Когато комунистическата вълна започва да залива Африка през 60-те години

Когато комунистическата вълна стартира да залива Африка през 60-те години на предишния век, мнозина избират да стоят и да гледат. За страничния наблюдаващ е повече от ясно, че задачата на новата агитация е да изгони колонизаторите и да разреши на локалните да се трансфорат в контролираща орда, доверяваща се само и единствено на принуждение и принуда. През 60-те години можем да видим, че огромните сили напущат Африка, португалците остават последните европейци в континента, като те населяват Южна Африка и Родезия.

Интересното е, че до този миг португалците се оказват постоянни джентълмени и не водят някакви расови войни. Предпочитат да живеят в мир и да вършат каквото може, с цел да допринесат за по-качествения живот на аудиторията. Липсата на запаси не им разрешава да оказват помощ изключително в борбата за Мозамбик и Ангола. Режимът на Салазар бързо обръща напълно администрацията в Португалия и колониите са оставени на милостта на бунтовниците. Мозамбик се прекланя пред новата тирания, до момента в който в Ангола съществуват три военни фракции – MPLA, UNITA и FNLA. Хаосът там насочва вниманието на Южна Африка. С оглед на новия режим ще видим, че Южна Африка бързо се трансформира в главен покровител на спора.

Не би трябвало да забравяме, че от този интервал до 90-те години, ЮАР е един от главните експортьори на оръжие и за малко е измежду страните, които умерено може да оборудват няколко армии с техника за война и отново да имат задоволително за своите лични сили. Не инцидентно и до през днешния ден се счита, че повода за обществената екзекуция на шведския министър-председател Улоф Палме е подбудена от ЮАР. Същият възнамерявал да проверява доста съществено оръжейната им политика. ЮАР стартира да дава оръжие на UNITA и FNLA, които в този миг се борят против руската MPLA – подкрепяна от кубинци и руснаци. Въпреки всички опити на другите две фракции, най-после точно MPLA господства в Ангола и взима властта.

Снимка: By Station Chief, Southern Africa Branch, Africa Division, Central Intelligence Agency Office of African and Latin American Analyses (Name of actual individual has been redacted) – Picture scanned from declassified Central Intelligence Agency research report on the People's Liberation Army of Namibia, a (currently defunct) guerrilla force which operated during the South African Border War., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=60543458

Докато Южна Африка се пробва да избяга от това въздействие, в страната се появява Организацията на Югозападните африканци, която поддържа съществено Афро-Марксистките хрумвания и постоянно получава финансиране от Източния блок. Бавно и несъмнено стартира налагането на идеологията, която през 1972 година експанзира до налагането на политическа мощ, а през 1976 година е приета публично от ОН. MPLA разрешава на новата организация да употребява военните бази в Южна Ангола.

Именно там ще се приготвят първите детайли на революцията. Методът на деяние не се разграничава изключително от този на всяка друга добре позната терористична организация по света в този интервал. Бунтовниците ще стартират офанзиви над отдалечните аграрни местоположения и ще избиват бели, изгарят всички източници на прехранване и не престават нататък до сломяване на властта. Арн Дюранд написа в своята биография следното за тез представители:

„ Напълвате главата си с Марксистки комунистически идеологии. Вземете РПГ-7 или АК-47, малко мини и гранати, поставете кубинска или китайска камуфлажна униформа и марширувайте самоуверено към границата на друга страна. Стреляте и убийвате локалните, които не поддържат вашата концепция. Отвличайте възпитаници с опряно в челото оръжие, изпратете ги във военните бази и ги отровете със същите нелепости, като ги принудите да вършат същото, което и вие. Приличате на лайно и сте задължени да останете без глава, когато решите, че всичко претърпяно не си коства. “

Очаквано от всички, доста скоро северните граници на ЮАР се трансформират в полесражение. Племето Овамбо се разделя на про и анти подръжници на въпросната организация. Противниците избират мира и администрацията, до момента в който новите завоеватели се стремят към завземането на територия и желаят да изхвърлят всички бели от страната. Южна Африка обаче не чака втора покана и не се предава толкоз елементарно и не се предава пред група въоръжени партизани.

Снимка: By Katangais – Own work, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=37575271

Армията незабавно е мобилизирана и изпратена на северната граница с Ангола. Основният проблем е, че този въоръжен спор не се води по обособените правила на войната и никой не може толкоз елементарно да планува къде тъкмо ще се насочат силите им. Новата комунистическа организация е гъвкава в своите набези, а и при усложняване на обстановката, мнозина могат да се върнат назад в Ангола, пресичайки границита и елеминирайки всевъзможни преследвания. На този стадий виждаме, че страната се пробва да не влиза в пряк спор със северната си съседка, колкото и мъчно да е това начинание. Търсенето решение идва през 1978 година с появяването на Йоханес Драйър.

