Боли ме от преиначаването на историята
КАЛИНА КАНЕВА е родена в с. Ловец, обл. Стара Загора. Завършва съветска лингвистика в Софийския университет " Св. Климент Охридски ". В началото работи като учител по съветски език в Шесто учебно заведение " Граф Н.П. Игнатиев " в София и в Софийския университет " Св. Климент Охридски ", след което минава на журналистическа работа. Член е на публицистичния съвет на Крило-Методиевския вестник " За буквите ". Автор е на книгите " Симетрия на времето. Срещи и диалози с акад. Дмитрий Лихачов " (първа и втора част); " Рыцарь Балкан. Граф Н. П. Игнатьев " / " Н. П. Игнатиев - графът на българите ". Пише публикации, очерци, пътеписи, както и сюжети на документални телевизионни филми, измежду които " Приятелят на България " (за граф Н. П. Игнатиев), " Няколко дни с учен Дмитрий Лихачов ", " Пантерата на революцията ", " По следите на войнишкия дневник ". Автор е и на фотодокументални изложения, отдадени на граф Игнатиев, на акад. Д. Лихачов, както и за съветските писатели Валентин Распутин и Вениамин Каверин. С снимки и текст показва пътуването с паметника на Св. св. Кирил и Методий от София до град Мурманск, както и пътя на Самарското знаме. Награждавана е за креативен триумфи с почетната значка на Съюз на българските журналисти " Златното перо ", с " Награда за изкуство " Златната муза " и доста други. /> - Г-жо Канева, дано стартираме нашия диалог с 9 май, когато всички обикновено мислещи хора означават Деня на успеха над хитлеризма и фашизма. Но в последните години насаждат тази дата като Ден на Европа. Омаловажават се триумфите на Червената войска. Какво ще кажете по този мотив?
- Девети май е необикновен ден, събрал преди 79 години екстаз, сълзи, премеждия и вяра, че с фашизма е свършено. Завинаги! Ден на Победата! Светла дата, окъпана с доста кръв и доста жертви. Това е историята, която в никакъв случай не може да бъде забравена. Колкото и да се стараят да я преиначат, да я отрекат. Опитват се да показват датата като Ден на Европа, само че щеше ли да го има, в случай че го нямаше Деня на успеха, в случай че я нямаше саможертвата на руските воини? Няма нищо неприятно в новото разбиране - Европа би трябвало да празнува своето оцеляване. Под ботуша на нацизма тя евентуално щеше да бъде нещо напълно друго. Лошото е, че се появиха сили, които се пробват да слагат следствието пред аргументите. Но истината и логиката са неумолими и доказателство е пролятата кръв. Днес портретите на починалите в борбата с фашизма дефилират в безсмъртния полк в ръцете на потомците. От родените през интервала 1923 -1925 години бойци от Червената войска на 100 души оцеляват единствено трима! Жестока статистика! Но коя статистика може да пресметна неродените и прекършените милиони човешки ориси?!
- А поругаването на червеноармейските монументи? Демонтираха Паметника на руската войска, протягат ръка и на " Альоша ". Как бихте определили това, което се случва?
- В моя житейски и журналистически път непрестанно се срещах с войната - с оживели участници и със мемоари за нея. Преди години в Съветския съюз попаднах на дневник, който си е водил като доброволец във Втората международна война тогавашният студент - журналистът Григорий Кипнис-Григориев. В дневника си той разказва и късото престояване в България, на път за Берлин. След години повторихме българския му маршрут в журналистическата експедиция " Войнишкият дневник ни води ". Където минахме, на всички места се натъквах на братска любов, до сълзи разтърсващи случки, доста от които имаха или получаваха нови продължения. Сега в съзнанието ми изплуват и думите на един дъртак в българско село: " Братя сме, само че живеем надалеч едни от други. И би трябвало да има война, с цел да се срещнем и тогава заговаря кръвта... " След като бях очевидец на непринудено извиращите от надълбоко приятелски усеща, се чудя каква кръв тече у тези, които протягат ръка на паметниците, на историята ни, на истината?! След всичко, което съм видяла, чула, прочела, а и като човек, който се е срещал с живи участници в тази война, ми е извънредно болно, когато виждам по какъв начин историята се преиначава, истината се заменя с откровени неистини. Да се преименуват улици, да се събарят монументи - това е такова безумство, подобен позор!
