парѝте дружно със " законите, боговете, нациите, огромните предприятия " измежду " интерсубективните действителности ", посредством които съществуват обществата. Нещо повече, той илюстрира по какъв начин парѝте губят смисъла си отвън процеса на човешкото другарство.
" Никоя вяра, никоя империя в никакъв случай не са съумели да оцелеят доста дълго без една мощна религия в съществуването на един господ, на една нация, на един юридически кодекс, или на една валута...Интерсубективните реалнности като законите, боговете и валутите са извънредно мощни в рамката на осведомителната мрежа, към която принадлежат , само че напълно лишени от смисъл отвън нея ", написа Харари в книгата си Nexus (Връзка).
Той илюстрира мисълта си с образеца на милиардер, попаднал на необитаем остров с куфарчето си с парѝ и скъпи бумаги след самолетна злополука.
" От мига, в който той е откъснат от другите членове на своята информационнна мрежа, банкнотите и облигациите му губят цялата си стойност. Той не може да си послужи с тях, с цел да накара маймуните на острова да му доставят нещо за ястие или да му построят сал ".
За да извършват информационната си роля, парите би трябвало да бъдат стандартизирани. Стандартизацията значи, че паричните единици в обращение са общопознати и общопризнати. Тя е основна за доверието във валутата, което в действителност е доверие в страната. Затова откогато има страни, те стандартизират парите и ги ръководят.
Стандартизирането на парѝте има стопански, правно-политически и административни учредения. То улеснява стопанския оборот и е средство за практикуване на суверенитет и за безпрепятствено действие на администрацията и на фиска. В най-широк културен проект стандартът е обща рамка на съотнасяне, т.е. той е страна на съществуването на общността и белег на културна еднаквост.
Създаването на националните валути е част от административната концентрация в националните страни, която включва приемане на закони за легалните платежни средства. Това е част от по-широки централизационни процеси като построяването на консолидирани данъчни системи, национални ж.п. и пощенски услуги, наборна военна работа и полиция.
Индустриалният капитализъм прави софтуерно допустимо всеобщото произвеждане на стандартизирани монети и банкноти и понижава опциите за тяхната имитация, необятно публикувана в предходните епохи. Индустриалната гражданска война отваря по-широки стопански пространства, националните пазари, които предходните парични системи не са годни да обслужват и предизвиква интернационална икономическа интеграция, която подтиква основаването на сходни централизирани парични системи.
Колективен опит
Парѝте са носители на групов опит, тъй като това, което става с тях - с лихвения % и с обменния курс, визира всички в една нация. То визира по един метод кредитора, по различен - длъжника, по един метод. вносителя, а по различен - експортьора, по един метод - държавния чиновник и пенсионера, по различен - предприемача или свободната специалност. Но незасегнати няма.
Карл Полани, австроунгарски стопански антрополог и социолог от първата половина на ХХ век, акцентира връзката сред паричната политика и националната еднаквост. Тази политика в разбирането му е част от самосъхранението на нацията и средство за реализиране на задачите, с които тя се легитимира.
Полани отделя особено внимание на паричната политика в главния си труд “Голямата промяна ”. Той твърди, че валутите и централните банки са основни при образуването на националните идентичности и култивирането на възприятието за общественост измежду жителите. Ето по какъв начин той илюстрира интегриращата роля на националната валута в книгата си “Голямата промяна ”:
“Но в случай че митническите цени и обществените закони създаваха неестествен климат, паричната политика сътвори нещо, което се равняваше на същински изкуствени метеорологични условия, които се променяха всеки ден и засягаха всеки член на общността в неговия непосреден интерес...Ако политически, идентичността на нацията бешее открита от правителството; стопански тя беше предоставена на централната банка ”.
Хелайнър акцентира, че груповият паричен опит не постоянно насърчава предаността към нацията. Рязкото обезценяване на националната валута да вземем за пример постоянно се изживява като групова контузия както в Германия след Първата международна война или в България при довелата до хиперинфлация финансова рецесия през 1997 година И в двата случая такива контузии оставят дълбоки следи в националното схващане и след това легитимират непопулярни политики на финансова суровост, които обаче съхраняват икономическата и политическата непоклатимост и сигурност.
Германското икономическо знамение след Втората международна война, стъпило върху проекта “Маршал ”, дава на марката статус напълно друг от този след Първата международна война - тя става знак на силата и устойчивостта на немската стопанска система и отсам - източник на национална горделивост, който част от германците мъчно прежалват при въвеждането на еврото. Италианците и гърците нямат подобен идентичностен проблем при отхвърли от постоянно девалвираните им национални валути, чиято история съдържа по-често скръбен групов опит.
