Какво остава след нас? Нечий спомен, дреха или снимка. А

Какво остава след нас? Нечий спомен, дреха или фотография. А може би думи, потънали в забравата на деня...Ние оставаме в децата си, в нашата роля като родители. И тя надалеч не се лимитира единствено до това да отгледаме децата си, като им осигурим заслон, храна и положително обучение.

Добрият родител може да направи за децата си доста повече – да ги остави на уроците на живота, да ги остави да поемат по своя път. Но не с безлични думи, а като стане образец за подражателство, тъй като даже и да не желаеме да го признаем – децата се учат не от думите, а от делата ни. И в това се крие нашата най-голяма отговорност като родители. И колкото думи да изговорим, делата ни ще покажат, какъв брой стойностни родители сме. Затова поемам сама по пътя на:

Уроците, които желая децата ми да запомнят от мен:

Постоянство. Иска ми се децата ми да не бързат да захвърлят незабавно на боклука счупената играчка, а да опитат първо да я поправят. Така те ще се научат да ценят това, което имат. Ще схванат, че нещата, в които сме вложили парченце от нас, са ни доста по-ценни от тези, получени наготово. А когато пораснат, няма да захвърлят с лека ръка това, което имат. Няма да изоставен колегата си при първото появило се несъгласие, няма да сменят работата си през месец-два-година, единствено тъй като не са задоволени от шефа, сътрудниците или заплатата. Но когато играчката е окончателно омръзнала или непотребна - ще я дадат на този, на който още му е забавна или на този, който няма такава. Така ще се научи да споделя, ще се научи и на щедрост.

Отговорност. Така те ще знаят, че носят персонална отговорност за събитията, които се случват в живота им и че има и друго, с изключение на персоналния им свят. И с цел да получат, първо би трябвало да дадат нещо от себе си. Ще знаят, че да стоиш и чакаш нещата да се случат, не е вярната тактика. Че от нас, като рационални хора и жители се изисква да предизвикваме нещата да се случват и трансформират. Така ще вървим напред, а няма да тъпчем на едно място и единствено да се оплакваме. Но и ще знаят, че положителното е дело на всеки от нас.

Но и независимост на духа. Бих желала децата ми да не бъдат плебеи на вините и угризенията, които неизбежно ще ги застигнат някой ден. И тъкмо в такива моменти да не вършат нещата поради някой различен, а поради себе си, тъй като това е доста по-силен претекст за развиване. Иска ми се да се научат да правят нещата поради удоволствието от положения труд, а не поради премията, която ги чака. Иска ми се да имам вяра, че хората няма да спрат да се въодушевяват един от различен и че моето дете може да е нечие ентусиазъм. Както и че то самото няма да спре да търси своето. В лица и живи думи, а не в екран и глас зад кадър.



Труд. Иска ми се децата ми да знаят, че хубавите неща в живота не се случват от раз, с магическа пръчица. Всички те идват при нас след положена солидна доза старание, безрезервност и неизменност. Още помня думите на таткото на Ели, във кино лентата „ Контакт “ с Джоди Фостър: „ С дребни стъпки, Ели. С дребни стъпки. “ Защото не нечовешките старания са основни за триумфа, а дребните стъпки, постоянството и любовта. Онази обич, безкрайната и безграничната, която всеки от нас таи в себе си. Любовта първо към себе си и след това към целия останал свят.

Любов към себе си. Искам децата ми да схванат, че нямат потребност от нищо отвън себе си, с цел да бъдат щастливи. Че лъскавата кола, почивките в чужбина и скъпите облекла, носят единствено кратковременно благополучие. Истината е в самодостатъчността. Да си в такава естетика и обич със себе си, че да нямаш потребност да привързваш себе си към движимости и хора, с цел да се чувстваш благополучен. Но противоположното на това - да си наличие в нечий живот, дума в нечия самотност, жест е нечия горест е техния човешки дълг на съпричастност.

Грижа за духа. Искам децата ми да се научат да се грижат, както за тялото, по този начин и за духа си. Да му оферират онази душевна приятност, която може да получиш единствено на спектакъл, концерт или с хубава книга в ръка. Да култивират в себе си любов към изкуството и хубостта във всичките й форми. Да хранят сетивата и душата с добра храна, тъй като тяло без дух е просто празна обвивка. А хубостта се крие не в лъскавата опаковка, а в душата – в очите и усмивката, в думите, в дребния жест. Насладата от живота не е отдаване на първоначални пристрастености, а надълбоко обединение с всичко, което носи цялост и осъзнатост.

Малките неща. Искам децата ми да знаят от рано, че дребното в действителност е повече. Когато не си покрит с непотребни движимости, с мними „ другари “, с прекомерно доста измислени грижи, в действителност оставяш време и място на същинските неща да се случват. Но не просто да те подминават, а да ги забелязваш и изживяваш пълноценно. Идва от време на време време, когато - да освободиш място на новото, би трябвало да изриташ остарялото, да намериш нов другар, би трябвало да се сбогуваш със остарял.

Затова, благи деца, приберете таблетите и смарт телефоните, изключете преносимия компютър и бягайте на открито да играете. Общувайте. Излезте измежду природата, правете лудории, сбийте се даже. Но дайте си късмет да научите уроците на живота по верния метод – посредством опит, неточност и отново опит. Навън, измежду връстниците, в живия живот. Екраните и мониторите, гласовете зад кадър ще ви дадат мнима действителност, до момента в който същинската се изплъзва нанякъде без вашето присъединяване.

И никой не желае това за вас.