- Поводът за нашата среща е и преиздаването на Вашата забележителна книга " Н.П. Игнатиев - графът на българите ". Вие сте един от най-задълбочените му откриватели у нас. Откъде този интерес към личността на граф Игнатиев?
- Аз започнах трудовия си стаж като учителка в Шесто учебно заведение " Граф Игнатиев ". В София. Постепенно се появи и ползата ми към личността на граф Игнатиев. Веднъж бях при вуйна ми, където на посетители беше пристигнал и един водач от интернационалните транспорти. От дума на дума стана въпрос къде работя. Когато чу името на учебното заведение, той стартира да споделя дълго и увлекателно за граф Игнатиев неща, които не бях чувала. Този диалог предизвика у мен желанието да науча повече за учебния патрон. А когато наближи Трети март, получих предписание с няколко възпитаници да отида в дома на сина на граф Игнатиев (той живееше тогава на ул. " Венелин " ) и да го поканя за празника на учебното заведение. Така стартира всичко. С моите възпитаници в часовете по извънкласна активност започнахме да се занимаваме с живота и активността на граф Игнатиев, да търсям потомците му по целия свят. И когато прекосих на журналистическо занятие, продължих тази тематика.
- Какво е граф Игнатиев за България?
- Аз също си задавам този въпрос. Какво е това зрънце, което го е предиздвикало да преодолее всички спънки, които не са били малко, и да обича толкоз доста България? Да приема българската орис като лична идея. Може би тъй като е православен, тъй като е хуманист, тъй като е славянин, както и българите са славяни, поробени освен това. Но отговор открих в писмата на граф Игнатиев до брачната половинка му по време на войната. Той всеки ден й написа - самобитен дневник, описващ случилото се. В едно от тези писма той споделя: " Ние връщаме нашия дълг на родината на просветителите Кирил и Методий ". Подобен отговор намираме и в записките на други генерали. Знакова в това отношение е среща в посолството в Цариград, на която един от присъстващите декларира, че Русия е приела християнството от Византия, което граф Игнатиев незабавно парира с думите: " Не, не е правилно, от България посредством Кирил и Методий! " Това е отношението му към България. Според мен най-важното в активността му във връзка с България е, че спомага за реализиране на самостоятелност на българската черква. Въз основа на действително настоящата епархия той обрисува границите на България и я връща на картата на Европа. В книгата си аз се пробвам да изясня това въз основа на неговата дипломатическа преписка, проучванията на учени, мемоари на съвременници.
- Потомци на граф Игнатиев са взели участие и във Втората международна война, което у нас е малко известно. Кои са те?
- Във войната против нацизма вземат участие негови внуци и правнуци. От руска страна внучките Магдалина и Екатерина Николаевни са доброволки - медицински сестри. Брат им Николай Николаевич, предстоящ заслужил енергетик на Съюз на съветските социалистически републики, също постъпва доброволец. Магдалина живее в Ростов на Дон и работи в банка. Когато немските елементи са в подстъпите към града, преди да се изтегля, тя се отбива в работното си място и не сварва никого, с изключение на пазача, комплициран и просълзен - не знае какво да прави. Тя бързо намира каруца, натоварва всичко, което може да се товари, увива знамето към кръста си и под носа на немците се измъкват. Синът й Николай Петрович, предстоящ доцент в влиятелния Технически университет " Бауман ", има орден за присъединяване в отбраната на Москва. Внуците от Канада - Владимир и Николай Павлович, вземат участие в канадската войска. Внукът Николай Леонидович се включва като доброволец във френската войска. В едно от сраженията е тежко ранен и покорен, след това сменен и върнат назад. Макар че ампутират крайници му, той се включва във френската опозиция. След успеха като сътрудник отразява Парижката мирна конференция и съгласно опциите си подкрепя идеите на България и Русия. Там се среща с работещата към българската делегация Румена Ал. Оббова. След време основават семейство и щерка им Патриция, омъжена в Дания, постоянно посещава родината си и пази родовата памет.
