Всяка Коледа си има традиции. А една от любимите традиции

Всяка Коледа си има обичаи. А една от обичаните обичаи на читателите на сантиментални книги по целия свят е по празниците да разпрострат някоя от топлите и вълнуващи истории на майсторката на коледните романи Карън Суон! 

И тази година издателство „ Сиела “ ще зарадва родните фенове на Суон с нова книга, която да грее под елхата – занимателния романс! В него авторката на бестселърите „ Коледна загадка “, „ Перфектният подарък “, „ Коледа в Тифани “ и „ Коледно зарево “ още веднъж избира да ни потопи в атмосферата на вълнуваща празнична дестинация – този път отпътуваме към сантименталния Копенхаген! 

Тази Коледа не е радостна за Дарси. И по какъв начин другояче, откакто тя хваща приятеля си в невярност тъкмо по празниците? Дори приказното обаяние на Копенхаген, където младата жена работи по дисертацията си, не може да излекува болката в сърцето ѝ. 

На помощ идва една напориста най-хубава другарка, която вписва Дарси в приложение за запознанства и я принуждава да избере трима мъже. Трима претенденти, три шанса за обич и ново начало…

Дарси обаче не желае и да чуе! В наранената ѝ душа е пламнала нова пристрастеност – загадъчната история на една загадка картина, превзела цялото ѝ създание. Поне до момента в който не се появява Макс.

Той е леден. Той е недосегаем. Той е… един от тримата мъже от приложението, които Дарси е решила да отбягва.

Жалко, че и Макс има интерес към картината и двамата са принудени да се спогодят… Цяло знамение ще е, в случай че съумеят някак да разтопят леда между тях. И този в личните си сърца. 

Но нали точно по Коледа се случват чудеса?

Чаровна и занимателна като обичаните сантиментални коледни филми,  „ Всичко, което желая за Коледа “ е гостолюбив разказ за всеки, който търси комфортен хартиен дом в идните зимни дни.

Този празничен сезон Карън Суон за следващ път ще убеди читателите, че в сърцето на всяка красива история се крие нейно величество любовта. И ще въодушеви всеки да си каже: „ Всичко, което желая за Коледа “, е любов и топлота! “.

* * *

Из „ Всичко, което желая за Коледа “ от Карън Суон
Снимка " Сиела "

ГЛАВА 1
Копенхаген, 25 ноември 2024 година

– Какво тъкмо правиш? – попита Дарси, загледана в съквартирантката си, която пишеше на телефона си. Започ­на да изпитва съмнение, че Фрея в действителност не търсеше прогнозата за времето, както бе споделила.

– Помагам ти. – Фрея не подвигна очи. – Минаха три сед­мици.

– Само толкоз ли? – изпъшка Дарси, наклони глава на­зад и се втренчи в тавана на кафенето. Той беше от борови дъски, декориран с гъсти изкуствени клони на иглолистни дървета и закачени на тях разноцветни светлинки.

– Трябва още веднъж да започнеш да излизаш на срещи – сподели Фрея, която знаеше, че има мустак от пяната на го­рещия си шоколад, само че не му обръщаше внимание. Тя не можеше да яде или пие нещо, без дружно с това по някакъв метод и да го носи по себе си.

– Кой го споделя? – попита Дарси, до момента в който наблюдаваше по какъв начин съквартирантката ѝ прехапва джука, съсредоточена изцяло в нещо.

– Майка ти да вземем за пример. Ти си на двайсет и шест. И тя желае внуци.

– Има си Кара за това.

– Кара е на деветнайсет и сега е на рафтинг в Тайланд.

Дарси извъртя очи. Приключенията на дребната ѝ сестра в годината ѝ преди университета несъмнено бяха по-забавни от каквото и да било в личния ѝ живот. Един­ственото, което тя имаше, беше заплащането на наема, час при зъболекаря и идващият период за дисертацията ѝ. Ако Ларс не ѝ бе изневерил, тя щеше да отиде в Стокхолм ми­налия уикенд, щеше да седи на втория ред на концерта на „ Дъ Уикенд “ в петък идващата седмица и щеше да има с кого да чества Коледа. Вместо това той бе целунал мо­миче, което познаваше едвам от двайсет и осем минути, в оня бар преди три седмици и два месеца и пет дни чув­ства бяха захвърлени напразно.

