Детинщини ли е говорил Исус? |
Когато ходя на зрелище в Театрална работилница „ Сфумато “, чувството е като това, което са имали античните гърци на път за Делфийския пророк. Сфумато не е просто една от многото софийски подиуми. Не е магазин за утеха и давност, в каквото пазарният конформизъм трансформира доста театри. Сфумато от самото си начало прави артистични свещенодействия – проучвателен разкрития за времената, в които живеем. Не е пресилено да ги назовем делфийски пророчества.
Разкритията, сходно на изрече на делфийската жрица, от време на време са завоалирани, преплетени, многозначни. Такава е действителността. Тя не е линейна. Не е черно-бяла. Рядко е лесносмилаема. Понякога истината звучи парадоксално. По-малко истинна ли е поради това? Проницателният разум възприема. Осъзнава. Спектакълът оказва помощ да разпознае тегобите. Да отнесе у дома концепция за избавление. А какво по-ценно от това може да даде едно театрално зрелище?
Горното заглавие несъмнено е провокация. Тя обаче ни минимум не има намерение да бъде осквернение. Колко от нас жителите на софистицирания актуален свят - обиграните, палещите с добродушен взор свещи в черква, все в миналото прочели по нещо от Библията – осмислиха словото на Христа? А какъв брой го последваха? Не е нужно даже да вярваш.
Достатъчно е да се оставиш на мъдростта. Колко от нас осмислиха да вземем за пример заръката „ Истината ви споделям: в случай че не се измененията и не станете като децата, няма да влезете в небесното царство “? Небесното царство като метафора за земен живот без страдалчество. Или тази: „ Ако искаш идеален да бъдеш, иди, продай имането си и дай го на сиромаси; дойди та ме последвай! “? Или пък тази: „ Погледнете птиците в небето! Те не сеят и не жънат, нито събират зърно в хамбари, само че небесният ви Баща ги храни. Не сте ли вие по-ценни от тях? “ А тази: „ Защото по-лесно е камила да мине през иглени уши, в сравнение с богат да влезе в Божието царство. “? Или пък тази: „ На този, който те плесне по едната буза, обърни и другата; и на този, който ти вземе горната дреха, не отхвърляй и ризата си. “? Детинщини ли са това? Или висша мъдрост? Думи на глупак? Или божествена промисъл? Дали не е това нещастието на нашето време, че избавителни прозрения звучат „ идиотски “?
Такива мисли се въртяха в главата ми, когато гледах „ Идиот “ на проф. Маргарита Младенова в спектакъл „ Сфумато “. Тя смята, че днешното помрачение желае мощна противоотрова. Вади на сцена Достоевски. А да адаптираш за спектакъл разказ от 688 страници си е предизвикателство. Проф. Младенова съумява. Дори и нечелите романа ще се насладят на приспособен сюжет, който е понятен, пореден и занимателен. В него е дестилирано значителното - посланието. Сценографите Борис Далчев и Михаела Добрева работят минималистично. Сената е черна. Като изподня. Осветлението - сфуматично (опушено). Сякаш на показ излиза мрачевина, завзела света. Концепцията на театралния фон - или значително отводът от подобен – концентрира. Фокусира върху посланието.
А анонсът на постановката обобщава посланието по този начин:
„ Защо „ Изгонването на бесовете ” ни занимава през днешния ден?
Те са към този момент на всички места – огледайте се към себе си, вижте очите на ближните си, приятелите, учителите – те са празни, студени, равнодушни, няма я в тях Божията светлина, всички са загледани във вътрешността, към Егото си, Човек за Човека е Вълк Единак, Омразата – не Любовта – ги движи не един към различен, а един против различен...
Огледайте се и в общественото пространство – крадливи, нагли, даже към този момент и лицата им са мутроподобни, изродени, страшни – това са нашите политици, парламентаристи, прокурори и адвокати – бесовщината е на мода, тя ни води из Моловете на Ада...
