Когато започнем да се чувстваме толкова зле, че вече не

Когато стартираме да се усещаме толкоз зле, че към този момент не можем да продължаваме, както до момента, можем да създадем умен избор – да разчупим навика да бъдем себе си. Това поучава доктор Джо Диспенза в едноименната си книга. Бакалавър в региона на невронауката и с докторска степен по хиропрактика от „ Лайф Юнивърсити “ в Атланта, Джорджия, Диспенза изяснява по какъв начин смяната на мисленето може безусловно да промени и връзките в мозъка. Когато можем да се променяме за положително, си коства да опитаме, въпреки да е мъчно.

(Two Women on the Shore by Edvard Munch, 1898)

Промяната като избор, а не като реакция

Човешката природа е такава, че отбягваме смяната, до момента в който ситуацията не се утежни и не почнем да се усещаме толкоз зле, че към този момент не можем да продължаваме, както до момента.

Това важи както за обособените човеци, по този начин и за обществото. Чакаме да ни връхлети рецесия, контузия, загуба, болест или покруса, с цел да сме вгледаме кои сме, какво вършим, по какъв начин живеем и какво знаем. Едва тогава сме склонни да прегърнем измененията, които поддържат здравето, взаимоотношенията, кариерата, фамилията и бъдеще ни. Моето обръщение е за какво да чакаме.

Можем да се учим и променяме в болежка и страдалчество или да се променяме с наслада и ентусиазъм. Повечето хора избират първото. За да създадем второто, би трябвало единствено да приемем, че смяната евентуално ще включва известно стеснение, разлъка с непредсказуемата рутина и интервал на неведение.

А множеството от нас познават краткотрайния дискомфорт от незнанието. Препъвали сме се в първите си опити да четем, до момента в който това умеене не ни става втора природа.

Възприемането на познанието (да знаеш) и натрупването на на практика опит посредством използване на наученото, до момента в който съответното умеене се вгради в нас (да знаеш как), са методът, по който придобиване множеството от качествата си., които в този момент ни се костват част от самите нас (знаене).

Почти по същия метод, с цел да се научим по какъв начин да променяме живота си, са нужни знание и използване на това знание.

Кой от облиците в огледалото е действителният?

Нека си признаем: никой от нас не е идеален. Независимо дали желаеме да се променим физически, прочувствено или духовно, ние имаме едно и също предпочитание, а точно да живеем като идеализирана версия на личността, която мислим и имаме вяра, че можем да бъдем.

Когато застанем пред огледалото и се вгледаме в паласките си, виждаме не просто един леко заоблен облик. В взаимозависимост от настроението си през този ден, можем да се забележим по-стройни и със по-спортна фигура, или противоположното – натежали и напълнели. Кое от тях е действителността?

Отговорът е, че всички наши облици в огледалото са действителни!

Ако желаете да приемете това, би трябвало да измененията разбирането за фундаменталната природа на реалността…

Винаги материя, в никакъв случай схващане? Или постоянно схващане, в никакъв случай материя?

Свързването на точките сред външния, физически свят на наблюдаемото и вътрешния, ментален свят на мисълта, постоянно е било съществено предизвикателство за учените. И освен на учените. На мнозина измежду нас ни се коства, че мозъкът няма измерим резултат върху материята. Как е допустимо мозъкът да създава физически промени? Съзнанието и материята наподобяват като две обособени неща.

През по-голяма част от това, което историците назовават „ съвременни времена “, човечеството е вярвало, че природата във Вселената е подредена, затова предсказуема и обяснима.

Да вземем за образец математика и философа от ХVІІ век Рене Декарт, който развил голям брой концепции, имащи и до през днешния ден значение за математиката и други сфери на науката. Една от теориите му обаче нанесла повече вреди, в сравнение с изгоди. Декарт бил бранител на механистичния модел за Вселената, учредена на схващането, че светът се ръководи от предсказуеми закони.

