Хелън Фийлдс твърди, че винаги е откривала тъмна страна в

Хелън Фийлдс твърди, че постоянно е откривала тъмна страна в себе си. И това несъмнено е по този начин, откакто съумява да преобрази един от най-безопасните градове в Европа – Единбург, в сцена на разтърсващи закононарушения със своята „ съвършена “ поредност от престъпни трилъри, отдадена на инспекторите Люк Каланак и Ава Търнър. Авторката признава, че главното ѝ ентусиазъм е точно атмосферата на шотландската столица – по едно и също време мистична, готическа, сантиментална, само че криеща и нещо комедийно в себе си. Същата многопластовост, която откриваме и в героите ѝ, моделирани от суровия климат. В нейните ръце улиците на Единбург като че ли оживяват с цялата си мрачна тайнственост – по едно и също време смразяваща и вдъхновяваща, която разпалва въображението ѝ и трансформира града в съвършен фон за ужасяващите сюжети, които ражда разбуненото ѝ схващане.

А методът ѝ очевидно работи, откакто книгите ѝ бързо се трансформират в „ напълно “ четиво за милиони читатели по целия свят и с това съумяват да си завоюват място в класацията за бестселъри на Sunday Times, а авторката на два пъти е номинирана за шотландската премия за престъпен разказ на годината McIlvanney. Фийлдс отдава триумфа си освен на юридическото си обучение, което я научава на дисциплинираност и на умеенето да употребява думите като оръжие, само че и на практиката си в съда, дала ѝ достъп до голям брой същински истории на жертви и нарушители: те са парченцата, от които тя сглобява своите шокиращо ярки сюжети. След въодушевения банкет на „ Съвършени остатъци “ издателите на Фийлдс я подтикват да трансформира романа при започване на поредност, която все още към този момент наброява седем книги. Първите три, които могат да бъдат открити и на българския пазар с логото на издателство Benitorial –, и, с лекост превземат и тукашните фенове на жанра.

В е разпрострат четвъртият случай на Люк и Ава, потапящ Единбург в вцепеняващ призрачен сън, от който някои няма да могат да се разсънят. Когато в покрайнините на града е намерено тялото на млада жена, от което липсват части плът, двамата детективи са принудени да се включат в извратената игра на сериен палач, който скроява кукли от кожата на жертвите си. Озовалите се от неверната страна на ножа на Кукления палач стартират да се натрупат, а той непроменяемо остава с един ход напред. Паралелно с това някой стартира да белязва лицата на бездомници, попаднали под въздействието на нова синтетична дрога. Люк и Ава се впускат в обезверена конкуренция с времето в опита си да открият връзка сред покушенията, преди да стане прекомерно късно и за четвъртата отвлечена жена, решени на всичко, с цел да надхитрят жестокия палач в личното му смъртоносно развлечение.

Играта на нерви, която поставя начало на книгата, не завършва чак до самия край. С бавното и трудно доближаване към истината се поддържа непрекъснатото чувство за тревога, което кара читателя да се почувства като част от историята – да усети страха, безсилието и отчаянието. Напрежението се надгражда от изключителното умеене на авторката да влиза в съзнанието на жертвите и с прецизна психическа акуратност да пресъздава техните прочувствени прекарвания в най-уязвимия миг – последните часове преди гибелта, без да им лишава искрицата вяра, която тлее до самия край. Способност, която Фийлдс има вяра, че придобива в резултат на прекарване в тийнейджърските ѝ години, когато самата тя се трансформира в жертва.