Вгледайте се в себе си, в личната си душа, в сънищата си – ние плачем за Покаяние, ние всички, които бълнуваме за поданство в кантона Ури, а пъплим в Долината на смъртната сянка... “
Достоевски написа „ Идиот “ през 1868 година С огромния съветски романист в романа влиза логиката на психиката. Героите стават живи. Мотивацията - близка и разбираема. При „ естествените “, хванали се един различен за гушите индивиди, идва исусоподобно създание. Това е болният от епилепсия княз Мишкин. След петгодишен престой в швейцарски санаториум се завръща в Петербург. Държанието му е като на дете. Толкова непокварено, състрадателно и лишено от нарцисизъм, че за близките князът е съвсем нереално събитие. Особено озадачени са близките от отношението му към парите - изобщо към материалното. Князът на всеки е подготвен да даде – даже да не му се поставя. Той е противовес на всичко, в което имат вяра, което смятат за обикновено. Много скоро стартират да го смятат за несъгласие на разсъдъка. За …идиот. В княз Мишкин критици от разнообразни столетия са разчели разнообразни облици на химеричен идеализъм. Например Дон Кихот. Аз го усетих най-много като Исус. Исус по време на общуването си със смъртните на Земята. Князът доближава хората с неземна откровеност. С психическа проницателеност. Без задни мисли споделя на всеки, който опознава, кое е това, което го тласка към крах. Единствената му причина е великодушие. Вяра във опцията за истина. В последна сметка по този начин и не съумява да вразуми близък, да провокира смяна, избавление. Оказва се, че за индивида няма по-трудно от това да припознае мъдростта. А и горделивото его може ли да одобри съвет от оня, който е считан за глупак?
В Петербург княз Мишкин се влюбва. По детски. Чисто. Жертвоготовно. Иска да направи двете си избранички щастливи. В свят на низост и материални ламтежи, почтената обич се оказва невъзможна. Като фуния средата засмуква княза. Прекарва го през мъченическия лабиринт на порядките си. След като „ Got ist tot! (Бог е мъртъв!) “, както малко по-късно прогласява Ницше, скрупулите са паднали. Страстите нямат граници. Всичко е разрешено. В изгубилия угризения свят злото не среща опозиция. Княз Мишки - прототипът на добродушен и доброжелателен човек е беззащитен. Достоевски демонстрира неговата неизбежност. По сходство на Исус, който заблудените разпват, ближните докарват княза до загуба на разум. Лудият е отпратен назад в санаториума в Швейцария, където остава до края на дните си.
Всъщност това е алтернативата на Достоевски - настояща и през днешния ден. Истината, че безграничната рационалност - математическата научност, заменила престижа на Бога, който е знак на духовното начало - първо ни направи атеисти. След това и нихилисти. Промени ни с нови технологии. Направи ни беззащитен обект в ускоряващ софтуерен ураган. От вихъра ни се зави свят. Животът обаче стана ли по-смислен? Пролича ли избавителна мъдрост? Мъдрост оттатък злободневно дребнотемие? Мъдрост, която трайно и еднопосочно да направлява към благополучие? Не крие ли самата математическа научност риск от илюзия? Как другояче да разбираем новия мироглед, в който щастието е консумация? При възникването си математическата научност се самопровъзгласи за прояснен хуманизъм. От тази позиция описа, че е победила средновековното мракобесие. Не се ли оказа обаче математическата научност нож с две остриета. Колкото положително реализира, толкоз и зло отприщва. Кое от двете надвива? Трудно е да изчислим, само че обстоятелствата са такива. Математическа научност трансформира света в математическо уравнение, само че се оказа безпомощна да извади злото от уравнението...
В „ Идиот “ Достоевски прибягва до знакова притча. Решава на стената, в стаята на килъра Рогожин, да сложи копие на рисуваната през 1521/22 година картината на немския художник Ханс Холбайн „ Мъртвият Христос в гроба “. Чрез картината Достоевски загатва, че западната безбожност, западната свръхрационалст е трансформирала светогледа на православна Русия. Че с реалистичното изображението на мъртвия Исус, което православният канон не недопуска, Бог е дефинитивно убит. Картината го демонстрира, тъй че всички да са наясно. Бог, трансцендентното, надрационалното се е трансформирало в прост човешки мъртвец. След гибелта на Бога пристрастеностите и заблудите са свободни. Няма го възпиращият престиж. Всичко е разрешено. Последствията, предсказва Достоевски, са убийствени - Рогожин убива… Виждайки картината, княз Мишкин е вцепенен от боязън. Осъзнава мощ, която може да умъртви вярата. Самият Достоевски, когато през 1867 година за пръв път е пред картината на Холбайн в Базелската художествена изложба, от превъзбуда едвам не получава епилептичен пристъп…
Имах удоволствието след спектакъла да обсъдя с проф. Маргарита Младенова налегналите ме размишления. В продължение на диалога тя бе общителна да ми прати свое изложение, описващо концепцията на нейния „ Идиот “. С нейно разрешение го ползвам:
ИДИОТИТЕ
Маргарита Младенова
Защо си пристигнал да ни пречиш? … Какво е отговорна слабата душа, че не е по силите й да побере толкоз страшни блага? … Върви си и не идвай повече в никакъв случай!