Травмата от хиперинфлацията има дълготраен резултат върху националния нрав на германците. И до ден сегашен в Европейския съюз техните държавни управления, без значение от политическия им цвят, поредно отстояват политика на икономии и уравновесени бюджети и се опълчват на апелите на държавните управления от романоезична Европа (Франция, Италия, Испания) за повече еластичност в използването на разпоредбите за финансова непоклатимост и за емисия на мютюализиран европейски дълг за финансиране на стратегически цели като да вземем за пример стабилизационен фонд на еврозоната, иновационни стратегии и индустриални политики, основаване на личен защитителен потенциал на Европа. Отмяната на " дълговата спирачка " в немската конституция с оглед налагащите се разноски за въоръжаване се одобряват като революционна стъпка на бъдещия канцлер Фридрих Мерц.
Причината за тази обичайната спестовност на Берлин е политическа и строго национална. Досега не се е намерило германско държавно управление, нито вляво, нито вдясно, което може сполучливо да “продаде ” на гласоподавателите в страната си политика на фискална разхайтеност и задлъжняване.
Суверенитет
Още от древността въвеждането и поддържането на парична система е прерогатив на висшата държавна власт, т.е. - на владетеля. Суверенитетът включва правото да установяваш паричен стандарт и да го налагаш със силата на държавната насила, като по този метод да създаваш ред, единение и последователност.
Монетарният суверенитет се показва и в три свойства на валутите - хомогенност, териториалност и изключителност. Това значи, че парѝте се създават по обединен пример, циркулират в територията на съответната национална страна и че са единственото законно платежно средство в нея.
Монетарният суверенитет включва и пълномощието да управляваш парѝте - т.е. да определяш количеството им в обращение и обменния им курс.
„ Монетарният суверенитет като висша власт на страната върху правната формулировка на парите... в античен Рим е бил неразделен от личността на владетеля... Той е имал безспорен монопол върху политиката на издаване и метода на потребление на парите на своята територия ", написа сръбският откривател Срджан Голубович.
Има значителни исторически свидетелства, че значителен фактор за монетизацията на стопанските системи в античния свят са били данъчните потребности на страната, изключително при поддържането на администрация и армии, при които заплащането в натура е станало непрактично.
Така да вземем за пример парите навлизат всеобщо в древноегипетската стопанска система при Птолемеите, наследниците на Александър Велики, които упранвляват страната от 323 до 30 година прочие Хр. и донасят в нея елинистичната просвета. Преди тях основни разменни средства са били зърното, медните остриета и златните пръстени. При птолемейската династия се ускорява строителството на огромни градове, централизацията на страната, разширението на бюрократичната система и се развива търговията на далечни дистанции. Всички тези фактори способстват за навлизането на парѝте в икономическия живот.
Главният модернизатор на династията е Птолемей II, който вкарва поголовния налог върху солта (солния данък) и контракти с бизнесмени за събиране на налози, които наддавали за това право на търгове. Солният данък е бил значим източник на държавни доходи. Солта е основна всеобща стока в древността, тъй като е служела за опазване на храната. Династията монополизира производството и разпределението ѝ, гарантирайки, че може да контролира предлагането и да облага продажбите ѝ. Птолемеите основават монетен двор в Александрия през 320 година прочие Хр. и заменят ограниченията за злато и сребро със съответни количества сребърни монети. Царят дефинира цената на всеки тип монета както и количествата, които би трябвало да бъдат изсечени от всеки тип.
Монетарният суверенитет на владетеля се резервира от древността през междинните епохи и Възраждането до Новото време, когато буржоазните революции раждат националните държави и предават властта над стандартите на новия суверен - " народа ". Това е началото на актуалните национални валути. Те стават средство за новата власт да се разпознава, като се отличи от остарелия режим и да внуши на жителите по пътя на всекидневния обичай и търговски оборот, че към този момент не са жители, а жители и че населяват нов свят, скъсал със остарелия.
През 1789 година френските революционери заменят ливрата с асинат (assignat), скъпа книга обезпечена със земите, които те конфискуват от аристокрацията и от църквата. Тази революционна валута стремглаво се обезценява, което принуждава управляващите да я заменят с франка през 1795 година
Утвърждаването на националния суверенитет посредством парѝте е изключително блестящо изразено в историята на американския $.
