Роман, оценен високо от критиците и читателите по целия свят.

Роман, оценен високо от критиците и читателите по целия свят. Първата немска книга, оглавила класацията с бестселъри на „ Ню Йорк Таймс “ и продадена в над 2 млн. копия единствено в Съединени американски щати. Вторият най-любим актуален немски разказ на читателите в Германия съгласно огромна анкета. Творба, въодушевила филм, номиниран за „ Оскар “ в 5 категории и донесъл на Кейт Уинслет премията за основна женска роля.
Кадър от кино лентата " Четецът ".
 
Тази къса статистика потвърждава изрично водещото място, което заема „ Четецът “ от Бернхард Шлинк в актуалната литература. Романът на световнопризнатия немски публицист е по книжарниците от 11 април в ново издание със знака на „ Кръг “. От издателството са заложили на познатия майсторски превод на Любомир Илиев, а модерната корица е нарисувана от Таня Минчева (Kontur Creative).

Дълбоко човечен и вечен, „ Четецът “ шокира и трогва с идентична мощ. С присъщия си спестовен, само че умел жанр Шлинк повежда читателя през комплициран честен лабиринт и споделя незабравима история за любовта и загубата, за виновността и прошката, за прегрешението и изкуплението. А също и за силата на думите като мост сред поколенията и като опция да продължим напред – все пак.

Германия, края на 50-те години на XX век. Случайна среща сред гимназиста Михаел и загадъчната, много по-възрастна от него Хана довежда до пламенна спекулация. Четенето на глас скоро се трансформира в неделима част от техния скришен любовен обред, който ще бележи и двамата вечно. Но всичко посред им завършва ненадейно с необяснимото изгубване на Хана... Когато пътищата им се пресичат още веднъж, той е студент по право, а тя е изправена пред съда с други някогашни надзирателки в концлагер поради невъобразимо закононарушение по време на Холокоста. Докато следи процеса, Михаел последователно осъзнава, че съвсем през целия си живот Хана е пазила загадка, която счита за по-страшна и от нацисткото си минало...

Въпреки скромния си размер „ Четецът “ изумява със своята философска и психическа дълбочина. Авторът ловко трансформира връзката сред Михаел и Хана в ярка метафора на напъните на следвоенните генерации в Германия да се помирят с мъчителното си историческо завещание. Едновременно любовна история, трилър и историческа драма, романът повдига голям брой значими, общовалидни и постоянно настоящи въпроси за паметта и съвестта – както персоналните, по този начин и груповите. Неслучайно от „ Ню Йорк Таймс “ пишат, че романът „ прескача националните граници “, а от „ Лос Анджелис Таймс “ го дефинират като „ хубав и пагубен “ и допълват, че „ още от първата страница пленява и сърцето, и мозъка “.

Макар че е част точно от следвоенното потомство, Шлинк отхвърля романът да е автобиографичен. Но в изявление за „ Гардиън “ въпреки всичко признава: „ Тъй като съм изживял някои от тези неща, ги употребявам. По избрани тематики човек може да написа единствено за това, което познава “.

В момента от „ Кръг “ работят по българското издание на нов разказ на писателя – „ Момичето “, който е самобитно продължение на „ Четецът “. През връзката на двама души от изцяло разнообразни светове Шлинк наблюдава над 50 години от най-новата история на Германия – от издигането на Берлинската стена до наши дни. И още веднъж съумява да развълнува и да породи размишления у читателя, като навлиза надълбоко в тематиките за товара на предишното, за търсенето на истината и свободата и за всичко, което ни образува, разделя и събира.      

Бернхард Шлинк (р. 1944 г.) e немски публицист, професор по право и арбитър. Дели времето си сред Берлин и Ню Йорк и се изявява с голям триумф както в художествената, по този начин и в нехудожествената литература. Носител е на голям брой оценки, а международна популярност и самопризнание печели с романа „ Четецът “, оповестен през 1995 година и преведен на повече от 50 езика.  