Дарси тупна с пръст върху дребната квадратна маса.

– Е, аз съм в отмора. Ще ми трябват още три седмици.

– Отказвам да го разреша. Ти може и да нямаш нищо срещу да прекараш Коледа сама, само че аз имам. И щом не ис­каш да дойдеш с мен при родителите ми, тогава ще би трябвало да ти намерим някаква компания.

– Фрея, имам да пиша дисертация. Толкова съм изоста­нала, че даже не е смешно. Ако имах време да чествам Коледа с теб, щях да имам време и да отида на отмора със личното си семейство. Повярвай ми, с удоволст­вие бих се излежавала на някой плаж в Тайланд, вместо да пиша по две хиляди думи дневно тук.

– Точно по тази причина имаш потребност от забавление с някое неприятно момче, когато напишеш тези думи. – Фрея погледна към нея. – И също така не ставаш по-млада.

– Нито по-умна, както се оказва.

– Не всички са като него.

– Така ли? – Дарси повдигна вежда. – Мислех, че той е от положителните. Това беше позитивното при него – отегчителен, само че сигурен, на който може да се разчита, с прилична рабо­та, положителни вероятности.

– Ами може би в това е казусът. Сваляш летвата прекомерно ниско.

– О, тъй като ти към този момент си експерт ли?

– Да, по този начин е – отговори Фрея със самодоволна усмив­ка. – Спя с еднакъв мъж от цялостен месец и това значи, че съм минала от другата страна. Изведнъж мога да видя всичко напълно ясно.

В гласа ѝ се усещаше нотка на жлъч, само че макар че Дарси се засмя, до момента в който посягаше към горещия си шоколад, тя се затрудняваше да се приспособи към този притесни­телно „ влюбен “ вид на приятелката си. Фрея в никакъв случай не бе излизала с някого по-дълго от седмица – дете на тру­ден бракоразвод, тя не вярваше във безконечните неща, не можеше даже да резервира жива Мис Петълс, стайното им растение, което беше притеснително за докторант по микробиоло­гия, специализиращ в геномика. Приятелството им беше разцъфнало, до момента в който споделяха истории за провалени сре­щи. Бяха се срещнали в тоалетната на един студентски бар през лятото, когато Дарси – новопристигнала в града и кри­еща се от една неприятна среща през Тиндър – бе срещнала Фрея, която се опитваше да накара машината за тампони да проработи, като използваше пластинка за изправяне на яки, която бе намерила на дъното на чантата си. Дарси ѝ бе дала нужните дребни и Фрея на собствен ред бе отпратила индивида, с който имаше среща, като му бе споделила, че наме­рила Дарси да плаче в тоалетната поради положителен тест за бременност. Мъжът не бе изчакал даже да довърши на­питката си. Оттогава двете бяха партньорки в престъпле­нията – или най-малко до последните няколко седмици, когато следващата гореща спекулация на Фрея настойчиво бе отказала да изстине.

Дарси се загледа през прозореца към пързалката в градините „ Тиволи “, на която пързалящите се с кънки на обяд се плъзгаха – или в някои случаи се олюляваха. Въпреки че беше последната седмица на ноември, голямата елха към този момент беше сложена, всички дребни павилиони бяха изцяло заредени със соеви свещи, пакетчета с лаванду­ла и дървени играчки, които щяха да пълнят чорапите тази Коледа. По дърветата бяха окачени светлини, паркът беше цялостен с разхождащи кучета хора и пристъпващи не­уверено дечица, чиито ръкавички висяха на шнур. Гласове, млади и остарели, се носеха над шума от панаира и свисте­нето от кънките върху леда. Лесно беше празничният дух да пристигна рано на място, което носеше снега като шал и се хвалеше с най-щастливите жители на планетата. Една двойка спря в далечния завършек на пързалката и театралничи за добре отработено селфи: той – поставил ръка на рамото ѝ, а тя – обърнала лице нагоре, до момента в който той се навеждаше напред за дълга и мудна целувка.