През колониалния и революционния период 13-те английски колонии в Северна Америка си служат с доста и разнообразни валути. Испанските долари или пиастри (монети от по осем реала) са били най-разпространеното платежно средство. Но с изключение на тях са циркулирали британски паунди, френски луидори, холандски рейксдаалери и льовендаалери, австрийски талери, собствени книжни парѝ на всяка от колониите, ценни книги като акредитиви или менителници. Континенталният конгрес печата свои парѝ, наречени континентални долари, които бързо се обезценяват. Всяка колония дефинира собствен курс към английския паунд. Международната търговия става с менителници деноминирани в паунди. В търговията сред колониите се употребява паундът, само че единствено като разчетна единица. Изчисленията са сложни поради към момента господстващата английска дванадесетична система. Тя и разнообразието на валути затрудняват търговията, счетоводството и бита.
Робърт Морис, финансов министър на Конфедерацията, и заместникът му Гавърниър Морис през 1872 година оферират стандартизирана конфедерална валута, която се състои от безналични счетоводни парѝ и сечени монети. Предложената от тях единица се равнява на 1/1440 част от испанския $. Числото 1440 се дели на обменните курсове към паунда на 12 от 13-те колонии (без Южна Каролина). Морис се опасяват, че скъсването с английския паунд ще бъде културен потрес за колонистите и ще ги обърка.
Но отците-основатели схващат също, че трябват културни и стопански механизми, които да служат за консолидиране на новата нация и за построяването на еднаквост под формата на всекидневен опит.
Томас Джеферсън се обвява за цялостно отказване от остарялата валута и метод на броене и за изцяло нова парична система, която ще сътвори републиканска просвета. Той счита, че Америка би трябвало да скъса със стандартите на Европа, като вкара своя система за калибриране и че единната валута и мерна система са жизненоважни съставки на нацията. През 1784 година Джеферсън написа до Конгреса, че Америка би трябвало да има своя разпознаваема валута и че тя би трябвало да бъде математически елементарна, т.е. основана на десетичната система.
През 1785 година Конгресът приема $ първо като разчетна единица, след това като обща валута на Конфедерацията и това, че той се дели на 100 цента и взема решение, че би трябвало да се сътвори монетен двор. Приемането на валутата предшества приемането на Конституцията. Конституционният конвент не разрешава на щатите да емитират свои парѝ и постановява, че това може да прави единствено федералното държавно управление. Частните банки също могат да печатат парѝ под държавен надзор. Приемането на $ съответствува със основаването на обединен народен вътрешен пазар и предложенията на Александър Хамилтън за национална банка, дългов и финансов пазар и монетен двор (с Монетния закон от 1792 г.) – всичко това са стъпки към консолидиране на икономическата власт на националната страна.
„ Парите, с право, се считат за жизненоважен принцип на политическото тяло; за това, което поддържа неговия живот и придвижване и му разрешава да извършва най-съществените си функционалности. Следователно цялостното право да се обезпечава постоянно и съответно доставяне с тях... може да се смята за незаменима съставна част във всяка конституция “, написа Хамилтън във " Федералист ".
Хелайнър подчерава, че националната валута въплъщава националния суверенитет и култивира възприятие за национална еднаквост " единствено до степента, в която е ръководена в сходство с желанията на нацията ". Очевидно, казусът революционния френски асинат не е бил подобен. Не подобен е той и с немската марка след края на Първата международна война и с българския лев преди и по време на хиперинфлацията през 1997 година
Ред социологически изследвания в Европа от късните 90 години на предишния век (т.е. директно преди въвеждането на еврото) демонстрират, че то се приема по-ентусиазирано от популацията на Южна Европа (в Италия, Гърция, Испания, Португалия) - страни изживели валутни рецесии и девалвации и по-критично и внимателно в страните със постоянни валути в Северозападна Европа, отпред с Германия, където хората са удовлетворени от метода на ръководство на националната си валута и имат вяра в нейната непоклатимост.
Създаването на европейския валутен съюз и присъединението към него значи замяната на народен суверенитет с европейски. Националните страни предават в ръцете на Европейската централна банка свои исторически пълномощия - да ръководят паричната маса, валутния курс и лихвения %.