Калина Канева с акад. Д. Лихачов и новия брой на Кирило-Методиевския вестник, 1979 година
- Няма метод в нашия диалог да не стане дума и за Вашите срещи с огромния другар на България акад. Лихачов. Ще ни припомните ли някои любопитни моменти от тях?
- За 100-годишнината от Освобождението от Българска национална телевизия ми разпоредиха да направя филм за граф Игнатиев. Затова ме изпратиха в командировка в Русия, в Санкт Петербург (тогава Ленинград), с цел да намеря художествен материал. В Пушкинския дом направих изявление с научния секретар проф. Фомичов. По едно време той излезе от стаята и се върна по-късно блестящ, като сподели: " Вие знаете ли, че тук в този момент е акад. Лихачов и той е подготвен да Ви одобри. " Аз не знаех доста за Лихачов - по това време той не беше известен измежду необятната общност в България. Освен това след 15 минути трябваше да взема изявление от декана на филологическия факултет на Ленинградския университет. Затова в началото отхвърлих, само че виждайки изумлението на Фомичов, се съгласих на една бърза среща. Чудя се от кое място ми хрумна да заявя още от прага, че не разполагам с доста време. Лихачов се изправи, в тъмния кабинет имах възприятието, че той излъчваше някаква светлина, усмихна се необятно, уточни магнетофона, който носех, и сподели: " Ами да започваме тогава ". И започнахме: за Патриарх Евтимий, за Първото южнославянско въздействие, за Второто южнославянско въздействие. Слушах и осъзнавах, че аз отсам не мога да си потегли... Попита ме по какъв мотив съм в Ленинград. И ми направи невероятна стратегия: там би трябвало да отида, това би трябвало да видя... А на другата заран в 9,00 в Ермитажа ме чакаха фотоси от Руско-турската война, направени персонално от фотографа на Александър Втори. Лихачов ми сподели, че там ще видя доста незнайни неща и ме помоли да направя всичко допустимо това да стане притежание на българската общност. Така стартира познанството ми с акад. Лихачов, с който се завърза същинска дружба. Той беше същински другар на България.
- Срещите с акад. Лихачов ли са най-запомнящото се прекарване в работата Ви като публицист?
- Най-голямото знамение в живота ми е преместването на паметника на Св. св. Кирил и Методий от София в Мурманск. През 1986 година писателите от далечния северен съветски град отпред с Виталий Маслов вземат решение да отбележат уместно 24 май, който по това време не е формален празник в Русия. В идващите години Мурманск стана столица на празника, който се честваше по цяла седмица.
Мурманск - пристигналият монумент на Кирил и Методий, 1990 година
България, по самодейност на Георги Йорданов, посредством Фонд " 13 века България ", подари на града тъкмо копие на паметника пред Националната библиотека в София. Паметникът беше изпратен в Русия с камион и дружно с журналиста Васил Попов го съпровождахме по време на пътя. Присъствах и на откриването на паметника.
- Основна тематика във Вашата изследователска и културна активност са българо-руските културни и исторически връзки. Как бихте коментирали днешната гневна русофобия?
- Лихачов споделя, че предишното може да ни оказва помощ, да не го забравяме. Затова и нашите врагове удрят по предишното. Да се преиначи, да се не помни. Но аз доста се надявам, че истината, рано или късно, ще излезе неопетнена. Когато афишират манифеста за оповестяване на Руско-турската война, Достоевски написа, че руснаците влизат в църквите, кръстят се и се поздравяват един различен с войната. Знаят, че на война се умира, само че потеглят, с цел да освободят братята си - еднокръвни, от една и съща религия. И са умирали за България. А ние? Какво вършим ние в този момент?!
- Не сме ли очевидци и на опити за замяна на нашия генетичен код? Ние сме славяни, кръвно и исторически сме свързани с съветския народ...
