За да обичаме себе си, трябва да се познаваме ♥ Сузана МАКМАХЪН
Какво е себеуважение?
Съществуват доста избрания, само че общото сред тях е концепцията да цените себе си. Това допуска да се обичате, да се зачитате, да поставяте преди всичко себе си и потребностите си. Себеуважението значи да се държите на състояние. Не единствено да се обичате, а и непрекъснато да действате с обич и грижовност към своята персона. Най-добрият и елементарен метод да разберете какво значи себеуважение е да си визиите, че обичате мощно някого, желаете непрекъснато да го виждате, да си говорите, да прекарвате времето си дружно. Вие мислите за този човек с обич и се стремите да вършиме неща, които му доставят наслаждение. За вас той е най-важният на света и бихте сторили всичко, с цел да го разбере. Сега се поставете на мястото на обичания и се отнасяйте по същия метод към себе си. Това е себеуважение.
Да се обичаш и да се грижиш за себе си, е цялостна диаметралност на това, което са ни учили да мислим и вършим. Внушавали са ни да ценим другите и/или външните фактори и да измерваме личната си стойност съгласно това какво притежаваме или какъв брой сме обичани. Такава е характерността на слабото Его: цената ни като че ли е поверена на някой различен отвън нас и затова се изплъзва от контрола ни. Когато оценката ни за себе си зависи от нечия любов, от приемането на подобаващата работа, от правенето на задоволително пари, или от „ триумфа “ ни, сме изправени пред сериозния риск да се усещаме несигурни и в последна сметка да изпитаме чувството за неуспех. Всичко, което е външно по отношение на нас, е краткотрайно. То не е наше и ние не можем да го задържим. Ако отношението ни към самите нас варира съгласно тези външни белези, в случай че се усещаме ценени единствено тъй като сме обичани или сме имали шанса да попаднем на нужното място в нужното време, какво ли ще стане, когато всичко това се разклати и изгубим своите устои? Уважението към личната персона се стопява в резултат на измененията във външните условия. Чувстваме се изоставени, депресирани и без никаква стойност. Това е полуда, макар че нормално подобен е „ естественият “ метод на живот. Всичко се трансформира! Защо да рискуваме себеуважението поради нещо, което е отвън нас?
Помнете: ние можем да направляваме единствено възприятията във връзка с себе си, а също и своето държание, учредено на тях. Ако изберем да се обичаме и да се отнасяме с обич към себе си, да ценим личната си персона, ще имаме надзор над самите нас. Не бива да губим себеуважение.
Истински сполучлив би бил пробата за съществуването му, когато нищо не върви както би трябвало в този вманиачен свят, който като че ли се обръща с главата надолу, изплъзва ни се всичко, на което държим, и все пак се обичаме и знаем, че сме обичани. Да се отнасяме към себе си с внимание, по наставнически загрижени и с обич тогава, когато сме в мъчно състояние или пък измъчвани от болежка, тъкмо както бихме постъпили по отношение на някой различен в сходна обстановка - ето това значи да изпитваме и да демонстрираме себеуважение.
Защо себеуважението не ми е естествено присъщо?
По всяка възможност не би било по този начин, в случай че родителите, учителите, приятелите, които също са лишени от себеуважение, не ни го отнемаха по най-суровия метод. То е, тъй като западният модел е концентриран върху властта, контрола и достиженията, а ние сме били отличници, що се отнася до възприемането на всичко, присъщо за слабото его. Научили сме се да се безпокоим за това какво мислят другите за нас, да се харесваме на тези, върху които желаем да влияем. Да имаме вяра, че не ние сме значимите и достойните, а хората, които ни заобикалят. Внушили са ни също по този начин, че в случай че безкористно обичаме другите, автоматически ще осезаем потребностите им, че да обичаш другите значи да се грижиш за техните потребности. Предполага се, че и противоположното е правилно, т.е. тези, които ни обичат, ще задоволяват нашите потребности. Втълпявали са ни нещо, което просто не е истина.
Възпитателите ни даже не са ни дали опцията да изберем дали да се научим на себеуважение, което е тъкмо противоположното на гореописания модел. В детството са ни повтаряли, че да обичаме себе си е егоистично, че води до самонадеяност и егоизъм и че следователно никой не ще пожелае да принадлежи към обкръжението ни. Западният модел, който насажда у нас правилата на слабото его, е модел на убеждението, предлагайки ни като че ли метод да направляваме възприятията и държанието на другите, като се грижим за тях и ги обичаме повече от себе си. Това просто не се получава.
Ако ние не можем или сме избрали да не обичаме себе си, по какъв начин тогава да имаме вяра, че бихме могли да бъдем обичани? Ако цялата ни обич и почитание са фокусирани върху другите, по какъв начин да се усещаме цялостни, приключени и обичани от самите нас? И в случай че не изпитваме положителни усеща във връзка с себе си, по какъв начин да проявим най-хубавата си същина? Никой не може да бъде пълностоен, пренебрегвайки личната си персона. И най-сетне, в случай че следваме този модел и обичаме другите повече, в сравнение с себе си, и в случай че в отговор не получаваме от тях толкоз, колкото даваме, по какъв начин да не се почувстваме излъгани и наранени? Хората, които имат чувството, че са излъгани, че са станали обект на корист, че са се възползвали от тях, не са измежду тези, които могат елементарно да бъдат обичани - нито от другите, нито от самите себе си. Очаквайки близките да ни обичат и да се грижат за потребностите ни, ние ги натоварваме с непостижимо задължение. Никой различен не може да знае тъкмо от какво имаме потребност в дадения миг! Никой не е в положение да ни обича по метода, по който желаеме! Никой не може да направи за нас това, на което ние сме способни и от което се нуждаем.
