Християнизирането на Римската империя
Към 400 година християнството станало преобладаваща вяра на Римския свят. За този триумф имало прекомерно съществени аргументи.
Преди всичко, обществото чувствало дълбока нужда от вяра, която да дава обещание безконечен живот и нравствен мир на всички хора, без значение от тяхното обществено състояние в този свят. За множеството от тях, изключително след нахлуването на дивите безчовечен племена, които варваризирали територията на империя с всички последствия от това – неустановеност, безпорядък, беззакония, животът бил къс, тежък и цялостен със премеждия.
Част от римляните претърпели директното или непряко въздействие на персийския зороастризъм – вяра, която показва света като сцена на битка сред силите на положителното и злото. Християнските теолози също не отричали съществуването на демони, за каквито считали античните гръцки и римски богове. Според тях обаче, посредством благодатта на Иисус Христос човек може освен да се бори с демоните, само че и да ги победи.
След като Константин Велики победил противника си Максенций на Мулвийския мост през 312 година и станал държател на империята – което той отдавал на помощта на християнския Бог, военната мощност на Кръста била приета за несъмнена.
Някои християни, обаче, предложили по-дълбоки пояснения. Свети Августин Блажени (354-430), свещеник на град Хипон в Северна Африка, стигнал до християнството по дълъг път на духовни и интелектуални търсения, изложение на което ни е оставил в своите „ Изповеди “. От тази прекомерно персонална духовна автобиография научаваме доста неща за мирогледа на епохата, за преплитането на религиозни и метафизичен мисли. Той обобщавал своята позиция посредством фразата:„ Вярвам, с цел да разбирам “. Неговите извънредно фини наблюдения над самия себе си, в това число и над своята страст, са превъзходен пример за подражателство от създателите на автобиографии до ден-днешен.
Когато през 410 година вестготите разграбили Рим, това се почувствало надали не като края на света. Августин бил комплициран също толкоз, както и множеството от неговите съвременници. Въпреки това, неговият фамозен етюд „ За Божия град ” бил реакция не толкоз на това, безспорно, апокалиптично събитие – колкото добре премислена рецензия на към момента живото езичество и равносметка на своите размишления за небесното и земното. Славата на Рим съгласно него, както обичайно си я представяли и езичниците, и християните, нямала нищо общо със славата, която може да се откри единствено в Божия град – небесния Йерусалим, духовният град на всички същински християни (живи и мъртви) и на Божиите ангели. Противопоставеният на небесния Йерусалим земен град Вавилон живее не посредством религия, а търси единствено земния свят. Единствената цел, която Вавилон преследва в добре подредената композиция от гражданско послушание и власт, е да съгласува желанията на хората, търсещи всемирски богатства.
А Божият град (или, по-точно, тази негова част, която краткотрайно се намира на земята и живее посредством вярата) употребява земния свят единствено по нужда – „ …докато тленното положение, което го принуждава към това, не отмине ”. В този свят двата града са смесени неразличимо, само че в деня на Последния съд те ще бъдат разграничени.
В региона на политическата мисъл решаваща роля изиграло изказванието на Августин, че светското, политическото ръководство и светската власт са потребни и даже нужни за организирането на християнски живот тук на земята.
На процедура това обучение още повече укрепило остарялата традиция на християнската черква – да поддържа светската политическа власт. Християнските богослови ясно разбирали, че разрушаването на властта като организираща мощ на обществото води към разрушение на самото общество – по тази причина предпочитали „ неприятна власт “ пред дивата безредица на безвластието, спазвайки Христовия принцип: „ Кесаревото – кесарю, Божието – Богу “.
Развитието на християнството било обвързвано с друго значимо изискване – признаването и усвояването на интелектуалните обичаи на римския свят. В ранната Църква имало хора, склонни да отхвърлят римската просвета като езическа; те обаче останали в малцинство. Освен това, бързо станало ясно, че е просто невероятно да се отдели сериозната богословска мисъл от съществуващите интелектуални обичаи и просветителни системи. Затова, най-малко от началото на III-ти век, най-големите богослови били високо образовани хора, които умишлено употребявали езическата реторика, просвета и философия, с цел да развият християнската мисъл и обучение.
През 529 година император Юстиниан Велики, заради нападателната антихристиянска реторика на езическите философи от Атинската академия, ги прогонил оттова, с цел да постави завършек на популяризираните от тях еретични и обидни за християнството възгледи. Но, като цяло, християнската черква (въпреки, че постоянно е имала известни предразсъдъци към светската култура) се оказала пазач и страж на традициите на гръко-римската езическа просвета.
Запазена е кореспонденция към дубликат на писмата на император Юлиан Отстъпник (300-363), изработен от византийски духовник, който гневно отхвърлял схващанията на създателя: „ Не си прав, куче проклето! “. Монахът ругаел Юлиан, само че преписвал писмата му, с цел да останат за поколенията – необичаен образец за религиозна приемливост даже в нашите „ толерантни “ времена.
Самият факт на такава културна последователност била от голямо значение за Европа. Картината на отминалия цивилизован, културен и прелестен свят на Римската империя, заслужен за удивление и респект, се оказала непрекъснат тласък за подражателство и съревнование. Дори през днешния ден всеки новак студент правист ще ви каже, че цялата модерна юриспруденция е построена въз основите на остарялото римско право.
През хилядолетието след 400 година този облик на блестящото минало вдъхновявал европейското общество за най-ярки културни достижения. Философската традиция, въведена в християнството от Августин и други Отци на Църквата, подразбира, че земният свят най-малко до известна степен съществува осмислено. Духът и плътта, небето и земята – западната християнска традиция в никакъв случай не разделяла с непреодолима бездна тези понятия.
Така започвала християнизацията на Римската империя – на фона на бурни събития, по един разтревожен, само че в това време доста плодотворен метод.