- Преди години казусът ме срещна с огромния знаменит съветски публицист - сибиряк, ексцентрична свободомислеща натура - Виктор Петрович Астафиев. Няколко пъти посети България и обичаше да споделя за това. В Перущица беше надълбоко покъртен от ориста на жителите през Априлското въстание, от кръвта, която още личеше по стените на обгорялата църква. " От музея извадиха черешовото топче и то гръмна. Ето с какво преди 110 години българските въстаници са желали да разтревожат Османската империя. Разтревожили са я, тъй като го е чула Русия. Европа си е запушила очите и ушите... В края на града видях руините на църква от V век! А моят град Красноярск е единствено на 350 години ", споделя Астафиев. Когато стана дума за общите корени на културата, той възкликна: " Изворите са от България: и буквите, и книгите, и вярата ". Веднъж посетихме един дом в българско село край Хисаря. Стопанката донесе цялостна престилка с ябълки и естествено с топла усмивка заразказва за своя живот: " Заколя ли кокошка, викаме съседите да я изядем дружно "... Астафиев беше удивен. Всичко му подсещаше неговото родно село, неговата баба, загрубелите от труда й ръце. След време споделяше за българите: " Чуден народ! И по ръцете, и по темперамент! Все ме е боязън да не се скапе... "
- Девети май е необикновен ден, събрал преди 79 години екстаз, сълзи, премеждия и вяра, че с фашизма е свършено. Завинаги! Ден на Победата! Светла дата, окъпана с доста кръв и доста жертви. Това е историята, която в никакъв случай не може да бъде забравена. Колкото и да се стараят да я преиначат, да я отрекат. Опитват се да показват датата като Ден на Европа, само че щеше ли да го има, в случай че го нямаше Деня на успеха, в случай че я нямаше саможертвата на руските воини? Няма нищо неприятно в новото разбиране - Европа би трябвало да празнува своето оцеляване. Под ботуша на нацизма тя евентуално щеше да бъде нещо напълно друго. Лошото е, че се появиха сили, които се пробват да слагат следствието пред аргументите. Но истината и логиката са неумолими и доказателство е пролятата кръв. Днес портретите на починалите в борбата с фашизма дефилират в безсмъртния полк в ръцете на потомците. От родените през интервала 1923 -1925 години бойци от Червената войска на 100 души оцеляват единствено трима! Жестока статистика! Но коя статистика може да пресметна неродените и прекършените милиони човешки ориси?!
- А поругаването на червеноармейските монументи? Демонтираха Паметника на руската войска, протягат ръка и на " Альоша ". Как бихте определили това, което се случва?
- В моя житейски и журналистически път непрестанно се срещах с войната - с оживели участници и със мемоари за нея. Преди години в Съветския съюз попаднах на дневник, който си е водил като доброволец във Втората международна война тогавашният студент - журналистът Григорий Кипнис-Григориев. В дневника си той разказва и късото престояване в България, на път за Берлин. След години повторихме българския му маршрут в журналистическата експедиция " Войнишкият дневник ни води ". Където минахме, на всички места се натъквах на братска любов, до сълзи разтърсващи случки, доста от които имаха или получаваха нови продължения. Сега в съзнанието ми изплуват и думите на един дъртак в българско село: " Братя сме, само че живеем надалеч едни от други. И би трябвало да има война, с цел да се срещнем и тогава заговаря кръвта... " След като бях очевидец на непринудено извиращите от надълбоко приятелски усеща, се чудя каква кръв тече у тези, които протягат ръка на паметниците, на историята ни, на истината?! След всичко, което съм видяла, чула, прочела, а и като човек, който се е срещал с живи участници в тази война, ми е извънредно болно, когато виждам по какъв начин историята се преиначава, истината се заменя с откровени неистини. Да се преименуват улици, да се събарят монументи - това е такова безумство, подобен позор!
- Поводът за нашата среща е и преиздаването на Вашата забележителна книга " Н.П. Игнатиев - графът на българите ". Вие сте един от най-задълбочените му откриватели у нас. Откъде този интерес към личността на граф Игнатиев?
- Аз започнах трудовия си стаж като учителка в Шесто учебно заведение " Граф Игнатиев ". В София. Постепенно се появи и ползата ми към личността на граф Игнатиев. Веднъж бях при вуйна ми, където на посетители беше пристигнал и един водач от интернационалните транспорти. От дума на дума стана въпрос къде работя. Когато чу името на учебното заведение, той стартира да споделя дълго и увлекателно за граф Игнатиев неща, които не бях чувала. Този диалог предизвика у мен желанието да науча повече за учебния патрон. А когато наближи Трети март, получих предписание с няколко възпитаници да отида в дома на сина на граф Игнатиев (той живееше тогава на ул. " Венелин " ) и да го поканя за празника на учебното заведение. Така стартира всичко. С моите възпитаници в часовете по извънкласна активност започнахме да се занимаваме с живота и активността на граф Игнатиев, да търсям потомците му по целия свят. И когато прекосих на журналистическо занятие, продължих тази тематика.