Така Великият инквизитор прогонва слезлия сред индивидите Христос в поемата на Иван Карамазов - тревожното предизвестие на самия Достоевски за това, което към този момент се случва с индивида през днешния ден.
Живеем таман в този свят на подготвени отговори без въпроси, на „ по-добре поробете ни, само че нахранете ни “, на „ независимост и самун са немислими дружно “, на ненавист вместо обич, бяс вместо дух, „ дай “ вместо „ вземи “, аз вместо ти, удари вместо помилвай, „ просто живей “ вместо „ защо да се живее “, на озлобление вместо страдалчество, заличаване вместо съзидание.
По ограниченията на „ евклидовия “ разсъдък концепцията в един свят без господ, в който всичко е разрешено на самозабравилия се човек – да се появи княз Мишкин – е химера, освен това – чист идиотизъм. Безумният жест на състраданието като „ единствен битиен закон на човечеството “ е жертван на неуспех, непризнат, подигран, разгласен за нелепост, неуместен. И тъкмо тази велика уязвимост на проваления човек единствена може да породи, да разсъни състрадателна обич към близък като избавление и смисъл, като духовно просветление по какъв начин индивидът да остане човек. Състраданието – последното човешко деяние против заличаването.
Усилието на театъра да стъпи там, в истините от подобен порядък – е рисково изпитание. Всъщност не знам дали такова начинание е тъкмо спектакъл. Но позволявам и имам вяра, че духовното и артистичното имат обща природа и сходна цел.
Ако е правилно, че творението е основано незавършено и индивидът – по предопределение е предназначен да го досътворява – тогава е прав грузинският мъдрец М. Мамардашвили да назовава артистичните хора „ идиоти на възвишеното “.
Разкритията, сходно на изрече на делфийската жрица, от време на време са завоалирани, преплетени, многозначни. Такава е действителността. Тя не е линейна. Не е черно-бяла. Рядко е лесносмилаема. Понякога истината звучи парадоксално. По-малко истинна ли е поради това? Проницателният разум възприема. Осъзнава. Спектакълът оказва помощ да разпознае тегобите. Да отнесе у дома концепция за избавление. А какво по-ценно от това може да даде едно театрално зрелище?
Горното заглавие несъмнено е провокация. Тя обаче ни минимум не има намерение да бъде осквернение. Колко от нас жителите на софистицирания актуален свят - обиграните, палещите с добродушен взор свещи в черква, все в миналото прочели по нещо от Библията – осмислиха словото на Христа? А какъв брой го последваха? Не е нужно даже да вярваш.
Достатъчно е да се оставиш на мъдростта. Колко от нас осмислиха да вземем за пример заръката „ Истината ви споделям: в случай че не се измененията и не станете като децата, няма да влезете в небесното царство “? Небесното царство като метафора за земен живот без страдалчество. Или тази: „ Ако искаш идеален да бъдеш, иди, продай имането си и дай го на сиромаси; дойди та ме последвай! “? Или пък тази: „ Погледнете птиците в небето! Те не сеят и не жънат, нито събират зърно в хамбари, само че небесният ви Баща ги храни. Не сте ли вие по-ценни от тях? “ А тази: „ Защото по-лесно е камила да мине през иглени уши, в сравнение с богат да влезе в Божието царство. “? Или пък тази: „ На този, който те плесне по едната буза, обърни и другата; и на този, който ти вземе горната дреха, не отхвърляй и ризата си. “? Детинщини ли са това? Или висша мъдрост? Думи на глупак? Или божествена промисъл? Дали не е това нещастието на нашето време, че избавителни прозрения звучат „ идиотски “?
