Болният човек на Европа се завръща
Когато след Първата международна война от руините на Османската империя се появи република Турция, упоритостта ѝ бе да се причисли към Европа като модерна, световна страна. Но след реализиран голям напредък, актуалният турски президент Реджеп Тайип Ердоган пропилява шанса на страната да реализира визията на своите създатели, написа Йошка Фишер. Той бе министър на външните работи на Германия и вицеканцлер от 1998 до 2005 година, интервал маркиран от мощната поддръжка на страната за интервенцията на НАТО в Косово през 1999 година, последвана от опозицията към войната в Ирак.
Анализът му е оповестен в Project Syndicate, а преводът е на Money.bg.
Един от най-големите геополитически проблеми в Европа през 19 век бе така наречен Източен въпрос. Османската империя, позната като " болния човек на Европа ", бързо се разпадаше. Когато самоунищожението на Първата международна война пристигна, не бе съвпадане, че тя стартира от Балканите - геополитическата площадка за игра на Османската, Австро-унгарската и съветската империи. Всички те срещнаха гибелта по време на войната и в последна сметка победената и изтощена турска войска се върна в Анадола, а по-късно Лозанският контракт сложи главните на пътя към основаването на република Турция.
Амбицията на военачалник Мустафа Кемал Ататюрк бе да трансформира Турция в модерна, световна страна, която да принадлежи на Европа и Запада, а не на Близкия Изток. За да реализира тази цел, той ръководи властническо, създавайки хибрид от де факто военно ръководство и многопартийна народна власт.
През 20-и век това положение раждаше непрекъснати рецесии, поради които турската народна власт бе суспендирана от краткотрайни военни диктаторски ръководства.
След 1947 година политиката в Турция бе мощно повлияна от Студената война. През 1952 година Турция се причисли към НАТО и се трансформира в един от незаменимите членове. Десетилетия наред тя използваше стратегическата си позиция, с цел да пази южния фланг на алианса от руско посягане.
Турция към момента остава нестабилна политическа единица. Постоянното клатене сред народна власт и военна тирания забави напредъка ѝ към рационализация. За последователите на демокрацията в страната най-хубавата вяра остана Европа. Формално приемане в Европейския съюз щеше да маркира завършек на процеса по рационализация.
През 1995 година Турция влезе в митническия съюз на Европейски Съюз. До момента, в който ислямистката Партия на справедливостта и развиването пристигна на власт през 2002 година, страната изглеждаше твърдо насочена към Европа. В партньорство с ислямския просветител Фетулах Гюлен и неговото придвижване, държавните управления на Ердоган търсеха дълбоки институционални, стопански и правосъдни промени, в това число прекратяването на смъртното наказване - значима причина за участие в Европейски Съюз.
Нещо повече, при започване на ръководството на Ердоган Турция претърпя бърза рационализация и мощен стопански растеж, което я докара още по-близо до Европейски Съюз. До 2011 година, когато се роди Арабската пролет, Турция, и с право, бе оповестена за сполучливия модел на " ислямска народна власт ", в която свободните и почтени избори съществуваха дружно с върховенството на закона и пазарната стопанска система.
Седем години по-късно наподобява, че сме в радикално друг свят. Турция бързо си възстановява прякора " болния човек на Европа ". Вземайки поради стратегическата ѝ локация и икономическия и човешки капацитет, страната трябваше да се запъти към ослепително бъдеще. Вместо това тя марширува обратно към 19 век под знамето на национализма и Ориента.
Вместо да одобри съвремието на Запада, тя се хвърля в Близкия Изток и рецесиите на района.Ердоган, който стана президент през 2014 година, управляваше Турция по време на бързата рационализация и на също толкоз бързото завръщане към Ориента. Той имаше шанса да последва завета на Ататюрк и да интегрира Турция към Запада, само че се провали.
Какво изяснява тази покруса? Една от опциите е, че Ердоган стана прекомерно самонадеян по време на взрива преди финансовата рецесия от 2008 година Друга е, че той стартира да презира Запада след унижението поради спрения развой за влизане в Европейски Съюз и личните му властнически упоритости, които най-сетне стартира намерено да преследва след проваления боен прелом през лятото на 2016 година.
Във всеки случай Ердоган пропиля неповторимата опция и за Турция, и за мюсюлманския свят като цяло. Сега страната му е завземане от валутна рецесия, която той самичък аргументи. А до момента в който продължава да разделя лоялността си сред Изтока и Запада, той рискува да дестабилизира Близкия Изток още повече.
Вътрешните спор - изключително с кюрдите - още веднъж избухнаха с цялостна мощ, макар че историята демонстрира, че те не могат да бъдат решение с военна мощ. Благодарение на Ердоган Турция се трансформира в част от казуса в района, вместо от решението.
И все пак стратегическата значителност на Турция за Европа остава. Милиони жители на Европейски Съюз са с турски генезис, а страната ще продължи да е мост сред Изтока и Запада, Севера и Юга. Под режима на Ердоган Турция към този момент не е перспективен претендент за участие в Европейски Съюз. Но вместо да изключва процеса по приемане, Европейски Съюз би трябвало да се концентрира върху стабилизирането на страната и спасяването на демокрацията ѝ.
В последна сметка дестабилизирана Турция е последното нещо, от което Европа се нуждае. Без значение благосклонността или антипатията на който и да е към Ердоган, сигурността на Европа зависи от Турция, която одобри милиони мигранти и бежанци, бягайки от споровете в Близкия Изток през последните години.
