Когато навърших 16-годишна възраст се разболях от един вид тумор.

Когато навърших 16-годишна възраст се разболях от един тип израстък. Мина цяла година преди лекарите да схванат от какво съм болна и да решат да ме оперират.

На операционната маса ми сложиха анестезия, която ми подейства напълно ненадейно. В този момент „ увиснах ” над операционната, тъкмо под огромните лампи и следих тялото си, към което се суетяха анестезиолозите, сестрите и един от хирурзите. Въпреки, че бях на височина към 2 метра, всичко изглеждаше като че ли е в катедрала и таванът е висок най-малко 6 метра. Скоро в операционната надникна основният хирург, който учудено сподели: „ А, момичето към този момент е заспало! ” Наблюдавах оживлението в операционната, всякакви лекари, стажанти и студенти идваха да следят, тъй като интервенцията беше изключително рядка.

Докато висях над тялото си в очакване да стартира интервенцията, възприемах света напълно друго. Чувствах огромно облекчение, умиротворяване и вътрешно успокоение. Гледах заспалото тяло долу и знаех, че това съм аз, само че в действителност не съм. Сякаш тялото ми беше машина, взета назаем за малко, с която да си свърша някои работи. Разбирах, че личността ми се състои от няколко елементи, една от които сега бях напуснала (и която представляваше пол, възраст, националност, външен вид), само че в другите продължавах да населявам. Не усещах никакво страдание към разпънатото на няколко машини тяло, нито усещах обвързаност към него, като че ли то беше поносена и съблечена дреха. За мен тялото беше неодушевен обект.

През цялото време, през което следих операционната, усещах както страстите на обособените хора, по този начин и страстите, които завладяваха всички. Скоро се събра екипът от хирурзи, основният от които по това време беше професор.

В момента преди да стартират, всички участници и наблюдаващи бяха обхванати от огромно напрежение, очакване, примесени с възбуденост и боязън. Няколко секунди всички мълчаха и никой нищо не правеше. След което основният хирург направи прорез на кожата. Туморът се намираше в лявата надбъбречна жлеза и тялото ми беше обърнато на дясната си страна и завързано. Наблюдавах последователното отрязване на тъканите, все по-надълбоко, до моментът в който надбъбречната жлеза не беше оголена. Напрежението набъбна неимоверно, известно време професорът оглеждаше жлезата и не я докосваше. Никой не знаеше какво може да се случи, чакаха при досег жлезата да отдели голямо количество хормони. Жлезата е дребна по принцип, на нея се виждаше мъничко израстъче. Предполагаше се, че това е туморът и първичното желание на лекарите беше да го отрежат. По-късно се оказа, че цялата вътрешност на надбъбречната жлеза се е трансформирала в израстък, който леко беше раздрал обвивката на жлезата и се беше посочил на повърхността.

Професорът най-сетне реши да реже и усетих голямото напрежение от многото хора в операционната. В мига, в който скалпелът докосна жлезата, страховете на всички се оправдаха. Този момент, траял една милисекунда, се разтегна, като че ли времето се забави внезапно. Едновременно се случиха доста неща. Усетих вълна на суматоха, която опустоши всички. В същия миг се чу мощен вик от апарата, който регистрира сърдечната активност. Усетих порива на началото на стремително придвижване, силата, с която всеки в екипа се втурна да прави нещо. Времето толкоз се разтегна, че замязя на фотография, в която хората, преплели ръце, си подаваха всякакви неща и се опитваха да създадат нещо. В този миг усетих мощно засмукване изотзад (мястото, където се намираха лампите), толкоз мощно, че не можех да му упорствувам, макар, че се пробвах. В същия миг, в който ме засмука, времето потегли с гневна скорост, като че ли искаше да си навакса и хаосът и суматохата долу, както и виковете бяха неописуеми, само че това също продължи по-малко от секунда. В идващия момент се носех с гневна скорост през напълно мрачен тунел, в който имаше някакви отражения, а надалеч напред в тунела светеше жълта точка. Точката бързо се приближи и тунелът ме изхвърли, както човек пада през ръба на водна пързалка в басейн, на някакво необичайно място. То беше празно, чувството за горе, долу и встрани беше условно, нямаше под, само че не летях. Въздухът „ светеше ” в млечно жълто, нещо сходно на най-гъстата мъгла, в която сте попадали, осветена от жълти фарове за мъгла, само че през нея се виждаше.