Впечатляващ е и салдото, който авторката съумява да реализира сред полицейското следствие и персоналните истории на героите си, където напрежението надалеч не е по-малко. Тези моменти работят като глътка въздух след ужасяващите подиуми на принуждение и способстват за построяването на мощна връзка с персонажите, чието развиване наблюдава поредицата. Нерядко диалозите сред Люк, Ава и техните сътрудници съумяват да изтръгнат откровен смях у читателя макар ужаса, на чийто декор се развиват. Определян като пристрастяващ, динамичен и изпълнен напрегнато трилър, чиято мрачна атмосфера и злокобни обрати го трансформират в завладяващо четиво, романът „ Съвършена тишина “, сходно на останалите елементи от „ съвършената “ поредност, несъмнено е кадърен да обезпечи една-две безсънни нощи на своите читатели. Истинската му мощ обаче се крие в достоверните и колоритни герои, които оставят дълготраен отпечатък и карат всеки, докоснал се до историята, с неспокойствие да протяга ръка незабавно към идната книга от поредицата.

Завладяващо, спиращо дъха и с напрежение странствуване от невероятната начална сцена до последната дума. – Анджела Марсънс, създател на „ Игри на злото “ и „ Сподавен вик “

Без подозрение една от най-хубавите детективски поредици. – Womans Way Magazine

Хелън Фийлдс е авторка на престъпни бестселъри с милионни тиражи, чиито книги непроменяемо намират място в класацията на Sunday Times. Два пъти е номинирана и за шотландската премия за престъпен разказ на годината McIlvanney.

Фийлдс е някогашен юрист по наказателно и фамилно право. Работи за малко и като кино продуцент в медийната промишленост. Позната е на читателите най-много с сполучливата си престъпна поредност за инспекторите Люк Каланак и Ава Търнър, чието деяние се развива в Единбург и стартира с романа „ Съвършени остатъци “. Най-новият ѝ воин е Кони Улуайн – престъпен психолог, въодушевен от действителен сътрудник от ФБР, който се появява за първи път в романа „ Мъжът от сенките “. Под псевдонима H.S. Chandler авторката написа и психически трилъри.

Свободното си време обича да прекарва със своя брачен партньор и трите им деца.

* * *

Из " Съвършена тишина " от Хелън Фийлдс
Снимка Benitorial

На Гейбриъл
Когато те погледна, виждам мъжа,в който ще се превърнеш.Той е благ и правилен, мощен, само че гальовен,непоколебим и кардинален.Той е водач.Гордея се с теб повече,отколкото в миналото би могъл да си представиш.

ПЪРВА ГЛАВА
Зоуи
Камъкът остъргваше кожата. Ситни парченца трошляк се забиваха в разранената плът. Зоуи продължаваше да пълзи.

Смъртта пристъпваше като злобен дух в тъмнината, промъкваше се зад нея – стържеща крачка след стържеща крачка. Скоро ледените ѝ пръсти щяха да я свидлив за рамото. Тогава Зоуи щеше да спре, само че не и до момента в който не изтечеше и последната ѝ капка кръв. Беше признателна за непрогледния мрак на есенната нощ. Така най-малко не можеше да види гротескната каша от плът, в която се бе трансформирало тялото ѝ. И дребното мощ, останала в горната част на ръцете ѝ, към този момент я напускаше. Тя се влачеше напред на лакти, вярата продължаваше да пулсира във вените ѝ там, където до неотдавна бе циркулирала плазма.

Лошо момиче, намерения си. Мъжът ѝ бе заречен да живее, стига да го признаеше. „ Лошо момиче “, прошепна Зоуи в мръсната земя под себе си. Толкова мощно искаше да оцелее.

Агонията я погълна, заби лицето ѝ в крайпътната тиня, смирявайки я пред ужасяващия мащаб на всичко случило се. До този ден бе считала, че е специалистка по болката. Беше претърпяла счупени кости, спукано тъпанче, разрушен нос, само че нито едно от тези неща не ѝ бе дало да разбере какъв брой страдалчество може да понесе човешкото тяло, преди гибелта да се спусне към него.

Надигна глава от земната корав и насили неохотното си дясно коляно да се придвижи напред още няколко сантиметра. Все някой ще пристигна, мислеше си тя. Скоро ще пристигна. Да, само че тя се бе надявала дни наред. Къде бяха тези спасители от филмите, които се появяват в последния миг тъкмо когато имаш потребност от тях?