– Ъх, непоносимо. – Дарси се отпусна обратно в стола си, загледана в безсрамната демонстрация на благополучие.

Фрея подвигна очи и наблюдава погледа ѝ.

– Виждаш ли какво имам поради? Всички положителни мъже ги сграбчват. Направо пред очите ти.

– Тогава ще се преместя в Париж. Или Барселона. И там ще има доста мъже.

– Прекалено късно. Вече публично разгласих края на траура.

– Но аз обичам траура – промърмори ядосано Дарси, към момента загледана в щастливата двойка. – Черното е моят цвят. – Ръцете ѝ се подвигнаха към ограждащата лицето ѝ дълга кестенява коса с руси кичури, които си бе направила през лятото и които към момента бяха задоволително светли, с цел да ѝ придадат по-свеж тип, само че косата ѝ беше пораснала и по маслиновата ѝ кожа нямаше и диря от тена от Ибиса.

– Ето какво ще създадем. – Фрея ѝ върна телефона с тържествуващо изражение. – Виж екрана си.

– Какво направи? – Дарси се намръщи с съмнение.

– Отвори го.

– Хм. Какво диря?

– „ Рея “.

– Ре...? – Дарси повдигна внезапно вежди. – Като приложе­нието за запознанства на известни персони?

– Това е пресилено – отхвърли думите ѝ Фрея. – Всъщ­ност там няма чак толкоз доста известни персони. Искам да кажа, че има някои... само че това, което също има, са доста хора с специалности, сполучливи, богати хора тъкмо като теб.

– Аз не съм богата! Налага се да разсичам връзките банани, тъй като не мога да си разреша разхищението!

– Но си красива и интелигентна и всички тези мъже желаят жена тъкмо като теб.

Дарси се намръщи. От опит знаеше, че мъжете не оби­чаха по-умни от тях дами.

– „ Рея “ не е ли единствено с покана?

– Да. Тристан те предложи. Направи го нощес.

–... Тристан в „ Рея “ ли е? – Знаеше, че актуалният другар на Фрея е сполучлив, само че не знаеше, че е толкоз ус­пешен. Все още не се бе срещнала с него, само че Фрея – която работеше в една компания като част от докторската си ди­сертация – ѝ беше споделила, че са се срещнали при пътешестване за някаква конференция. Това трябвало да е единствено за една среща, само че към този момент бяха станали трийсет и една. Дарси се сра­муваше, само че да, броеше ги.

– Беше – отговори Фрея, преди бързо да се поправи: – Искам да кажа, че и в този момент е! Да! Просто за момента е замра­зил участието си. Ще стартира още веднъж, преди да успееш да кажеш... – Изглежда, не ѝ доближиха думи.

Дарси я гледаше ужасена, тъй като като че ли краят на замай­ващото благополучие на приятелката ѝ към момента не се виждаше.

– Ала-бала?

– Ала-бала...? – Фрея потрепери, думата бе прекомерно странна за човек, за който британският не беше роден език.

– Хм. – Ясно. Дали Фрея – намерения си – не се влюбваше в този мъж?

Дарси нямаше време да обмисли това. Фрея протегна ръка и отвори приложението вместо нея. За човек, който даже не знаеше, че го има на телефона си, тя се учуди, че към този момент беше влезнала в него и...

– Акаунт ли имам?

– Е, знаех, че в случай че оставя на теб, в никакъв случай няма да го направиш – сви плещи Фрея. – Ставаш прекомерно скептична във втората си четвърт.

Дарси не беше удовлетворена от напомнянето, че е влезнала във втория от двайсет и пет годишните интервали, с които Фрея бе начертала живота им.