Пред мен завчас се появиха пет светещи също в жълто човешки фигури. Една от тях беше основна. Усетих, че е жена, само че не познавах никой от тях. Исках да прегледам чертите на лицето й, само че колкото повече се взирах, толкоз повече нищо не виждах. Когато се отхвърлих, „ усетих ” чертите на лицето й, както когато се пробвате да видите нещо с периферното си зрение. Групата излъчваше топло приемане и общувахме въображаемо. Заведоха ме на необичайно място – посред жълтата мъгла бяха ситуирани три съвършени сфери, сложени по този начин, че образуваха равностранен триъгълник, а по средата му имаше още една сфера, само че по-голяма от другите три. Попитах какво е това, само че не получих отговор, а усетих смяна. В началото не разбрах каква е, единствено забелязах по какъв начин жълтата мъгла последователно потъмнява. Усетих, че се движа. Жълтото стана мрачно синьо, по-късно черно и видях звезди. Беше толкова… необятно! Разбрах, че в случай че се обърна, ще видя Земята. Обърнах се и се вцепених от възхитителната панорама. Земята беше превъзходна и толкоз близо. Почувствах, че е жива, като че ли самата планета е създание. Като й се полюбувах, се огледах и забелязах стотици дребни обекти, които се въртяха към нея. Тя бяха общо два вида. Първите бяха грозни, груби, разкривени, съединени от безчет елементи и изглеждаха нелепи и допотопни. Вторият вид изглеждаха блестящи, излети от най-фини материали и бяха обитаеми. Около и в тях имаше живи същества. Съществата бяха най-малко 3-4 разнообразни типа.

В непосредствена непосредственост до мен се намираше един уред със същества, високи сред 2, 5 и 3 метра, които ме следиха. Аз ги попитах: „ Кои сте вие? ”, а те ми дадоха отговор: „ Ваши другари. ” Аз ги попитах: „ Какво вършиме? ”, само че тъкмо тогава се случи нещо и вместо да ми отговорят, те ми показаха Земята, която беше от лявата ми страна. Обърнах се към нея и видях наследник лъч светлина, сходен на лазер, който се движеше през космоса. Странното е, че имаше начало и край, както един трен, а не както лъч светлина, чийто начало и край не се виждат. Лъчът доближи Земята, мина през нея и продължи нататък през космоса. Земята засия в прелестен наследник ореол. Почувствах, че се е случило велико знаменателно събитие, което е положително. В този момент усетих огромно раздвижване на Земята, както разсънен кошер с пчели. Усещах вдъхновение, благополучие, умиротворяване и възторг по едно и също време, които избликваха от съществата на Земята. В този момент усетих по какъв начин гравитацията ме придърпа към Земята. Успях единствено небрежно да махна за сбогом на високите същества, които ми отвърнаха с усмивка (усещане за усмивка е по-точно). Полетях към Земята и беше малко ужасно и много вълнуващо и в един миг, когато към този момент се движех с доста висока скорост, се озовах в жълтата мъгла, без да падам и без да се приземявам. Изобщо пространството на това място беше много условно, а и чувството за време беше неразбираемо.

Групата стоеше встрани и наблюдаваше по какъв начин две момченца на 7 и 14 години ме посрещат. Момченцата ме заведоха на едно друго необичайно място – естествена картина, която беше като макет в жълтата мъгла, само че щом „ влезеш ” в макета, всичко е напълно същинско и действително. Озовах се посред хълмиста област край едно приблизително огромно езеро. Беше ранна есен. С децата седнахме на брега на езерото и наблюдавахме природата. Листата на дърветата пожълтяха, след това опадаха, заваляха дъждове, паднаха мъгли. Това продължи дълго. После дъждът спря и заваля сняг. Езерото замръзна. Валя доста дълго. После снеговалежът спря и още цяла безкрайност всичко беше замръзнало. Беше изключително дълга зима. Най-накрая потекоха капчуци и ручеи, а езерото оглушително стартира да пращи до момента в който ледът се топеше. Много се учудих, тъй като не бях чувала подобен гърмеж на лед през живота си. Пролетта пристигна, всичко разцъфна, след това пристигна знойното лято с доста инсекти и още веднъж стана ранна есен. Смисълът на този годишен цикъл на сезоните и до момента не разбирам. Тогава децата ми показаха вдясно от езерото път, който минаваше под един рид, а по пътя вървеше доста висок човек, цялостен исполин, леко изкривен и на растеж към 1, 80 м. (Сигурно звучи смешно, само че по този начин го възприех.) Мъжът беше към 40-45 годишен и водеше кон с каруца. Връщаше се от 2-3 на ден пътешестване в прилежащ град, където беше ходил да продава нещо. Вървеше замислен и посърнал и гледаше в краката си. Времето беше тъмно.

Изведнъж като че ли аз бях този човек и следих света през неговите очи. Той имаше дребна жена и осем деца, като последното беше новородено. Беше безпаричен селяндур, който едвам изхранваше фамилията си, само че измежду селяните се водеше за приблизително състоятелен. Родният му език беше немски, само че говореше добре и френски. Живееше отвън града и обработваше земята. Всичко това разбрах в мига, когато започнах да виждам през неговия взор. Той заобиколи хълма и пред него се разкри обширна низина, по средата на която имаше противен, сив, тягостен град, за нашите разбирания – дребен. Историческото време беше Средновековие. Той стигна до града и влезе в него. Картината, която видях през очите му, беше толкоз потресаваща, че не може да се види и в най-смело режисирания и реален холивудски филм за Средновековието. Улиците бяха тесни към 2 метра. Бяха покрити с половин метър тиня и скотски и човешки изпражнения. Една бабичка с тип на магьосница, без зъби, грозна, мръсна и противна ми набута пред лицето нещо гнусно, което се опитваше да ми продаде. В една пресечка необятна към 1, 5 м стояха мръсни деца без гащи и ме гледаха опулено, изглеждаха умствено изоставащи. Пробивах си път през тълпата, до момента в който не стигнах центъра на града. На площада се беше събрал целият град. Хората стояха зад кордон от бойци, облечени в смешни ризници и въоръжени с мечове. Най-високите хора бяха към 1, 60 м. По средата на площада бяха издигнати четири бесилки. Хората, които щяха да бъдат обесени, бяха с въжетата на шията.