След като бе изтръгната от естествения си живот през един неделен следобяд, кошмарът ѝ продължаваше към този момент седмица. Времето се беше изкривило като огледало в увеселителен парк, беше отекло гротескно от тромавост, до момента в който тя чакаше с жалка вяра заточението ѝ да свърши, а след това се бе пръснало на оскъдни късчета, когато краят – нейният край – най-сетне се бе явил на хоризонта.

Зоуи бе лежала дни наред на студената, твърда маса под мъждивата светлина. Жестоката подигравка беше, че я бе хранил и поил, тъй че остана съвсем невредима до края. Колко неуместно си беше разрешила да повярва, че е допустимо да оцелее. Изгледаните през годините филми на ужасите, самодоволството от това да познае коя жертва ще почине, а коя ще живее, не я избавиха от зъбите на най-стария капан. Беше позволила да повярва на всичко, което ѝ бе казано, с цел да преживее идната секунда, идната минута, идващия час, без ужасът да я погълне.

Зоуи гледаше на страха по нов метод. Сега имаше доста неща, на които да научи другите дами в приюта за пос­традали от домашно принуждение, само че към този момент нямаше да получи такава опция. Изпепеляваща болежка я прониза от гръбнака през стомаха, като че ли я бяха набучили на копие. Писъкът, който нададе, прозвуча като скотски, не човешки, отскочи от асфалта и отекна по междуградския път. Никой нямаше да я избави. С тази мисъл пристигна и ясното осъзнаване. Не беше захвърлена край пътя измежду нощ, с цел да има късмет за оцеляване. Това беше последното ѝ наказване. Окончателното смиряващо оскърбление.

Не беше мъчно да вземе решение.

Зоуи отпусна лице върху възглавницата от асфалт и остави краката си да се плъзнат надолу, първо единият, след това другият, до момента в който не легна компактно опряна на пътя. С последни сили се избута, с цел да застане на една страна, претърколи се във вътрешността по пътното платно, след което гравитацията довърши завъртането и я остави по тил, на разстояние от дърветата. Не я болеше. Добрата новина – а евентуално и лошата – беше, че болката си бе отишла. Чувството, че тялото ѝ е раздрано надве, се бе изпарило в студения октомврийски въздух. Щом не ѝ оставаше друго, можеше най-малко да погледа луната за финален път. Пълен мрак. Значи не беше в града. Липсваше светлина, която да размива сиянието на звездите. На този свят нямаше небе, което да се съпостави с шотландското. Може и да не беше пътувала доста, само че в никакъв случай не подценяваше ослепителната хубост на родината си, не ѝ омръзваха нито за момент пейзажите и архитектурата, родили безчет фолклорни произведения и песни.

Тази вечер звездите бяха изгрели за нея. Може би се бяха удвоили и утроили поради сълзите в очите ѝ и блестяха още по-ярко през солената влажност, само че за такова нощно небе човек си струваше да почине. Тя си намерения, че не е неприятно момиче. Нямаше смисъл да се преструва повече.

– Аз съм добра – промълвиха устните ѝ, въпреки да не излезе нито тон. Ако имаше задоволително кръв в мускулите, с цел да захранят придвижването, щеше даже да се усмихне.