Такива мисли се въртяха в главата ми, когато гледах „ Идиот “ на проф. Маргарита Младенова в спектакъл „ Сфумато “. Тя смята, че днешното помрачение желае мощна противоотрова. Вади на сцена Достоевски. А да адаптираш за спектакъл разказ от 688 страници си е предизвикателство. Проф. Младенова съумява. Дори и нечелите романа ще се насладят на приспособен сюжет, който е понятен, пореден и занимателен. В него е дестилирано значителното - посланието. Сценографите Борис Далчев и Михаела Добрева работят минималистично. Сената е черна. Като изподня. Осветлението - сфуматично (опушено). Сякаш на показ излиза мрачевина, завзела света. Концепцията на театралния фон - или значително отводът от подобен – концентрира. Фокусира върху посланието.
А анонсът на постановката обобщава посланието по този начин:
„ Защо „ Изгонването на бесовете ” ни занимава през днешния ден?
Те са към този момент на всички места – огледайте се към себе си, вижте очите на ближните си, приятелите, учителите – те са празни, студени, равнодушни, няма я в тях Божията светлина, всички са загледани във вътрешността, към Егото си, Човек за Човека е Вълк Единак, Омразата – не Любовта – ги движи не един към различен, а един против различен...
Огледайте се и в общественото пространство – крадливи, нагли, даже към този момент и лицата им са мутроподобни, изродени, страшни – това са нашите политици, парламентаристи, прокурори и адвокати – бесовщината е на мода, тя ни води из Моловете на Ада...
Вгледайте се в себе си, в личната си душа, в сънищата си – ние плачем за Покаяние, ние всички, които бълнуваме за поданство в кантона Ури, а пъплим в Долината на смъртната сянка... “
Достоевски написа „ Идиот “ през 1868 година С огромния съветски романист в романа влиза логиката на психиката. Героите стават живи. Мотивацията - близка и разбираема. При „ естествените “, хванали се един различен за гушите индивиди, идва исусоподобно създание. Това е болният от епилепсия княз Мишкин. След петгодишен престой в швейцарски санаториум се завръща в Петербург. Държанието му е като на дете. Толкова непокварено, състрадателно и лишено от нарцисизъм, че за близките князът е съвсем нереално събитие. Особено озадачени са близките от отношението му към парите - изобщо към материалното. Князът на всеки е подготвен да даде – даже да не му се поставя. Той е противовес на всичко, в което имат вяра, което смятат за обикновено. Много скоро стартират да го смятат за несъгласие на разсъдъка. За …идиот. В княз Мишкин критици от разнообразни столетия са разчели разнообразни облици на химеричен идеализъм. Например Дон Кихот. Аз го усетих най-много като Исус. Исус по време на общуването си със смъртните на Земята. Князът доближава хората с неземна откровеност. С психическа проницателеност. Без задни мисли споделя на всеки, който опознава, кое е това, което го тласка към крах. Единствената му причина е великодушие. Вяра във опцията за истина. В последна сметка по този начин и не съумява да вразуми близък, да провокира смяна, избавление. Оказва се, че за индивида няма по-трудно от това да припознае мъдростта. А и горделивото его може ли да одобри съвет от оня, който е считан за глупак?
В Петербург княз Мишкин се влюбва. По детски. Чисто. Жертвоготовно. Иска да направи двете си избранички щастливи. В свят на низост и материални ламтежи, почтената обич се оказва невъзможна. Като фуния средата засмуква княза. Прекарва го през мъченическия лабиринт на порядките си. След като „ Got ist tot! (Бог е мъртъв!) “, както малко по-късно прогласява Ницше, скрупулите са паднали. Страстите нямат граници. Всичко е разрешено. В изгубилия угризения свят злото не среща опозиция. Княз Мишки - прототипът на добродушен и доброжелателен човек е беззащитен. Достоевски демонстрира неговата неизбежност. По сходство на Исус, който заблудените разпват, ближните докарват княза до загуба на разум. Лудият е отпратен назад в санаториума в Швейцария, където остава до края на дните си.