* * *
Снимка " Кръг "

Из " Четецът " от Бернхард Шлинк

Днес къщата на Банхофщрасе към този момент я няма. Не зная по кое време и за какво са я съборили. Много години не бях идвал в родния си град. Новата постройка, строена през седемдесетте или осемдесетте години, е пететажна, като таванският етаж е мощно издаден; няма еркери или балкони, а фаса­дата є е гладка и светла на цвят. Множество­то звънци подсказват, че се състои от мно­жество дребни жилища. Апартаменти, които се наемат и освобождават по този начин, както се прави с автомобил чартърен. В момента на партера се обитава магазин за компютри; през миналите години там се изредиха дро­герия, бакалия и магазин за видеокасети.

Предишната къща беше също толкоз висо­ка, само че имаше четири етажа – сутерен, облицован с дялан пясъчник, и три тухлени етажа над него с пясъчникови еркери, балкони и издадени прозоречни рамки. Към партера и стълбището водеха няколко стъпала, долу по-широки, а горе по-тесни, двустранно оградени от стени с же­лезни парапети, които в подножието си бяха извити като охлюви. Входната врата беше сред колони, а от ъглите на архитрава един лъв гледаше нагоре по Банхофщрасе, различен пък – надолу. Безистенът, през който дамата ме бе превела до чешмата в двора, беше в действителност страничният вход.

Бях забелязал къщата още като невръстно хлапе. Тя бе най-представителната на цяла­та улица. Мислех си, че в случай че може да се разшири още, прилежащите къщи би трябвало да правят отстъпка настрана и да ѝ сторят място. Вътре си представях стълбище с гипсови орнаменти, огледала и ориенталска пътека, закрепена за стъпалата с лъснати до искра месингови пръчки. Предполагах, че в подобен аристократи­чен дом безусловно живеят аристократи. Ала защото от годините и от пушека на влако­вете къщата бе потъмняла, си представях, че и въпросните аристократични жители са мрачни и странни, вероятно глухи или неми, гър­бави или сакати.

По-късно през годините къщата постоян­но ми се присънваше. Сънищата ми бяха сход­ни, все вариации на едно събитие и една тематика. Вървя да вземем за пример из непознат град и ненадейно зървам къщата. В квартал, който не познавам, я виждам измежду ред други къщи. Продължавам пътя си комплициран, тъй като къщата ми е позната, само че не и кварталът. После се сещам, че към този момент съм виждал тази къща. При това си мисля не за Бан­хофщрасе в родния ми град, а за напълно друго населено място или даже за друга страна. В съня си се озовавам да вземем за пример в Рим, съзирам къщата и си припомням, че към този момент съм я виждал в Берн. Този из­сънуван спомен ме успокоява; това, че виждам къщата в друго обграждане, не ми се коства по-странно от инцидентната среща с отдавнашен другар на непознато място. Правя завой, поемам назад към къщата и стартирам да се изкачвам по стъпалата. Искам да вляза. Натискам бра­вата.

Когато къщата ми се явява в селска мест­ност, сънят трае по-дълго или пък си припомням по-ясно детайлности от него. Пътувам с кола. Отдясно виждам къщата, само че я подминавам, изначало ненапълно комплициран, че постройка, чието място явно е в града, се е озовала на голо поле. После се сещам, че към този момент съм я виждал, и объркването ми се удвоява. Когато си припомням къде съм я виждал преди, върша завой и поемам назад. В сънищата ми пътят непроменяемо е запустял, така че мога да завия със свистящи гуми и да се върна с висока скорост. Боя се да не закъс­нея, по тази причина карам бързо. Ето я. Обградена е от ниви, от рапица, жито или лозя в Пфалц, от ла­вандула в Прованс. Местността е равна, най-вече леко хълмиста. Няма дървета. Денят е напълно явен, слънцето грее, въздухът трепти, а пътят лъщи от горещина. Огнеупорните зидове придават на къщата ограничен, посредствен тип. Биха могли да са зидове на която и да било дру­га постройка. Къщата не е по-мрачна, в сравнение с Банхофщрасе. Само че прозорците са мощно нечисти и не издават нищо – даже завеси – от вътрешността ѝ. Къщата е сляпа.

Спирам в края на пътя и го пресичам по посока на входа. Не се вижда никой, не се чува нищо – нито отдалечен звук от мотор, нито полъх, нито птица. Светът е мъртъв. Изкач­вам стъпалата и натискам бравата.