В името на стабилността на Европа и турската народна власт Европейски Съюз би трябвало да се оправи с турската рецесия с самообладание и прагматизъм, учредени на личните ѝ демократични правила. /money.bg
Анализът му е оповестен в Project Syndicate, а преводът е на Money.bg.
Един от най-големите геополитически проблеми в Европа през 19 век бе така наречен Източен въпрос. Османската империя, позната като " болния човек на Европа ", бързо се разпадаше. Когато самоунищожението на Първата международна война пристигна, не бе съвпадане, че тя стартира от Балканите - геополитическата площадка за игра на Османската, Австро-унгарската и съветската империи. Всички те срещнаха гибелта по време на войната и в последна сметка победената и изтощена турска войска се върна в Анадола, а по-късно Лозанският контракт сложи главните на пътя към основаването на република Турция.
Амбицията на военачалник Мустафа Кемал Ататюрк бе да трансформира Турция в модерна, световна страна, която да принадлежи на Европа и Запада, а не на Близкия Изток. За да реализира тази цел, той ръководи властническо, създавайки хибрид от де факто военно ръководство и многопартийна народна власт.
През 20-и век това положение раждаше непрекъснати рецесии, поради които турската народна власт бе суспендирана от краткотрайни военни диктаторски ръководства.
След 1947 година политиката в Турция бе мощно повлияна от Студената война. През 1952 година Турция се причисли към НАТО и се трансформира в един от незаменимите членове. Десетилетия наред тя използваше стратегическата си позиция, с цел да пази южния фланг на алианса от руско посягане.
Турция към момента остава нестабилна политическа единица. Постоянното клатене сред народна власт и военна тирания забави напредъка ѝ към рационализация. За последователите на демокрацията в страната най-хубавата вяра остана Европа. Формално приемане в Европейския съюз щеше да маркира завършек на процеса по рационализация.
През 1995 година Турция влезе в митническия съюз на Европейски Съюз. До момента, в който ислямистката Партия на справедливостта и развиването пристигна на власт през 2002 година, страната изглеждаше твърдо насочена към Европа. В партньорство с ислямския просветител Фетулах Гюлен и неговото придвижване, държавните управления на Ердоган търсеха дълбоки институционални, стопански и правосъдни промени, в това число прекратяването на смъртното наказване - значима причина за участие в Европейски Съюз.
Нещо повече, при започване на ръководството на Ердоган Турция претърпя бърза рационализация и мощен стопански растеж, което я докара още по-близо до Европейски Съюз. До 2011 година, когато се роди Арабската пролет, Турция, и с право, бе оповестена за сполучливия модел на " ислямска народна власт ", в която свободните и почтени избори съществуваха дружно с върховенството на закона и пазарната стопанска система.
Седем години по-късно наподобява, че сме в радикално друг свят. Турция бързо си възстановява прякора " болния човек на Европа ". Вземайки поради стратегическата ѝ локация и икономическия и човешки капацитет, страната трябваше да се запъти към ослепително бъдеще. Вместо това тя марширува обратно към 19 век под знамето на национализма и Ориента.
Вместо да одобри съвремието на Запада, тя се хвърля в Близкия Изток и рецесиите на района.Ердоган, който стана президент през 2014 година, управляваше Турция по време на бързата рационализация и на също толкоз бързото завръщане към Ориента. Той имаше шанса да последва завета на Ататюрк и да интегрира Турция към Запада, само че се провали.
Какво изяснява тази покруса? Една от опциите е, че Ердоган стана прекомерно самонадеян по време на взрива преди финансовата рецесия от 2008 година Друга е, че той стартира да презира Запада след унижението поради спрения развой за влизане в Европейски Съюз и личните му властнически упоритости, които най-сетне стартира намерено да преследва след проваления боен прелом през лятото на 2016 година.
Във всеки случай Ердоган пропиля неповторимата опция и за Турция, и за мюсюлманския свят като цяло. Сега страната му е завземане от валутна рецесия, която той самичък аргументи. А до момента в който продължава да разделя лоялността си сред Изтока и Запада, той рискува да дестабилизира Близкия Изток още повече.
Вътрешните спор - изключително с кюрдите - още веднъж избухнаха с цялостна мощ, макар че историята демонстрира, че те не могат да бъдат решение с военна мощ. Благодарение на Ердоган Турция се трансформира в част от казуса в района, вместо от решението.
И все пак стратегическата значителност на Турция за Европа остава. Милиони жители на Европейски Съюз са с турски генезис, а страната ще продължи да е мост сред Изтока и Запада, Севера и Юга. Под режима на Ердоган Турция към този момент не е перспективен претендент за участие в Европейски Съюз. Но вместо да изключва процеса по приемане, Европейски Съюз би трябвало да се концентрира върху стабилизирането на страната и спасяването на демокрацията ѝ.
В последна сметка дестабилизирана Турция е последното нещо, от което Европа се нуждае. Без значение благосклонността или антипатията на който и да е към Ердоган, сигурността на Европа зависи от Турция, която одобри милиони мигранти и бежанци, бягайки от споровете в Близкия Изток през последните години.
В името на стабилността на Европа и турската народна власт Европейски Съюз би трябвало да се оправи с турската рецесия с самообладание и прагматизъм, учредени на личните ѝ демократични правила. /money.bg
Източник: dnesplus.bg
КОМЕНТАРИ