В тяхната власт (и то не изцяло) остава фискалната политика, която обаче е координирана (с течение на годините - все по-тясно) посредством Пакта за непоклатимост и напредък, посредством признатия през 2012 година финансов компакт и посредством така наречен Европейски учебен срок - годишна процедура за взаимно наблюдаване и съгласуваност на бюджетните проекти и структурните промени на страните членки. С финансовия компакт подписалите го страни правно се задължават да ползват автоматизирано ограничения за привеждане на обществените недостиг и дълг в сходство с маастрихтските критерии (съответно до 3 на 100 и до 60 на 100 от БВП) при положение на отклонения от тях.
След дълговите рецесии в Гърция, Ирландия, Испания, Португалия и Кипър сред 2010 и 2015 година критиците на еврото видяха тъкмо в това предаване на народен валутен суверенитет един от главните вродени пороци на единната валута. За да възстановят икономическите равновесия в изискванията на рецесия, лишените от лостовете на дейната парична политика национални държавни управления нямат различен избор с изключение на финансовия остеритет. Неговите мъчителни ограничения се постановат извън, от наднационални, неизбрани от жителите на съответните национални страни институции, което поражда обвинявания към Европейски Съюз в “демократичен недостиг ”. Страдащите от остеритета стартират да виждат своя съюз, в това число валутния, като външна мощ, причиняваща им ненужни и несправедливи ограничения, а своите страни - като неспособни да изпълнят главния си дълг към тях - да ги защитят.
Тезата за пъпната шнур сред валутата и нацията прозира в рецензията на еврото от американския Нобелов лауреат по стопанска система Джоузеф Стиглиц. Нейният лайтмотив е, че еврото страда от вродени недъзи, тъй като е амбициозна стъпка към икономическа интеграция, без да съществуват или без да са разгърнати в цялостната си функционалност всички политически институции за нея, които нациите са основали в хода на историята.
“Опитът на еврозоната има още една друга поука за останалия свят - внимавайте да не позволите икономическата интеграция да изпревари политическата ”, написа Стиглиц. “Отнасяйте се скептично към всеки, който счита, че политическата интеграция ще последва, естествено, от икономическата. И се отнасяйте изключително скептично към всеки, който предлага валутен съюз при неналичието на съответна политическа интеграция ”.
Емоционален знак
Според Хелайнър връзката сред валута и национална еднаквост има и чисто сантиментална страна. Тя се отразява в сантиментална школа на мисълта, свързваща парѝте с нацията не толкоз на равнището на нагледната пропаганда, на всекидневното другарство, на споделения стопански опит и на националния суверенитет, а на чисто психическо равнище.
“Става дума за надълбоко мистична и прочувствена религия в своята нация като безконечна общественост с общ генезис и споделена орис ”, написа създателят.
Сред тези мислители, които се концентрират не толова върху стопанската система и правото, колкото върху културата и историята, той акцентира Адам Мюлер, пруски закостенял, даже консервативен, критик на демократичните икономисти от началото на ХIХ век, чиито възгледи са комбинация от шовинизъм и мистицизъм.
Мюлер вижда валутата като основен инструмент, с който страната извършва дълга си “да разсънва национална горделивост, възприятието за единство с националната страна в икономическата сфера ”. Това е положение близо до " квазирелигиозната религия " в няцията разказана от Андерсън.
Извод
Приведените дотук образци свидетелстват, че националните валути са главен конструктивен детайл на националните
страни. Те игрят тази роля като носители на националистическа образност, като информационно средство, посредством споделения стопански опит, който основават, като олицетворение на суверенитета и като стимулатор на квазирелигиозната религия в нацията.
Това не значи, че еврото не може по същия метод да способства за построяването на дискусионната европейска еднаквост, само че то може да бъде и разделящо, изключително що се отнася до колективния икономически опит на европейците и народния суверенитет. Дали ще ги сплотява или разделя зависи от това дали ще бъде ръководено в сходство с техните стремежи.
_____________________
* Някои от най-гласовитите радетели на българския валутен суверенитет са измежду основните виновници той да бъде изгубен в края на 90-те години на предишния век. Сред тях да вземем за пример е някогашният депутат от Българска социалистическа партия Румен Гечев, който беше министър на стопанската система в държавното управление на Жан Виденов, довело България до хиперинфлация и невиждана икономическа и политическа рецесия през 1996-97 година Неговото ръководство постави страната на колене пред Международния валутен фонд и тя нямаше по какъв начин да получи избавителен заем, с изключение на като Българската национална банка съобщи правото си да упражнява паричната политика на валутния ръб.
Още по тематаПодкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.
Източник: clubz.bg
КОМЕНТАРИ