Казвам се Петя. Работя тук от пет години. Никога не

Казвам се Петя. Работя тук от пет години. Никога не съм си представяла, че ще се задържа толкоз дълго време на едно работно място. Всяка заран идвам петнайсет минути по-рано, с цел да пия от кафето в офиса. Точно в девет си върша второ и се укривам да пуша в тоалетната, макар че още никой не е пристигнал. В 10 и половина пия трето, за сметка на шефа е въпреки всичко. До края на деня съм изпила общо шестнайсет кафета и два аспирина срещу главоболие. Най-добре се усещам на шестото кафе, а след него просто не мога да спра. Обичам в устата ми да полепва усета на работното всекидневие.

Бавна и бавна съм – по този начин ме дефинират сътрудниците. Има дни, в които в действителност едвам се повличам по коридорите. Нямам воля даже да ревизира профилите си в обществените мрежи, а какво остава за статуси като „ спи ми се! ”... Нося дънки и размъкнати пуловери. Не поставям грим. Не се усмихвам без мотив, тъй като това доста изморява.

След мен в офиса идва сътрудника Дончо. Тази заран обаче нещо се бави. Започвам да се нервирам. Исках да продължим полемиката си за обществената политика на страната. Все не можем да се разберем на тази тематика.

- Защо толкоз настояваш за тези шизофреници, бе Петя! – беше изкрещял в ухото ми Дончо. – Аз в блока имам един, дето чупи стъкла и се разхожда гол, и внесох подписка в съда...

- Дончо, - започнах делово, до момента в който мислено го кълнях, в случай че може да си счупи нещо. – Не можеш да зачеркнеш хилядите шизофреници, които мизерстват по улиците или в домовете си без отопление! Най-малкото тъй като и аз съм шизофреничка!

Последното може би не трябваше да го споделям. Сега си давам сметка – до момента в който пия кафето си в очакване Дончо да се появи. Но през вчерашния ден, когато му споделих това, той просто означи, че съгласно него би било добре шефът да знае, че съм шизофреничка. След това си седна на стола, с тил към мен и повече не ми продума.

Междувременно усилих парното до дупка. Пийвах си от кафето, разсъждавах за пенсии и помощи и чаках нещо да се случи.

На вратата се позвъни. Станах от стола и постепенно се запридвижвах към входа. През това време звънецът иззвъня още три пъти, все по-нервно.

- Добър ден – сподели напълно безшумно някакъв юноша. – Организацията за битка със счупените нокти ли сте?

- Да – отговорих.

- Аз съм... – въобще не чух името му. – Днес ще заменявам Дончо. Счупил си е китката на дясната ръка.

- Но по какъв начин по този начин? – изненадах се аз. – Нима това, че го прокълнах е подействало?

- Моля? – сбърчи лицето си младежът и понечи да влезе. – Спънал се е в килима у тях.

Предложих на новия кафе. Направих и за мен, несъмнено. Той седна на мястото на Дончо, включи компютъра и стартира гневно да щрака по клавишите. От челото му захвърчаха едри капки пот.

Няколко пъти се пробвах да го заговоря, само че той беше толкоз захласнат в работата си, че въобще не ме чу. Реших да се заема с нещо по-ползотворно, по тази причина отворих указателя с производители на лак за нокти и го заразглеждах.

- И по този начин, той затвори вратата… - промърмори новият, - …оставяйки я с празен поглед…

- Моля? – изумих се аз.

- Да, това е прекрасен край – сподели той и подписа длани, с цел да изпука кокалчетата си.

- Финал на какво? – недоумявах.

- А, нищо… Ъм… Аз… пиша разказ.

- Уау! Чудесно? Много ли е дълъг? – попитах го.

- А, не… Но знаеш ли… тематиката е доста наболяла… Мисля, че ще има огромен обществен отзив!

- Прекрасно! – възкликнах. – За шизофрениците, нали?

- Всъщност не. Не. За пазара на средства за битка със счупените нокти е. И за техните производители.

Тогава усетих едно фино пронизване отляво. Веднага разбрах, че стартирам да се влюбвам в новия. Представих си нашата женитба – огромна, обилна, на нея ще свири персонално Горан Брегович. И безшумно измяуках от наслаждение.

- А това, че си шизофреничка – сподели новият ми любим, - е покъртително. Не бих желал да оставам даже и момент в една стая с теб, само че някой би трябвало да замества Дончо, който се е спънал в килима и си е счупил…

Тряс! Прас! Той не ме обича, жално заключи сърцето ми. Замествам-Дончо-килим-счупил... Шизофреничка! Какво друго да направя, с изключение на да се втурна към кухнята за още кафе?! Но аз съм бавна и не мога да се втурна. Затова баааавно ставам от стола и се запъъъътвааам натам. А след това – мисля си, - ще приготвя детайлите за една хубава, сочна, многозначителна молба за овакантяване. И ще събера движимостите от бюрото си, както вършат по филмите.

А на открито е доста, доста студено. Стоманен мраз, който ме кара да се зъбя. Нужно ми е кафе, мисля си. И оставям шала си до кофата за отпадък. Надявам се някой безпаричен и болен човек, който има потребност от топлота, да откри моя шал. И баааавно се запътвам към кафенето.