- Какво е граф Игнатиев за България?
- Аз също си задавам този въпрос. Какво е това зрънце, което го е предиздвикало да преодолее всички спънки, които не са били малко, и да обича толкоз доста България? Да приема българската орис като лична идея. Може би тъй като е православен, тъй като е хуманист, тъй като е славянин, както и българите са славяни, поробени освен това. Но отговор открих в писмата на граф Игнатиев до брачната половинка му по време на войната. Той всеки ден й написа - самобитен дневник, описващ случилото се. В едно от тези писма той споделя: " Ние връщаме нашия дълг на родината на просветителите Кирил и Методий ". Подобен отговор намираме и в записките на други генерали. Знакова в това отношение е среща в посолството в Цариград, на която един от присъстващите декларира, че Русия е приела християнството от Византия, което граф Игнатиев незабавно парира с думите: " Не, не е правилно, от България посредством Кирил и Методий! " Това е отношението му към България. Според мен най-важното в активността му във връзка с България е, че спомага за реализиране на самостоятелност на българската черква. Въз основа на действително настоящата епархия той обрисува границите на България и я връща на картата на Европа. В книгата си аз се пробвам да изясня това въз основа на неговата дипломатическа преписка, проучванията на учени, мемоари на съвременници.
- Потомци на граф Игнатиев са взели участие и във Втората международна война, което у нас е малко известно. Кои са те?
- Във войната против нацизма вземат участие негови внуци и правнуци. От руска страна внучките Магдалина и Екатерина Николаевни са доброволки - медицински сестри. Брат им Николай Николаевич, предстоящ заслужил енергетик на Съюз на съветските социалистически републики, също постъпва доброволец. Магдалина живее в Ростов на Дон и работи в банка. Когато немските елементи са в подстъпите към града, преди да се изтегля, тя се отбива в работното си място и не сварва никого, с изключение на пазача, комплициран и просълзен - не знае какво да прави. Тя бързо намира каруца, натоварва всичко, което може да се товари, увива знамето към кръста си и под носа на немците се измъкват. Синът й Николай Петрович, предстоящ доцент в влиятелния Технически университет " Бауман ", има орден за присъединяване в отбраната на Москва. Внуците от Канада - Владимир и Николай Павлович, вземат участие в канадската войска. Внукът Николай Леонидович се включва като доброволец във френската войска. В едно от сраженията е тежко ранен и покорен, след това сменен и върнат назад. Макар че ампутират крайници му, той се включва във френската опозиция. След успеха като сътрудник отразява Парижката мирна конференция и съгласно опциите си подкрепя идеите на България и Русия. Там се среща с работещата към българската делегация Румена Ал. Оббова. След време основават семейство и щерка им Патриция, омъжена в Дания, постоянно посещава родината си и пази родовата памет.
Калина Канева с акад. Д. Лихачов и новия брой на Кирило-Методиевския вестник, 1979 година
- Няма метод в нашия диалог да не стане дума и за Вашите срещи с огромния другар на България акад. Лихачов. Ще ни припомните ли някои любопитни моменти от тях?
