Къде е вярата в нашето ежедневие? Спазваме ли християнски норми

Къде е вярата в нашето всекидневие? Спазваме ли християнски правила в връзките си с близките? Тези и други въпроси си задава великият съветски публицист Лев Толстой, когато става на 51 години. Роден с благородническо родословие, осиротял рано, взел присъединяване в Кримската война, пожънал невиждан триумф с „ Война и мир “ и „ Ана Каренина “ – в избран миг от живота си този прочут разум на XIX в. претърпява цялостен нравствен провал. И като всеки влъхва стартира да изковава свои лични правила, правила и философия. За пръв път Толстой показва новия си мироглед в есето „ Изповед “, което написа три години. Макар да го приключва през 1882-ра, то се разгласява за първи път през 1884-та, тъй като попада под църковна цензура. Идеите, одобрени в тази къса, само че значима книга, ще бъдат неуморно повтаряни през идващите десетилетия.

Първото издание на „ Изповед “ със знака на „ Кръг “ сложи началото на издателството преди повече от 5 години. Оттогава книгата е измежду най-търсените заглавия по книжарниците и буди откровения интерес у читатели на друга възраст. От 9 майотново е налична, само че този път в първокласно издание с твърди корици, чийто дизайн е изработен от Милена Вълнарова. Преводът пък още веднъж е на Денис Коробко.

По време на своя срив именитият съветски класик поглежда обратно към живота си и го дефинира като „ безсмислено зло “. Между страниците на „ Изповед “ Толстой изяснява своето вътрешно превръщане в цялостно отричане на досегашните си полезности:

„ Сега, когато си припомням това време, аз ясно виждам, че вярата ми – тази, която е движела дните ми, отвън животинските ин­стинкти, – единствената ми истинна религия тогава е била в усъвършенстването “.

Възможно ли е обаче стремежът към това да се развиваш да е неприятен? Да, когато задачата на това рационализиране е да бъдеш по-добър от другите.

„ Изповед “ разрешава на читателите да сe потопят в объркания свят на един от най-великите мозъци в човешката история, само че и да изплуват оттова, като че ли преродени. И подготвени за нов живот. Защото след нощта, колкото и непрогледна е, постоянно настава утрото:

" Всичките ни дейности, разсъждения, науката, изкуствата – всичко ми се стори като детски каприз. Разбрах, че не може да се търси смисъл в него. Докато дейностите на трудещия се народ, творящ живота, ми се видяха като единственото същинско нещо. И разбрах, че смисълът, който се придава на този живот, е истината; и аз го одобрих. "

Новото издание на „ Изповед “ още веднъж съдържа послеслова на Иван Ланджев, написан особено за „ Кръг “. В него поетът и откривател на Толстой разяснява следното: „ Творба­та е писмено удостоверение за непрестанните, мъчителни търсения на един несклоняем дух. Те не завършват с последното изречение-обещание за изясненост, тъй като няма по какъв начин да приключат. Заветният смисъл не е положен някъде най-после на пътя, а се състои в самото придвижване по пътя “.

Каталогът на „ Кръг “ съдържа и други значими книги на съветския класик. Изданието на неговия magnum opus в четири първокласни тома с илюстрации от огромния художник и аниматор Теодор Ушев е измежду най-високо оценените планове от българските библиофили. Последната творба на Лев Толстой – повестта, която той написа осем години и е оповестена посмъртно, излезе под знака на „ Кръг “ 110 години след публикуването си в оригинал.

