от Рут Озеки – ярък, дълбоко човешки и възвисяващ роман

от Рут Озеки – ослепителен, надълбоко човешки и възвисяващ разказ – излиза за първи път на български. Новата творба на интернационално отличената авторка предлага извънредно литературно странствуване, което съчетава вълшебен натурализъм, философска дълбочина и ненадейно мощна емпатия към персоналното прекарване. „ Книга за формата и празнотата “ беше налична първо на Коледния панаир на книгата в НДК, а към този момент може да се открие във всички положителни книжарници в страната. Изданието е с логото на „ Кръг “, в положителния превод на Надежда Розова и с корица от Люба Халева.

В центъра на романа е Бени О – момче, което се пробва да откри пътя си в свят, изпълнен с шумотевица, болежка и комплициране. След трагичната гибел на татко си Бени стартира да чува гласовете на близките предмети и да усеща всичко по друг метод. След лекуване в психиатрия той се сприятелява с една от пациентките в отделението и мистериозния ѝ ментор – скитник и стихотворец. Водено от загадъчните упътвания, които Алеф оставя в публичната библиотека, момчето най-накрая открива мястото си на признание, където чува своята Книга. Но дали тя ще му помогне, или се кани да му навреди?

„ Книга за формата и празнотата “ е както модерна алегория, по този начин и психически разказ – превъзходна история за порастването, духовното търсене и силата на книгите да подреждат хаоса вътре в нас. Световноизвестната писателка Рут Озеки ловко преплита будистки хрумвания, изкуство, тактичност и комизъм и основава елегантен текст, който допира и въодушевява. Романът получава влиятелната Женска премия за художествена литература през 2022 година, а читателите по цялостен свет го посрещат като едно от най-емоционалните творби от последното десетилетие – с истинското му разрастване на тематики като идентичността, грижата към себе си и силата на въображението.

„ Този изпълнен със съчувствие разказ за живота, любовта и загубата свети в тъмното – написа за книгата Дейвид Мичъл, създател на „ Облакът Атлас “. – Странните му красиви страници се обръщат сами. Ако през последната година-две сте изгубили пътя си към художествената литература, „ Книга за формата и празнотата “ ще ви върне назад вкъщи. “

Рут Озeки (р. 1956) е американско-канадска писателка, кино режисьорка и дзен будистка свещеничка. Завършва „ Смит Колидж “, където през днешния ден преподава креативно писане, а известно време учи и работи в Япония.

В креативната ѝ биография има 4 романа, които навлизат съществено в тематики като екология, персонална еднаквост, връзка сред технологии и нематериалност. Най-популярни измежду тях са „ Създания от време “ (2013) и „ Книга за формата и празнотата “ (2021), отличен с Женската премия за художествена литература през 2022 година

Стилът на Озеки се свързва с вълшебен натурализъм, интелектуална дълбочина и необикновена деликатност към героите, а името ѝ се подрежда измежду едни от най-оригиналните и състрадателни гласове в актуалната белетристика.

* * *

Из „ Книга за формата и празнотата “ от Рут Озеки
Снимка " Кръг "

Бени
Лош ли бях? Не желаех... да съм неприятен, просто неприятно се получи... Уф, ненавиждам, когато думите вършат по този начин. Ще стартира изначало.

Разберете, аз бях единствено едно неуместно малко дете, което не знаеше друго, като се изключи че татко му, който го обичаше доста, бе намерил гибелта си по малоумен и ужасяващ метод, а майка му, която също го обичаше, полудяваше по собствен малоумен и ужасяващ метод, само че защото не бях виждал нищо друго през живота си, намирах това за обикновено. Така де, случва се татковци да изчезват, нали? Знам го от децата в учебно заведение. Може би другите татковци не ги прегазват камиони, натоварени с пилета, само че родителите се развеждат, бащите изчезват, а майките стартират да полудяват. Докато не започнах да слушам гласовете, даже не ми хрумна, че ситуацията не е обикновено, а и тогава не ми просветна незабавно. Не е чак толкоз озадачаващо, когато хората вършат дивотии, само че когато най-обикновени предмети, облекла и даже личната ти вечеря стартират да се държат като герои от анимационен филм, когато се снабдят с уста, очи, лично мнение и стремежи, най-после схващаш, че нещо не е наред. Собствена воля. Така е най-точно да опиша с какво ненадейно се снабдиха нещата край мен. Печените ребра и фланелените ризи. Бисквитките с шансове и гумените патета. Дори клечките за хранене имаха какво да кажат.

Не безусловно. Всъщност не им се появиха огромни глупави очи или еластични усти, нищо сходно. По-скоро те като че внезапно станаха способни да се показват... а може би от много време са можели. Може би са ни следили и са си бъбрели от незапомнени времена, просто хората не чуват движимостите и мислят, че те всички са слепи, неми и безчувствени. Да, най-вероятно това се е случило. От мен да знаете, че на предметите въобще не им харесва да бъдат преценявани по този начин.

Не мисля, че отношението им беше персонално, най-малко не първоначално. Предметите не говореха на мен, по тази причина не се уплаших изключително. Отначало те сякаш споделяха всякакви неща – може би един на различен, може би на молекулите на въздуха, – просто показваха себе си пред Вселената, както постоянно. Но след това инцидентно започнах да ги слушам и когато схванаха, че съм придобил слух – извънреден слух, – предметите започнаха да пробват да поддържат връзка с мен. Само че те говореха на собствен език, по тази причина аз, естествено, не разбирах какво споделят.