- За 100-годишнината от Освобождението от Българска национална телевизия ми разпоредиха да направя филм за граф Игнатиев. Затова ме изпратиха в командировка в Русия, в Санкт Петербург (тогава Ленинград), с цел да намеря художествен материал. В Пушкинския дом направих изявление с научния секретар проф. Фомичов. По едно време той излезе от стаята и се върна по-късно блестящ, като сподели: " Вие знаете ли, че тук в този момент е акад. Лихачов и той е подготвен да Ви одобри. " Аз не знаех доста за Лихачов - по това време той не беше известен измежду необятната общност в България. Освен това след 15 минути трябваше да взема изявление от декана на филологическия факултет на Ленинградския университет. Затова в началото отхвърлих, само че виждайки изумлението на Фомичов, се съгласих на една бърза среща. Чудя се от кое място ми хрумна да заявя още от прага, че не разполагам с доста време. Лихачов се изправи, в тъмния кабинет имах възприятието, че той излъчваше някаква светлина, усмихна се необятно, уточни магнетофона, който носех, и сподели: " Ами да започваме тогава ". И започнахме: за Патриарх Евтимий, за Първото южнославянско въздействие, за Второто южнославянско въздействие. Слушах и осъзнавах, че аз отсам не мога да си потегли... Попита ме по какъв мотив съм в Ленинград. И ми направи невероятна стратегия: там би трябвало да отида, това би трябвало да видя... А на другата заран в 9,00 в Ермитажа ме чакаха фотоси от Руско-турската война, направени персонално от фотографа на Александър Втори. Лихачов ми сподели, че там ще видя доста незнайни неща и ме помоли да направя всичко допустимо това да стане притежание на българската общност. Така стартира познанството ми с акад. Лихачов, с който се завърза същинска дружба. Той беше същински другар на България.
- Срещите с акад. Лихачов ли са най-запомнящото се прекарване в работата Ви като публицист?
- Най-голямото знамение в живота ми е преместването на паметника на Св. св. Кирил и Методий от София в Мурманск. През 1986 година писателите от далечния северен съветски град отпред с Виталий Маслов вземат решение да отбележат уместно 24 май, който по това време не е формален празник в Русия. В идващите години Мурманск стана столица на празника, който се честваше по цяла седмица.
Мурманск - пристигналият монумент на Кирил и Методий, 1990 година
България, по самодейност на Георги Йорданов, посредством Фонд " 13 века България ", подари на града тъкмо копие на паметника пред Националната библиотека в София. Паметникът беше изпратен в Русия с камион и дружно с журналиста Васил Попов го съпровождахме по време на пътя. Присъствах и на откриването на паметника.
- Основна тематика във Вашата изследователска и културна активност са българо-руските културни и исторически връзки. Как бихте коментирали днешната гневна русофобия?
- Лихачов споделя, че предишното може да ни оказва помощ, да не го забравяме. Затова и нашите врагове удрят по предишното. Да се преиначи, да се не помни. Но аз доста се надявам, че истината, рано или късно, ще излезе неопетнена. Когато афишират манифеста за оповестяване на Руско-турската война, Достоевски написа, че руснаците влизат в църквите, кръстят се и се поздравяват един различен с войната. Знаят, че на война се умира, само че потеглят, с цел да освободят братята си - еднокръвни, от една и съща религия. И са умирали за България. А ние? Какво вършим ние в този момент?!
- Не сме ли очевидци и на опити за замяна на нашия генетичен код? Ние сме славяни, кръвно и исторически сме свързани с съветския народ...
- Преди години казусът ме срещна с огромния знаменит съветски публицист - сибиряк, ексцентрична свободомислеща натура - Виктор Петрович Астафиев. Няколко пъти посети България и обичаше да споделя за това. В Перущица беше надълбоко покъртен от ориста на жителите през Априлското въстание, от кръвта, която още личеше по стените на обгорялата църква. " От музея извадиха черешовото топче и то гръмна. Ето с какво преди 110 години българските въстаници са желали да разтревожат Османската империя. Разтревожили са я, тъй като го е чула Русия. Европа си е запушила очите и ушите... В края на града видях руините на църква от V век! А моят град Красноярск е единствено на 350 години ", споделя Астафиев. Когато стана дума за общите корени на културата, той възкликна: " Изворите са от България: и буквите, и книгите, и вярата ". Веднъж посетихме един дом в българско село край Хисаря. Стопанката донесе цялостна престилка с ябълки и естествено с топла усмивка заразказва за своя живот: " Заколя ли кокошка, викаме съседите да я изядем дружно "... Астафиев беше удивен. Всичко му подсещаше неговото родно село, неговата баба, загрубелите от труда й ръце. След време споделяше за българите: " Чуден народ! И по ръцете, и по темперамент! Все ме е боязън да не се скапе... "
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