* * *

Из " Изповед " от Лев Толстой
II
Някой път ще опиша историята на жи­вота си – и трогателна, и поучителна в тези 10 години на моята младост. Мисля, че доста, доста хора са изпитвали същото. С цялата си душа копнеех да бъда добър, само че бях дребен и имах щения, а бях самичък, изцяло самичък, в търсенията си. Всеки път, ко­гато се пробвах да изкажа това, в което се заключаваха най-съкровените ми стремежи – че желая да съм нравствено добър, срещах пренебрежение и подбив, а незабавно щом се от­давах на мръсни пристрастености, ме хвалеха и по­ощряваха. Честолюбието, властолюбието, користолюбието, похотта, гордостта, гневът, отмъщението – всички те се таче­ха. Отдавайки им се, аз заприличвах на въз­растен и усещах, че другите са удовлетворени. Добрата ми вуйна – това извънредно чис­то създание, с което живеех, постоянно ми каз­ваше, че няма нещо, което да желае за мен по­вече от връзка с омъжена жена: Rien ne forme un jeune homme comme une liaison avec une femme comme il faut [1]; тя ми пожелаваше и друго – да стана адютант, и най-добре на императо­ра; а също и най-голямото благополучие – да се оженя за доста богата госпожица и в резултат на този брак да имам колкото е допустимо повече плебеи.

Не мога да си припомням за тези години без смут, отвращение и болежка в сърцето. Убивах хора на война, предизвиквах на двубой, с цел да по­губя, падах на карти, прахосвах труда на се­ляните, наказвах ги, блудствах, мамех. Лъжи, обири, всевъзможни изневери, пиене, принуждение, гибел... Нямаше закононарушение, ко­ето да не съм направил, и за всичко това ме хвалеха, връстниците ми ме имаха и още ме имат за относително духовен човек.

Така живях 10 години.

По това време започнах да пиша от пустославие, пристрастие и горделивост. В тези си текстове правех същото, което и нескрито. За да имам славата и парите, за които пи­шех, трябваше да укривам положителното и да изказ­вам злото. Така и ставаше. Колко пъти съм се изхитрявал да заривам в творбите си, под прикритието на безразличие и даже на лек подбив, тези свои желания към милосърдие, в които се състоеше смисълът. И го постигах: хвалеха ме.

На двайсет и шест, след войната [2], прис­тигнах в Петербург и се сдуших с писателите. Приеха ме като собствен, ласкаеха ме. И не съумях да се опомня, когато съсловните възгледи на хората, с които се събрах, към този момент бяха усвоени от мен и напълно бяха изгладили всичките ми предходни опити да стана по-добър. Тези възгледи ми предос­тавиха доктрина, която оправдаваше цялата разхайтеност на моя живот.

Гледната точка на тези люде, съратни­ците ми по писане, се заключаваше в това, че животът просто си тече, развивайки се, и че съществена роля в развиването играем ние, хората на мисълта, а измежду хората на мисъл­та основното въздействие принадлежи на нас – художниците и поетите. Наше предопределение е да учим останалите. А с цел да не стане така, че някой да си зададе естествения въпрос: „ Какво знам и на какво да изучавам? “, в теорията се обясняваше, че това не е значимо, тъй като всеки художник и стихотворец учи безсъзнателно. Аз се смятах за превъзходен художник и стихотворец и ми беше напълно естествено да усвоя тази доктрина. Аз – художникът и поетът – пишех, учех другите, без самият да знам на какво. За това ми плащаха, разполагах с прелестна храна, дом, дами, общество, имах популярност. Зна­чи всичко, на което учех, беше доста положително.

Убедеността в смисъла на поезията и в развиването на живота беше религия и аз бях един от нейните жреци. Да бъдеш сановник бе доста преференциално и прелестно. И аз живях доста­тъчно дълго в тази религия, без да се колебая в истинността є. Но на втората и изключително на третата година започнах да се двоумя по отношение на същата безпогрешност и взех решение да я проучвам. Първият мотив за мнител­ност бе фактът, че виждах по какъв начин не всички жреци са съгласни един с различен. Някои твърдя­ха: „ Ние сме най-хубавите и потребни учители, ние учим на това, което е належащо, а ос­таналите учат погрешно “. А другите каз­ваха: „ Не, ние сме същинските, а вие учите неверно “. И те спореха, караха се, ругаеха, лъ­жеха, мамеха се между тях. А и измежду нас има­ше мнозина, които не ги бе грижа кой бе прав и кой – крив, просто реализираха користните си цели благодарение на активността ни. Всичко това ме накара да се усъмня в истинността на нашата религия.