Себеуважението значи ли нарцисизъм?
Буквално възприето, да. Но единствено в случай че егоизмът се дефинира като полагане на грижи за себе си, или „ самолюбие “. Според дефиницията, срещаща се в речниците, егоизмът е „ прекомерно огромна угриженост за личното благоденствие “. Наблягам на прекомерно огромна, тъй като нормално го тълкуваме като каквато и да било угриженост. Западният модел ни е научил, че да си лакомец е извънредно, и в доста връзки понятието нарцисизъм като че ли се бърка с егоцентризъм. Егоцентричен се дефинира като „ неподвижен или имобилен, център, към който се движи всичко друго; зает със или съсредоточен единствено върху личните работи “.
Каква е разликата сред „ нарцисизъм “ и „ егоцентризъм “? Егоизмът, себелюбието, в смисъла на себеуважение, характеризира вашата връзка с вас самите. „ Себе “-то не е центърът, към който се въртят останалите. От никого другиго не очаквате да ви схване като център на каквото и да било. Себелюбието е проявяване, засягащо вас персонално. Ударението пада върху полагането на грижи за вас самите. Можем да престанем да се стремим да сме Слънцето, към което другите се въртят, и да се задоволим да бъдем звезди, светещи със лична светлина. Сякаш никоя друга визия не е толкоз сложна за разбиране, не провокира толкоз доста разногласия и не е по този начин надълбоко проникнала в съзнанието ни като тази, че да си лакомец е неприятно. Парадоксът е, че хората, които считаме за егоисти - тези, които прекалено много са ангажирани със личното си благоденствие, нарцистичните персони, - са едни от най-несигурните и най-егоцентричните. Те са напълно лишени от себеуважение и не могат да се грижат за своите потребности, нито пък да се обичат. Прекарват времето си, фокусирани върху това по какъв начин да управляват другите и да бъдат в центъра на техния живот. Енергията им е ориентирана към външното и се усещат опустошени, когато най-сетне бъдат изоставени. Тези по този начин наречени егоисти въплъщават всички признаци на слабото его и са цялостна диаметралност на себелюбивите хора, заредени със себеуважение.
За да обичаме себе си, би трябвало да се познаваме. За да удовлетворим личните си потребности и стремежи, първо следва да знаем от какво се нуждаем и какво желаеме. Как може да стане това, в случай че не фокусираме вниманието върху себе си? Бъдете себе-любиви. Погрижете се за вашето скъпо себе. Никой различен не може да го направи, най-малко не по метода, по който ви се желае и ви е потребно.
Може ли несъразмерното себеуважение да докара до егоцентризъм?
Не. Себеуважението не може да бъде прекалено. Това е развой, а не цел, нито пък облага. То е нещо, което практикувате всеки ден. Себеуважението е възприятие във връзка с вас самите, съчетано с държание по отношение на себе си. Означава да се чувствате сигурни, обичани, мощни и способни. Понякога ще се чувствате не толкоз сигурни, обичани или способни. Това са моментите, в които ще сте по-уязвими, що се отнася до „ слабото его “, и ще изпитвате предпочитание другите да ви слагат в центъра на живота си и да удовлетворяват потребностите ви. Егоцентризмът се появява, когато липсва задоволително себеуважение. Най-добрата опозиция против потребността другите да се грижат за вас, е сами да давате на себе си даже повече от това, което желаете да получите. Ако се нуждаете от внимание, бъдете великодушни и си отделете. Ако ви е належащо да чувате похвали и да ви възхваляват, възхвалявайте се и се ласкайте. Кажете си тъкмо това, което копнеете да чуете. Ако не вярвате на себе си, по какъв начин бихте повярвали, когато някой различен го изрече?
Като обсипваме себе си с това, от което се нуждаем - било то възхвали, дарове или добрина, като се усещаме задоволени, цялостни и сигурни, - сме по-склонни да се отнасяме с обич и към другите. Имаме повече сила да вършим нужното за себе си и за близките. Приемаме по-лесно личните си неточности, както и непознатите. Всичко като че ли става по-просто и нещата се подреждат по-добре. Не се разстройваме, в случай че хората не правят или споделят това, което желаеме, тъй като се усещаме ненакърними.
Може би този абсурд би могъл да бъде пояснен метафорично. Представете си, че всеки има вътре в себе си две кутии за бисквити. Едната е за нас самите, а другата - за хората, които ни обкръжават. Учили са ни, че би трябвало да пълним кутията за другите и ние печем купища бисквити с тази цел. Възпитали са ни, че не трябва да слагаме в личната си, нито даже да помисляме за сходно нещо. Според това, което са ни втълпявали, в случай че продължаваме да печем бисквити за другите, и нашата кутия ще е цялостна, тъй като се допуска, че те пък ще се погрижат за нас и всички ще сме щастливи. Но в реалност не е по този начин. Обикновено кутията ни е празна и в случай че въпреки всичко някой пусне нещо в нея, то не е тъкмо това, което бихме желали в дадения миг. Нищо чудно, че започваме да се усещаме лишени, негодуващи и ядосани, тъй като гледаме по какъв начин другите ядат бисквитите, които ние сме изпекли. Изходът от парадокса е толкоз елементарен: напълнете личната си кутия тъкмо с това, което желаете, а остатъка сложете в другата. Дръжте кутиите си цялостни. Научете членовете на фамилията си първо да мислят за своите кутии. Така всеки ще завоюва.
Избрано от: „ Джобен психотерапевт “, Сузана Макмахън, изд. „ Колибри “, 2003 година
Картина: Woman with a Mirror; DALL-E