В този момент, мъжът, през чиито очи гледах, видя, че на една от бесилките стои личният му 14-годишен наследник (едното от момчетата, които ме придружаваха). В този момент ги обесиха. Човекът (аз) пусна мотива на коня, изрева и хукна към бесилките. Един от рицарите го пресрещна и го прониза с меча си право в сърцето. Човекът падна на земята и умря и тогава започнах да следя събитията като незабележим измежду тълпата. Като видя всичко това, тълпата побесня, раздра кордона и настана страшна сеч. В тълпата беше дамата на убития и майката на обесеното момче, дружно с едно от децата си, което беше на 7, само че изглеждаше на 3-4 години. Тълпата откъсна детето от майка му и тогава един от бойците в доспехи го видя и без причина извади меча си и отсече главата на детето. Това беше другото момче, което ме придружаваше. Изведнъж се озовах на брега на езерото, бях в потрес, съзнанието ми се беше свило, мяркаха ми се картини от преди малко видяното, плачех и треперех (въпреки, че нямах физическо тяло, по този начин го усещах). Децата доста дълго ме успокояваха, до момента в който дойда на себе си. Когато се свестих, ме изведоха от „ макета ” и се озовах в жълтата мъгла. Групата беше там и ме чакаше.

Тогава ненадейно стана мрачно, като че ли някой изключи „ осветлението на мъглата ”. Уплаших се доста, само че още повече се уплаших, като видях, че хората в моята група изпаднаха в суматоха. И аз изпаднах в суматоха. Започнах да крещя: „ Какво става? Какво става? ” Другите единствено ме гледаха с смут. Разбрах, че всеки миг с мен ще стане нещо неприятно, че се взема решение ориста ми. Никой не ми отговори, всички стояха ужасени. Тогава чух глас отдалече, от доста надалеч: „ Спокойно! Всичко ще се оправи, всичко е наред! ” Заслушах се в гласа и малко се успокоих. След малко още веднъж стана ярко и видях по какъв начин групата си отдъхна с голямо облекчение. (По-късно, когато разказвах това на родителите ми, майка ми се разплака и сподели, че по време на цялата интервенция ми е говорела вътрешно същите думи.) Тогава децата ме водиха встрани и организираха сериозен диалог с мен за нещата, които предстоят в живота ми, като ме предизвестиха, че ще не помни защо сме говорили. Беше дълъг диалог и когато свърши, се сбогувахме и за се разсъниха на операционната маса. Усещах по какъв начин ме шият, само че не можех да кажа нищо, нито да помръдна или да покажа, че съм будна и че ме боли. Пред очите ми децата ми махаха отдалеко в жълтата мъгла и ми повтаряха, че скоро отново ще се забележим.

Днес знам, че една от дилемите, които обсъждахме тогава и бях не запомнила, към този момент съм изпълнила. Това е персонално, по тази причина няма да го описвам. Също по този начин знам, че в оня ден трябваше да умра и не трябваше да се връщам на Земята още веднъж. Но същества с огромна духовна мощ „ ме откупиха ”, освен това, тогава в този ден, трябваше да отида на мрачно и неприятно място за дълго време, може да го наречете пъкъл, в случай че ви харесва. Няма значение, че бях още дете, неприятните каузи, които съм правила преди, трябваше да ме отведат на място, където да ги изкупя, преди да се върна още веднъж на Земята и да имам опция да пребивавам още веднъж като човек, само че с тежка орис. Сега знам и за какви каузи беше несъмнено това отмъщение, само че това е една друга дълга история.

След това прекарване на физическа гибел не се разсъниха мигновено различен човек. С времето се трансформирах доста и през днешния ден имам изцяло разнообразни разбирания за света и за това, какво би трябвало и не би трябвало да върша. Осъзнах, че имам огромна потребност от духовно израстване и прояснение и че това е единственият път и цел, че без това, животът няма смисъл и е пропиляно време. След интервенцията имам дарба да виждам напред във времето, както и обратно и си припомних доста минали животи. За свое страдание, останах доста разочарована от ниското си схващане в предишното. Също по този начин осъзнах, че свръхестествените качества са обикновено нещо за всеки човек, само че не трябва да се употребяват, тъй като лимитират душата в ниските равнища на духовните светове. На всички, които са прочели дотук желая да кажа: да умреш не е нищо изключително, доста по-особено и значимо е да живееш и то осъзнато за ролята и задачата на живота си. Последното, което желая да кажа е, че не се колебая в съществуването на Бог – като една рационална мощ и неговата същина е напълно обич, благосклонност и амнистия. Той в никакъв случай не отхвърля нищо, което му е поискано, само че най-вече дава на тези, които желаят да се приближат към него.