– Хайде, погледни – те са на високо равнище, нали разби­раш? Повечето са солидна осмица, само че... в случай че видиш четири или пет, просто знай, че е богат като Крез.

Дарси примигна.

– Богат като Крез в действителност не е моето нещо.

– Но не може да навреди, нали?

– Може, в случай че е грозник!

– Значи казваш, че гледаш единствено външния тип? – ахна в привиден смут Фрея. – Това е много незадълбочено, не мислиш ли?

Дарси се засмя на шегата на Фрея, а приятелката ѝ протегна ръка и я постави върху екрана.

– Сега, преди да започнеш да отговаряш на всички, има правила.

– Правила?

– Да. Искам да избереш трима и единствено трима.

– Реверсивна логика на психиката? Наистина? – Дарси познаваше приятелката си прекомерно добре. Дай ѝ море от мъже и по-късно ограничи избора ѝ... откакто единствено пре­ди минути Дарси бе споделила, че не желае никого?

Това проработи. Естествено.

– Добре. Да погледнем и да забележим дали можем да избе­рем единствено трима.

Фрея реалокира стола си по-близо и притисна буза в ръката на Дарси, до момента в който преглеждаше редицата от кра­сиви лица. Всички те, наподобява, бяха уловени засмели се по средата на някаква смешка или втренчени замислено в далечината със стиснати челюсти, като че ли без да виждат камерата на телефона, ориентирана право към тях. Някои играеха футбол или с фризби в парка, ризите им бяха из­вадени от панталоните и откриваха част от мускулест ко­рем; един – наподобява, алпинист – се усмихваше необятно от скала; различен свиреше на банджо край лагерен огън с тъжно изражение, а светлината на огъня хвърляше от­блясък върху страните му.

На пръв взор всички изглеждаха съвършено 10: безгрижни, във форма, сполучливи – само че Дарси нямаше да се хване на това. По някакъв метод тя трябваше да види на фотосите проблеми с обвързването, майчин комплекс или нарцисист. Трябваше да разграничи лъжците от положителните момчета, каквито всички заявяваха, че са. Тя ги пре­глеждаше със песимистичен взор. Този, който бе прегърнал куче? Басирам се, че не е негово. Плъзни наляво. Този на сватбата? Костюмът му изглеждаше взет чартърен. Плъз­ни наляво. Този във ферари – на кого му трябваше мъж с ферари? Плъзни наляво.

Дарси спря на един профил. Аксел. Ветеринарен доктор. 29. Най-добро персонално достижение на кубчето на Рубик 13 се­кунди. Тя се усмихна леко при тази похвала. Беше неуместно и неуместно и вероятно демонстрация на прекомерна невзискателност.

– Ооо – изрече одобрително Фрея. – Този е сладостен.

– Да. И наподобява учудващо естествен. Сякаш в действителност ще има какво да си кажем.

Той имаше рошава тъмнокестенява коса и топли кафя­ви очи, свенлива на тип усмивка. Тя мина през останалите му фотоси: на скамейка в парка с двама другари, наподобява, след бягане (хубави крака); в бар, където пиеше нещо съмнително розово; на диван с бернски зененхунд, два пъти по-голям от него (може и да беше негово куче, въпреки всичко беше ветеринар). Изглеждаше задоволително същински, само че Дарси се накара да се концентрира единствено върху това, което знаеше, че е истина: той беше прелъстителен и на два километра отсам. Тя плъзна надясно.

– Искаш да приказваш с тях? – подразни я Фрея.

Милас, 30, графичен дизайнер, един осемдесет и де­вет – по този начин пишеше, обаче той стоеше в рамката на врата и явно не беше толкоз висок. Тя плъзна наляво – не тъй като беше невисок, а тъй като беше измамник.

Калвин, 27, брокер: той беше правилен на типажа, вдигнал две огромни бутилки „ Кристал “ в клуб. Тя плъзна наляво.