В предишното Йоханес е бил полицейски бригарид и сходни спорове не можели да го изненадат. Служил е в сраженията в Родезия и за интервал от време е помагал в борбата против новите размирен сили. Осъзнавайки, че разпоредбите на играта не са по-различни, бързо взема решение да промени тактиката. Предпочита да употребява тогавашните ловци, които доста добре знаят по какъв начин да преследват хищници в дивата природа. Господата били известни със своята скорост за прекосяването на по-жесток терен, а щом могат да гонят съществени африкански хищници, шепа партизани мъчно биха се оказали предизвикателство. Йоханес получава доста непретенциозно финансиране, задоволително за събирането на 60 ловеца и още 6 служителя на реда. Скромната бригада се предвижва с два пикапа, личният състав е въоръжен с ловни пушки, до момента в който партизаните се възползват от автоматизираното оръжие на Калашников.

През идната 1979 година служителят на реда употребява времето си, с цел да ловува хора. Всеки месец неговите мъже съумяват да отстраняват сред 50-80 терориста. Организацията продължава да се пази в загадка и множеството убийства се преписват непосредствено на армията. След като финансирането било непретенциозно, полицейският чорбаджия решил, че може умерено да минава границата и да посещава бази. Неговите ловци постоянно влизали, с цел да се оборудват и по-късно напускали зоната. Правилата явно не важали, изключително откакто новата военна дивизия не съществувала на хартия. За 3 години новите фенове на Маркс се изправят против бялата смърт – Йоханес и за жал осънават една по-жестока истина – противодействие няма.

Първият акт на благосклонност от ЮАР идва под формата бронетранспортьори. Момчетата на Драйър решили да се отблагодарят по чудноват метод. Те режат покривите на машините, слагат 20-милиметрови картечници и прибавят друго стрелково оръжие, трансформирайки високопроходимите возила в някаква странна мобилна форма на танк. Инженерите били ужасени при типа на доработката, само че в следствие също прибегнали до тази трансформация за армията. С помощта на конските сили, организацията към този момент имала нова тактичност. Те се криели със седмици в храстите по 4-ки и обикаляли селата, а когато забележили фенове на източната философия и тирания, бързо изпращали натурална рекламация под формата на олово.

Снимка: By Borisgorelik – Own work, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=5207657

Лека бавно и локалните поданици се включвали в лова, те посочвали къде виждат партизани, 2 бтр-а потеглят след тях, до момента в който други два се движат на разстояние при възможни засади. Особено приятна тактика на полицейския чорбаджия е тактиката, която не разрешава бягство. Два БТР блокират пътя за оттегляне, до момента в който другите два атакуват с всичкото оръжие, което имат, оставяйки бедните партизани да изберат от коя страна да посрещнат гибелта си. Решението за партизаните е открито под формата на RPG. То се оказва доста по-добро против бронираните машини и скоро влиза в приложимост. Не са регистрирани особени жертви по няколко аргументи. Първо локалните издавали постоянно къде се крие врага и второ – никой не желал да се среща с белия демон. За страдание ЮАР има и няколко особени гряха.

Поради обстоятелството, че афишират премия за всеки терорист и оръжието му, множеството локални също се включват в борбата и в следствие се стига до другарски огън, а той взима жертви. Ссновният съперник никога не е за подценяване. Въоръжен с безотказно руско оръжие, квалифициран от кубински офицери и промит за принуждение, всеки един от партизаните е съперник, който не желаете да срещате. Ето за какво и Йоханес ползва същата тактичност, а в течение на времето се оказва, че никой не може да обърка мощния писък на приближаващата цитадела в лицето на БТР-а. Нареждането на специфичните сили, обещано персонално от полицейския чорбаджия е гонене до гибел – заложници се взимат рядко. Предаващите се партизани също не срещат благосклонност.

За 11 години са осъществени към 1615 контакта с врага, убити са 3681 терориста за сметка на 153 считани за мъртви и още 949 ранени. Бедата идва с разкриването на тайното оръжие. Наказателната бригада на Йохансон се разказва като една от най-жестоките и доста скоро получава още един зложелател в лицето на обществото, което ги разказва като терористи и убийци. През 1989 година ветераните са разпуснати и мнозина намират ново занятие, до момента в който останалите членове отпътуват като частни охранители по света.

Правителствата на Намибия и Южна Африка вземат решение да не подадат повече ръка и се пробват да не помнят за съществуването им. Въпреки това не би трябвало да се не помни, че точно този отпор се трансформира в единствената причина ЮАР да не се сблъска с още един по-жесток прелом, който би могъл да докара до повече кръвопролития.

Заглавна фотография: By en:User:Smikect, CC BY 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=16928741