Той смятал, че мозъкът не се подчинява на обективния физически свят, затова е изцяло отвън границите на научното проучване. Изучаването на материята било в юрисдикцията на науката (винаги материя, в никакъв случай съзнание), до момента в който духът бил инструмент на Бога, тъй че неговото проучване останало за религията (винаги схващане, в никакъв случай материя).

Така Декарт сложил началото на дуализма сред понятията схващане и материя. Векове наред това разделяне било общоприетото схващане за природата и действителността.

След Декарт, Икак Нютон затвърдил убеждението за вселената като машина, само че предложил закони за определение, пресмятане и предсказание на подреденото държание на физическия свят.

Квантовата физика

Двеста години след Нютон, Алберт Айнщайн „ раздрусал освен лодката “, само че и цялата Вселена с изказванието си, че силата и материята са в действителност едно и също и са изцяло взаимно заменяеми. Това разбиране проправило път за ново схващане – квантова физика – по какъв начин действа Вселената. Приблизително това станало ето по този начин.

Теорията на Айнщайн подбудило проучване на загадъчното държание на светлината. Учените открили че светлината от време на време се държи като вълна (все едно завива около ъгъла), а от време на време и като парченце. Как е допустимо да бъде по едно и също време и вълна, и парченце? Според Декарт и Нютон това е невероятно – светлината би трябвало да бъде или едното, или другото.

Станало ясно, че моделът на Нютон бърка на най-базисното равнище – субатомното. Понятието „ субатомен “ се отнася до частиците на атома – електрони, фотони, неутрони и прочие обикновени частици, които построяват атомите, а те от своя страна всичко физично. Така че най-фундаменталните съставни елементи на по този начин наречения физически свят са по едно и също време и талази (енергия), и частици (физическа материя) според от наблюдаващия. Така зародила нова област в науката, наречена квантова, физика.

Какво е „ действителността “?

Старата школа учеше, че електроните обикалят към ядрото по този начин, както планетите към Слънцето. Ако това е по този начин, то можем да посочим местоположението им, нали? Отговорът е „ да “, само че единствено в избран смисъл, защото повода въобще не е тази.

Квантовите физици откриха, че индивидът, който следи (измерва) дребните частици, съставляващи атома, въздейства на държанието на силата и материята. Така да вземем за пример, квантовите опити демонстрират, че електроните съществуват по едно и също време в безконечен набор от благоприятни условия или вероятности в невидимо енергийно поле.

Едва когато наблюдаващият концентрира вниманието си върху местоположението на даден електрон, този електрон се появява. С други думи частицата не може да се появи в действителността в нормалното време-пространство, каквото го познаваме, до момента в който не я следим.

Това е по този начин нареченият „ колапс на вълновата функционалност “, или „ резултатът на наблюдаващия “. Квантовата физика ни споделя, че сега, в който наблюдаващият потърси електрон във времето и пространството, то има избрана точка, в която всички вероятности на електрона се събират във физическо събитие. С това изобретение към този момент не можем да считаме съзнанието и материята за обособени: те са същностно свързани, тъй като субективният разум провокира измерими промени в обективния, физически свят.

На субатомно равнище силата реагира на вашето умишлено внимание и се трансформира в материя. Как би се трансформирал животът ви, в случай че се научите да управлявате резултата на наблюдаващия и да предизвиквате колапс на безкрайните вероятности в действителност, която вие избирате? Можете ли да се усъвършенствате в наблюдаването на живота, който желаете?

Безброй вероятни действителности чакат наблюдаващия

Помислете над това: всичко във физическата галактика е формирано от субатомни частици като електроните. По своята природа, те се намират в положение на вълна – до момента в който не бъдат следени. Те са евентуално и „ всичко “ и „ нищо “, до момента в който не бъдат следени. Следователно, всичко в нашата физическа действителност съществува като чист капацитет.