Всъщност това е алтернативата на Достоевски - настояща и през днешния ден. Истината, че безграничната рационалност - математическата научност, заменила престижа на Бога, който е знак на духовното начало - първо ни направи атеисти. След това и нихилисти. Промени ни с нови технологии. Направи ни беззащитен обект в ускоряващ софтуерен ураган. От вихъра ни се зави свят. Животът обаче стана ли по-смислен? Пролича ли избавителна мъдрост? Мъдрост оттатък злободневно дребнотемие? Мъдрост, която трайно и еднопосочно да направлява към благополучие? Не крие ли самата математическа научност риск от илюзия? Как другояче да разбираем новия мироглед, в който щастието е консумация? При възникването си математическата научност се самопровъзгласи за прояснен хуманизъм. От тази позиция описа, че е победила средновековното мракобесие. Не се ли оказа обаче математическата научност нож с две остриета. Колкото положително реализира, толкоз и зло отприщва. Кое от двете надвива? Трудно е да изчислим, само че обстоятелствата са такива. Математическа научност трансформира света в математическо уравнение, само че се оказа безпомощна да извади злото от уравнението...
В „ Идиот “ Достоевски прибягва до знакова притча. Решава на стената, в стаята на килъра Рогожин, да сложи копие на рисуваната през 1521/22 година картината на немския художник Ханс Холбайн „ Мъртвият Христос в гроба “. Чрез картината Достоевски загатва, че западната безбожност, западната свръхрационалст е трансформирала светогледа на православна Русия. Че с реалистичното изображението на мъртвия Исус, което православният канон не недопуска, Бог е дефинитивно убит. Картината го демонстрира, тъй че всички да са наясно. Бог, трансцендентното, надрационалното се е трансформирало в прост човешки мъртвец. След гибелта на Бога пристрастеностите и заблудите са свободни. Няма го възпиращият престиж. Всичко е разрешено. Последствията, предсказва Достоевски, са убийствени - Рогожин убива… Виждайки картината, княз Мишкин е вцепенен от боязън. Осъзнава мощ, която може да умъртви вярата. Самият Достоевски, когато през 1867 година за пръв път е пред картината на Холбайн в Базелската художествена изложба, от превъзбуда едвам не получава епилептичен пристъп…
Имах удоволствието след спектакъла да обсъдя с проф. Маргарита Младенова налегналите ме размишления. В продължение на диалога тя бе общителна да ми прати свое изложение, описващо концепцията на нейния „ Идиот “. С нейно разрешение го ползвам:
ИДИОТИТЕ
Маргарита Младенова
Защо си пристигнал да ни пречиш? … Какво е отговорна слабата душа, че не е по силите й да побере толкоз страшни блага? … Върви си и не идвай повече в никакъв случай!
Така Великият инквизитор прогонва слезлия сред индивидите Христос в поемата на Иван Карамазов - тревожното предизвестие на самия Достоевски за това, което към този момент се случва с индивида през днешния ден.
Живеем таман в този свят на подготвени отговори без въпроси, на „ по-добре поробете ни, само че нахранете ни “, на „ независимост и самун са немислими дружно “, на ненавист вместо обич, бяс вместо дух, „ дай “ вместо „ вземи “, аз вместо ти, удари вместо помилвай, „ просто живей “ вместо „ защо да се живее “, на озлобление вместо страдалчество, заличаване вместо съзидание.
По ограниченията на „ евклидовия “ разсъдък концепцията в един свят без господ, в който всичко е разрешено на самозабравилия се човек – да се появи княз Мишкин – е химера, освен това – чист идиотизъм. Безумният жест на състраданието като „ единствен битиен закон на човечеството “ е жертван на неуспех, непризнат, подигран, разгласен за нелепост, неуместен. И тъкмо тази велика уязвимост на проваления човек единствена може да породи, да разсъни състрадателна обич към близък като избавление и смисъл, като духовно просветление по какъв начин индивидът да остане човек. Състраданието – последното човешко деяние против заличаването.
Усилието на театъра да стъпи там, в истините от подобен порядък – е рисково изпитание. Всъщност не знам дали такова начинание е тъкмо спектакъл. Но позволявам и имам вяра, че духовното и артистичното имат обща природа и сходна цел.
Ако е правилно, че творението е основано незавършено и индивидът – по предопределение е предназначен да го досътворява – тогава е прав грузинският мъдрец М. Мамардашвили да назовава артистичните хора „ идиоти на възвишеното “.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