В допълнение, когато се усъмних в истин­ността на самата писателска религия, аз започ­нах да следя по-внимателно жреците є и се убедих, че съвсем всички те – писатели­те, бяха безнравствени люде и в болшинството си неприятни, оскъдни по темперамент, доста по-долни от тези, които бях срещал в предходния си разблуден и боен живот. За сметка на това бяха уверени и самодовол­ни, каквито могат да са само напълно светите хора и другите, които напълно не знаят що е святост. Човеците ми опроти­вяха и аз самият си опротивях и проумях, че тази религия е неистина.

Но странното беше, че въпреки и бързо да разбрах измамността є и да се отхвърлих от нея, аз не се отхвърлих от статуса, даден ми от тези люде – на художник, стихотворец, преподавател. Наивно си фантазирах, че съм стихотворец и худож­ник и мога да изучавам всички, без да знам на как­во. И тъкмо това правех.

От доближаването си с тези хора се снабдих с нов недостатък – до болежка развита горделивост и луда убеденост, че призванието ми е да изучавам близките, без да знам на какво.

Сега, когато си припомням за това време, за тогавашното ми въодушевление и за настро­ението на другите (впрочем като тях към този момент ги има хиляди), ми става и жално, и ужасно, и смешно – появява се точно възприятието, което изпитваш, щом се озовеш в лудница.

Тогава всички ние бяхме уверени, че тряб­ва да приказваме и отново да приказваме, да пишем, да печатаме допустимо най-бързо, колкото може повече, че всичко това е належащо за богатството на човечеството. И хиляди от нас, отричайки и ругаейки останалите, не спира­ха да печатат, да пишат и да поучават. Без да виждаме, че не знаем нищо, че не мо­жем да отговорим и на най-простия въпрос от живота: какво е положително и какво – неприятно, ние всички, без да се слушаме, говорехме един през различен, подкокоросвайки се и възхва­лявайки се между тях, с цел да може да получим същото в подмяна, като освен това се дразнех­ме и надвиквахме, тъкмо като в лудница.

Хиляди служащи денонощно се трудеха със сетни сили, набираха, печатаха милиони думи и пощата ги разнасяше из цяла Ру­сия, а ние от ден на ден и повече учехме, учехме, учехме другите и никак не успявахме да препо­дадем всичко, и все се сърдехме, че не ни слу­шат задоволително.

Ужасно необичайно е, само че в този момент разбирам. На­шата същинска, съкровена мисъл се състое­ше в това да получаваме допустимо най-мно­го пари и похвали. Ние не умеехме да вършим друго за постигането на тази цел, с изключение на да пишем книжки и вестници. Това и ставаше. Но с цел да вършим толкоз безполезна работа и да бъдем уверени, че сме доста значими, имахме потребност и от концепция, която да оправдае активността ни. И ето какво измислих­ме – всичко, което съществува, е рационално. И всичко, което съществува, се развива. А всичко се развива чрез просвеще­нието. Просвещението, от своя страна, се мери в разпространяването на книги и вестници. А на нас ни заплащат и ни почитат, тъй като пишем книги и вестници, следова­телно ние сме най-полезните и положителни хора.

Това размишление би било доста хубаво, в случай че до един бяхме съгласни с него, само че защото всяка мисъл, изказана от някого, постоянно се явяваше диаметрално противоположна на мисъл, изказана от различен, елементарно бихме могли да прогледнем. Но ние не забелязвахме. Пла­щаха ни и хората от нашата партия ни хва­леха – по тази причина всеки се смяташе за прав.

Сега ми е ясно, че нямаше никаква разлика с лудницата, до момента в който тогава единствено неясно го подозирах, и то като всички луди – наричай­ки „ луди “ всички с изключение на себе си.

-----

[1] „ Нищо не образува млад мъж по този начин, както връзка с омъ­жена дама “ (фр.). – бел. прев.

[2] Има се поради Кримската война (1853–1856) сред Ру­сия и Османската империя, в съюз с Англия, Франция и Сардинското кралство. – Бел. ред.
Още по тематаПодкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.