Ако субатомните частици могат да съществуват на безчет место по едно и също време, ние евентуално сме способни да предизвикаме голям брой вероятни действителности. Или в случай че можете да си визиите бъдещото събитие в живота си на основа на ваше персонално предпочитание, то тази действителност към този момент съществува като опция в квантовото поле и чака да я наблюдавате. Ако мозъкът ви може да повлияе на появяването на един електрон, то теоретично той би могъл да повлияе на появяването на всяка опция.

Това значи, че квантовото поле съдържа действителност, в която вие сте здрави, богати, щастливи и притежавате всички качества и качества на идеализирания аз, който живее в мислите ви. С помощта на волево внимание, откровено използване на ново знание и постоянни ежедневни старания, вие можете да употребявате мозъка си на наблюдаващ, с цел да предизвикате колапс на вълновата функционалност и да превърнете огромен брой субатомни талази от възможност в мечтано физическо събитие, наречено ваше прекарване.

Квантовото поле реагира не на това, което желаеме, а на това, което сме

Ние поддържаме връзка с квантовото поле най-много посредством мислите и възприятията си. Мислите са сами по себе си сила – както знаете електрическите импулси, генерирани от мозъка, елементарно могат да бъдат измерени с ЕЕГ – и те са едно от главните средства, с които изпращаме сигнали към полето…

Изследването на учени от Научноизследователския център ХартМат “, Калифорния за физиологията на страстите, връзката сред сърце и мозък демонстрират, че единствено когато възвишените страсти и ясните цели на индивида са в естетика и излъчват един и същи сигнал, имаме реакции на квантовото поле.

Казано с други думи възвишената страст, отвореното сърце и съзнателното желание подават сигнал на полето и то реагира по изумителен метод.

Универсалният разсъдък

Според квантовия модел цялата физическа реалност е най-вече сила, която съществува в обширна мрежа, обвързвана през пространството и времето. Тази мрежа – квантовото поле – съдържа всички вероятности, които могат да се трансфорат в действителност посредством нашите мисли (съзнания), наблюдения, усеща.

Когато стигнем до заключението, че физиологичното ни тяло е формирано от същото, от което е формирана и Вселената, когато се сблъскаме с концепцията, че това, което дава живот на тялото, е форма на сила, можем да разберем, че е разумно да приказваме за това, което е универсалният разум…

Именно универсалният разсъдък вдъхва живот на полето и всичко в него, в това число и нас самите. Той е мощ, която въодушевява всеки аспект на материалната галактика, кара сърцето ни да бие, стомаха ни да смила храна. Той надзирава безчетните ни химически реакции, които протичат всяка секунда във всяка наша клетка. Кара дърветата да раждат плодове, а далечни галактики да се образуват или умират.

И защото съществува във всички места и времена и упражнява силата си вътре и на всички места към нас, този разсъдък е по едно и също време персонален и повсеместен.

Получаваме това, което изпращаме

Ето по какъв начин си дирижират събитията в нашия живот. Ако сме претърпели страдалчество, което пазим в мозъка и тялото си и го измерваме посредством мислите и възприятията си, ние излъчваме този енергиен автограф в полето. Универсалният разсъдък откликва като изпраща в живота ни друго събитие, което възпроизвежда същия интелектуален и прочувствен отговор.

Мислите ни изпращат сигнала на открито („ Аз пострадвам “), а страстите ни („ Аз пострадвам “) притеглят в живота ни събитие, което подхожда на тази прочувствена периодичност – т.е. добра причина да страдаме. Ние напълно действително непрекъснато молим за доказателство за съществуването на повсеместен разсъдък и той непрекъснато ни изпраща противоположна връзка във външната среда. Ето какъв брой сме мощни.

А можем ли да изпращаме сигнал, който ще създаде позитивен резултат за нас?

Можем, само че би трябвало да приемем, че първо би трябвало да променим мозъка си, мислите, усеща си, посредством тях да достигнем до нови прекарвания. Трябва просто да се откажем от навика да бъдем себе си.

От: „ Разчупете навика да бъдете себе си “, Джо Диспенза, превод Ирина Манушева, изд. Кибеа
Картина: Two Women on the Shore by Edvard Munch, 1898