В началото даже не бях сигурен дали са гласове. Гласът е човешки тон... Добре де, животните също имат гласове, и птиците... да го кажем по този начин: живите същества имат глас. И нормално, когато гласовете приказват, те споделят нещо свястно. Само че звуците, които аз чувах, бяха някак инцидентни и даже да означаваха нещо, не можех да схвана какво тъкмо. Това несъмнено извънредно ги е обезсърчило. Най-сетне се появява някой с уши, способни да ги чуват, само че въпросната личност е неуместно, несъобразително дете! Нищо чудно, че от самото начало звучаха толкоз внезапно и сопнато.

Някои звуци бяха извънредно безчовечен, металически и стържещи, като скърцащи зъбни колела, поради които ти иде да се думнеш по главата. Но имаше и други, прелестно безчовечен, като вятъра, облаците или водата. Отначало не разбирах от кое място се чуват гласовете. Нали ви се е случвало от време на време да усещате една мисъл отвън главата си, само че въпреки всичко да съзнавате, че в действителност е вътре? Е, тези гласове не бяха моите мисли. Те бяха извън. Бяха разнообразни.

Накрая проумях, че са на движимостите към мен, и взех решение, че мога да ги нарека гласове, тъй като те въпреки всичко се опитваха да кажат нещо свястно, въпреки да бяха неодушевени. Почти не ги разбирах, само че усещах страстите им. Предметите доста ги бива да показват възприятията си. Сигурен съм, че знаете защо приказвам: да вземем за пример, когато ключовете ви изчезнат или капачката на тубичката с паста за зъби се изплъзне от пръстите ви, или електрическа крушка изгори, когато натиснете ключа за осветлението. Всички тези дивотии значат нещо, даже да не ги чувате, а когато ги чувате, ви визира още повече. В изключително неприятните дни даже не можех да вляза в кафене, тъй като всичко край мен полудяваше – и към момента ми се случва. В неприятните дни, щом прекрача прага на „ Старбъкс “, флуоресцентните лампи на тавана стартират да жужат с многозначителна паника, кафеените зърна се разпищяват, болката на картонените чаши и пластмасовите сламки ме връхлита на вълни, както и тракането на касовите апарати, цялостни с арогантни дребни монети, които си фантазират, че имат някаква стойност. Единствената разлика е, че в този момент, когато това се случи, не ме обзема предпочитание да разбия с глава витрината за мъфини. Научих се да слушам болката и по-късно просто да я оставям да отшуми – наподобява, това влияе успокояващо на всички към мен.

Е, не всеки път е толкоз извънредно. Има гласове, които са привлекателни и приятни, като гласа на гуменото пате, което мама откри в контейнера за боклук. Нямам поради неприятното цвърчене, което патето издава, когато го стиснеш, а другите му гласове, които са по-скоро мемоари на патето за океани, приливи, безредици, крайбрежия и нещо друго, по-призрачно и нежно, като отдавнашното допиране на нечий женски пръст.

О, и още нещо. За да не останете с неправилно усещане: не приказваме единствено за ръкотворните неща. Може би на тях им се удава по-лесно, тъй като са съхранили гласовете на своите човешки основатели, както от време на време аромат насища облеклата и не можеш да се избавиш от него. Неръкотворните неща обаче – дървета и камъчета – също приказват, само че гласовете им са разнообразни. Естествените неща нормално са доста по-тихи, не крещят толкоз мощно, приказват в по-ниските регистри. Не знам за какво, само че може би Книгата ще го изясни. Знам единствено, че ми лиши много време да се науча да си акордирам слуха по този начин, че да слушам неръкотворните неща макар глъчката, която подвигат ръкотворните.

Всъщност не знам дали аз се научих да акордирам слуха си за тези гласове, или нещата се научиха да се показват по този начин, че да ги слушам. Вероятно и двете. Може би се акордирахме взаимно. И лиши известно време. През първите няколко месеца гласовете се показваха и изчезваха, след това минаваха седмици, без да ги слушам. Може би просто се разочароваха, отказваха се да пробват и ме напускаха, само че по-късно постоянно се връщаха. Тъкмо започвах да ги не помня и решавах, че още веднъж ще си бъда естествен, и ето че някой телбод или тавичка за лед в хладилника подмяташе нещо и до момента в който се усетиш, всички още веднъж се разбъбряха. Всеки имаше мнение. Всеки имаше какво да опише.

Откакто започнах да слушам гласовете, мисля доста за тях, съветвах се с терапевти и учебни психолози, а след това и в болничното заведение. Ще стигна до всичко това по-късно – по-точно Книгата ще стигне, защото тя споделя историята. Да знаете, че аз не правя възражение. Свикнах да ме разискват и нямам нищо срещу, в случай че не са глупави лекари, които си блъскат главите по какъв начин да ме излекуват. Така е още по-добре, тъй като някои събития от моята история, да вземем за пример запознаването на мама и баща, са се случили преди да се родя, или когато съм бил прекомерно дребен, с цел да ги помня, а има и събития, които избирам да не помни. Затова дано Книгата опише по-голямата част от историята. Мисля, че тя е откровена и много благонадеждна, също така не възразява и аз да се въвличам от време на време и да я преустановявам, с цел да изкажа мнението си.

Защото знаете ли какво? Държа да разберете, че съм размишлявал доста съществено за всичко, което ми се случи, тъй че не ме вземайте за някакъв вманиачен, който си фантазира, че е представител на света на предметите. Изобщо не се считам за фаворит. Не съм желал да бъда формален представител на някакъв тостер, даже в случай че той ме счита за подобен.

Още по тематаПодкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.