Дарси спря на профила на мъж, втренчен право в каме­рата, не тъкмо ухилен, само че и не без да се усмихва. Изглеждаше леко комплициран, като че ли изпълнен с съмнения към индивида, който правеше фотографията. Макс, 32, Копенхаген. Ад­вокат. Обича ските, виното и да побеждава. Няма време за вървене по срещи.

Кратко и ясно – намерения си тя, отблъсната от внуше­нието за това, за което само имаше време. Не беше тъкмо очарователното, изобретателно показване на остана­лите профили, само че вниманието ѝ привлякоха думите „ да побеждава “ и тя погледна още веднъж към фотографията му и оня пряк вторачен взор. Сега видя, че в него има аро­гантност, граничеща съвсем с пренебрежение. Косата му беше мръсноруса, очите сини, издялана костна конструкция, която предполагаше, че горката му майка е трябвало да го извае. Беше хубав, само че по леден метод и имаше единствено една него­ва фотография – елементарна, без декор, без история, без други настроения и ъгли. Нищо друго, по което да го реши, с изключение на този взор.

– Хм. Не, сигурно е „ не “ – намръщи се Фрея. – Пре­калено секси за личното си положително.

– Но мислех, че говоренето беше надценено? – Този път в думите на Дарси се усещаше лек жлъч.

– Така е, само че той наподобява, като че ли има потребност да бъде на­каран да се смири.

– Вярно е – съгласи се Дарси. Мъжът имаше аурата на човек, на който никой в никакъв случай не бе казвал „ не “. Тя се запита дали гледаше на всяко плъзване вдясно като на следващата си скъпа победа, и се изкуши да плъзне наляво просто от кардинална позиция. Искаше да го направи, само че пръстът ѝ се поколеба, некадърен да се реши на отхвърли... Наистина беше доста секси. Нужно ли беше да го харесва? Нямаше потребност да приказва с него. Изглеждаше добре и най-малко беше почтен, което беше повече от това, кое­то можеше да се каже за съвсем всеки от останалите мъже тук. Той не се преструваше на по-добър, в сравнение с беше, и не оферираше вълшебни приказки и благополучен край. Нито една жена със здрав разсъдък не би се доверила на човек като него, само че най-малко щеше да знае какво получава.

Тя се втренчи в тези студени сини очи и по-късно макар преценката си плъзна надясно.

Фрея ахна освен това неблагоразумие.

– Защо похаби единия от трите избора с него?

– Защото е десетка, а аз в действителност съм толкоз повърх­ностна – намигна ѝ Дарси. – Получавам това, което виж­дам, знам го.

Лиам, 28, професионален състезател на поло. В Копенхаген? Морски град? Не.

Бен, 27, проектант. На втората фотография той свиреше на пиано с малко момиченце. Трябваше да се надява, че е негова племенница, а не щерка, само че не беше подготвена да поеме този риск. Не искаше затруднения. Никакви. Тя плъзна наляво.

Ерик, 29, строителен бизнесмен. Тъмен тен, из­белени зъби, сресана обратно коса, без чорапи през лятото. Изглеждаше, като че ли прекарваше летата си на Миконос, а зимите в Коршевел. Другите му фотоси го посочваха по какъв начин кара водни ски, кайтсърфинг, застанал на старта на писта за Формула 1 някъде... Чакай, това Ландо Норис ли беше?

Какво, по дяволите?!? Тя плъзна надясно.

– Но ти мразиш клюкарските списания – изрече обър­кано Фрея.

– Да, само че одобрявам Шарл Льоклер, а той може да е бли­зък с него – сподели Дарси и тупна екрана.

– А може и да не е! Наистина ли похабяваш още една от бройките си поради тази безрезултатна вяра?

Дарси остави телефона си на масата с усмивка и въз­дишка.

– Всичките са похабени бройки, Фрея.

– Еха, Ларс в действителност те е предиздвикал да загубиш всякаква вяра, нали?

– Не, той единствено ми лиши последната останала вяра.

***

Още по тематаПодкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.