Кирил БОЖИЛОВБеше един от най-четените български писатели в моята младост.

Кирил БОЖИЛОВ

Беше един от най-четените български писатели в моята младост. Още вардя от детството си броеве от неговия вестник " Весела тайфа ", даже една книжчица - " Незабравими дни " - на неговата брачна половинка Милка Петрова-Коларова. И все ме е впечатлявал псевдонимът му - от " корал " - напомнящ море, пътешествия, опознаване на непознати светове: същинско бижу за човешките копнежи...

Ето го: натурален, спокоен, вежлив; и самичък - в стаята на " Родни простори ". Видя ме разтревожен, побърза да ме успокои:

Разказът ти ще излезе след два броя!

Намери го - " Ицо Гълъбарчето ", уточни ми написаното на първата му страница: брой 15.

Смънках признателност, от неспокойствие чак ушите ми се затоплиха.

Той, предразполагащо, за диалог:

Интересно ми е... Ти самият отглеждаш ли си гълъби?

Нямам опция... Но гълъби има мой комшия в кв. " Красно село ". Когато той ги пусне в небето, аз до захласване ги следя по какъв начин летят: ту устремно нагоре, ту кръжат, след това се снишават, отново се възвишават, играят си, вършат си " лупинги " - не могат да се нарадват на волността си...

Попитах те, тъй като всичко това, което ми разказваш в този момент, ти си го описал доста добре и в описа си, пък аз несъзнателно се вживях в тези полети - толкоз близки до волността на човешкия дух...

Беше ми неловко да му го кажа, само че си помислих за неговата книга " В страната, дето хората хвърчат ".

А разказът в действителност излезе тъкмо тогава - брой 15 от 5 юни 1957 година.

***

Някога мъчно се издаваше първа книга - чакаше се по две, три и повече години...

Бях оставил своя алманах с разкази " Другари " в издателство " Народна юноша ". Редактори й станаха Цветан Ангелов и Георги Константинов (литературният критик), трябваше да я прочете и третият редактор в Детската редакция (Емил Коралов), и най-после завеждащият редакцията.

Вече работех в сп. " Родна тирада ", на горния етаж.

Един ден по телефона ми се обади Емил Коралов: ще мога ли да сляза долу, при него. Усетих: в гласа му се долавяше и някаква паника.

В редакцията, застанал прав, като пред излизане, беше и завеждащият - литературният критик П. Д. Явно бързаше, изясни ми своето условие към моя алманах с разкази:

Тук стана въпрос единствено за описа " Ицо Гълъбарчето "... Слушай, Кириле, ти знаеш, че в последно време има позив към пионерската организация: да се отглеждат кокошки. Ние не можем да не се съобразим с този позив. Ето за какво ти предлагам: седни и преработи описа си по този начин, че героят ти Ицо, вместо гълъби, да отглежда кокошки!

От изненада прехапах устни, напълно се обърках: какво да отговоря? Срещнах строгия взор на Емил Коралов, като че ли ме съветваше: не се предавай...

В стаята - тишина.

И моят глас - уплашен, само че явен:

По-добре дано въобще да отпадне този роман...

Имах потребност и от поддръжка, Емил Коралов разбра това. Той - към своя шеф:

Този роман аз към този момент съм отпечатвал в " Родни простори "... Ето, че нещо ми хрумна: бихме могли да вмъкнем, че Ицо ще извърши и пионерското си предписание, само че дано не го лишаваме от насладата, която му дават гълъбите и които той отглежда с толкоз любов.

Добре, разберете се двамата! - заключи примирително началникът и си потегли, непоколебим и настоятелен.

Емил Коралов - очевидно удовлетворен, ме погледна по-продължително, безмълвно, с уловимо озарение на лицето му. Едва пророних, примигвайки:

Благодаря ви...

Сякаш към момента си дублирам тази признателност - към популярния създател, нееднократно помагал ми да подкрепям креативния ентусиазъм в себе си, в това число - и с поръчителството си за моето приемане в Съюза на българските писатели.

За волността на човешкия дух - нужно е и окриляне!