Ала не разтварям вратата. Събуждам се и знам единствено, че в съня си хванах и натиснах бравата. После си го припомням целия, както и това, че към този момент съм го сънувал.

***

Името на дамата не ми беше известно. С бу­кет в ръка застанах колебливо пред врата­та и звънците. Искаше ми се да се върна. Но в този момент от къщата излезе един мъж, попита ме кого диря и ме упъти към госпожа Шмиц на третия етаж.

Нямаше нито гипсови орнаменти, нито ог­ледала, нито пътека. Някогашната скромна, несъответна на разкоша на фасадата хубост на стълбището от дълго време бе изчезнала. Боядисаните в алено стъпала бяха изтъркани по средата, зеленият линолеум на шарки, залепен на височината на раменете ми по стената, бе изпокъсан, а изчезналите в парапета дървени преградки бяха сменени с връв. Миришеше на почистващи препарати. Не е изключено всич­ко това да ми е направило усещане чак по-късно. Винаги бе еднообразно занемарено и еднообразно чисто, постоянно се носеше все същата миризма на почистващи препарати, смесена от време на време с миризмата на зеле или фасул, на печено или на пране във вряла вода. Така и не узнах друго за останалите жители на къщата с изключение на тези миризми, изтривалките пред вратите на жилищата им и табелките с имената им под звънците. Не си припомням когато и да било да съм срещал на стълбището някой различен от жи­веещите там.

Не си припомням и по какъв начин съм се обърнал към гос­пожа Шмиц. Сигурно съм бил назубрил две-три фрази за заболяването ми, за нейната помощ и за моята признателност, които да издеклами­рам. Тя ме предложения в кухнята.

Това бе най-голямото помещение в жили­щето. Имаше готварска печка и мивка, вана и бойлер на твърдо гориво, маса и два стола, кух­ненски долап, дрешник и канапе. То бе покри­то с кувертюра от алено кадифе. Кухнята нямаше прозорци. Светлината влизаше през остъклената част на балконската врата и бе нищожна – в кухнята ставаше в действителност ярко единствено когато вратата беше отворена. Тогава откъм дърводелската работилница в двора се носеше воят на банцига и мирисът на дърво.

В жилището имаше също дребна и тясна все­кидневна със скрин, маса, четири стола, кресло и печка. През зимата помещението съвсем не се отопляваше, а и през лятото съвсем не се използваше. Прозорецът гледаше към Банхофщрасе и от него се виждаше регионът на няко­гашната гара, където в този момент непрестанно се вършеха изкопни работи и на места към този момент лича­ха основите на нови административни здания. Жилището имаше и тоалетна без прозорци. Когато в тоалетната вонеше, вонята се раз­насяше и в антрето.

Вече не си припомням и защо сме говорили в кухнята. Госпожа Шмиц гладеше; беше зас­тлала масата с вълнено одеяло и ленена забрадка, вземаше от коша дреха след дреха, изглаждаше ги, сгъваше ги и ги слагаше върху един от два­та стола. Аз седях на другия. Тя гладеше и бе­льото си и въпреки да се стеснявах, не знаех къде другаде да виждам. Носеше домашна тога без ръ­кави – синя и на дребни бледорозови цветчета. Дългата ѝ до раменете пепеляворуса коса беше прибрана с шнола на тила. Голите ѝ ръце бяха бледи. Движенията, с които вземаше, плъзгаше и оставяше ютията и с които вадеше и сгъва­ше прането, бяха мудни и съсредоточени; също по този начин постепенно и концентрирано се навеждаше и из­правяше. В спомените ми върху тогавашното ѝ лице са се насложили по-сетнешните нейни лица. Когато извикам облика ѝ в мозъка си така­ва, каквато бе тогава, тя ми се явява без лице. Налага се да го пресъздам. Високо чело, високи скули, бледосини очи, сочни, отмерено изви­ти устни без хлътналост по средата, волева брадичка. Широко, строго, женствено лице. Помня, че го намирах за красиво. Ала не мога да уловя още веднъж хубостта му. 
Още по тематаПодкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.