По-щастливи времена. Беше се радвала и на такива. Ранното детство, когато майка ѝ обичаше сляпо баща ѝ, преди брат ѝ да напусне дома им. Онзи ден, когато татко ѝ се престори, че беше време за постоянното им посещаване при зъболекаря единствено с цел да заведе фамилията в подслон за кучета. Цял следобяд се радваха на всяко пале, преди да попаднат на дребничкия чорлав териер, пропуснат в последната клетка. Нарекоха го Воин, блага смешка, тъй като животинчето потвърди, че единствената му войнствена линия е буйната му лоялност. Зоуи всеки ден се бе чудила дали няма да се умори от разходките, храненето и тоалета на кучето, както се случваше с нейните приятели – отегчаваха се от нуждата да се грижат за поверените им животинки. Нищо сходно. Воин остана до Зоуи от петата до дванайсетата ѝ година. Спеше с нея в леглото ѝ и я успокояваше, когато тя плачеше поради едрото момиче от отсрещната къща, което я тормозеше всеки ден в продължение на месец, до момента в който баща ѝ не си поговори с родителите му. Когато беше тъжна, Воин я оставяше да го разнася из цялата къща като кукла. Териерът седеше на изтривалката пред входната врата в три и половина от понеделник до петък и чакаше Зоуи да се прибере от учебно заведение. Винаги я бе учудвало умеенето на кучетата да преценят времето. Воин бе притискал топлата си зурла в лицето ѝ, до момента в който тя плачеше, откакто колата на баща ѝ бе размазана от автомобил, каран от лидер с повече алкохол в кръвта, в сравнение с бе разрешено на който и да било. Не посетиха болничното заведение, не се сбогуваха уместно, единствено един служител на реда пристигна със скръбно изражение и мирен звук на входната врата. Майка ѝ се стопи от тъга.

След осемнайсет тихи месеца дойде пастрокът ѝ. Година по-късно брат ѝ отпразнува шестнайсетия си рожден ден, като подписа контракт с армията със единодушието на майка им. Зоуи я намрази поради това. Чудеше се дали бе способна да ѝ елементарни в този момент, при сетния си мирис, само че прошката изискваше изпитание и концентриране. Изискваше вяра, с която да се подхрани. А такава не ѝ бе останала тук, където лежеше. Бягството на брат ѝ се оказа нейният плен. To заличи всевъзможни бариери сред Зоуи и новия брачен партньор на майка ѝ.

Юмруците, които бе търпял брат ѝ, преди да успее да замине, се трансферираха към нея. Майка ѝ беше като късче строшен порцелан – не споделяше нищо и не се опълчваше. Може би не я беше грижа. Може би беше признателна за това, че ударите не стигаха до нея. Синините бяха лимитирани в географията си. Лицето на Зоуи оставаше недокоснато – най-малко до момента в който не дойдеше лятната почивка, когато страхът от любопитните учители не съществуваше. Тя ронеше сълзи в топлата четина на Воин и укротяваше треперенето си в хилавото му, само че успокояващо телце в стаята си нощем. Докато пастрокът ѝ не разбра, че обичта ѝ към кучето бе прекомерно огромна наслада в живота ѝ. Заяви, че бил алергичен, че кучешката храна била прекомерно скъпа, макар огромната къща и положителните им приходи. След някое и друго подправено кихане най-после разгласи, че кучето би трябвало да се махне.

Този ден се беше запечатал в паметта на Зоуи като сцената от „ Магьосникът от Оз “, единствено че Тото не съумя да избяга от лапите на пастрока ѝ, с цел да се върне при нея. Воин бе изтръгнат от ръцете ѝ, до момента в който се бяха гушнали на леглото, а тя твърдеше, че ще почине, ако ѝ го лишават.

– Спри да се глезиш – скастри я майка ѝ. Тези четири думи се оказаха смъртната присъда за нежната като пърхаща пеперуда връзка сред нея и дъщеря ѝ през това нещастно лято. Пастрокът ѝ я уверяваше, че Воин бил в кучешки подслон. Че щял да отиде при любящо семейс­тво, доста по-подходящо за него. През онази вечер Зоуи седеше и пресмяташе дните до шестнайсетия си рожден ден, когато щеше да избяга като брат си. Седемстотин и два. Разписа ги в тетрадка, подготвена да зачертава всеки идващ с червен молив, до момента в който постепенно газеше през блатото на времето.

Каква загуба на живот, намерения си в този момент тя. Ужасяващата истина в този миг обаче беше, че в случай че можеше да си върне най-малко дребна част от тези изпълнени със синини и ненавист дни, щеше да ги одобри с признателност.

На седемнайсет живееше при другарка от колежа, до момента в който майката на момичето не загуби работата си и към този момент не можеше да продължава нито да я изхранва, нито да я подслонява. Зоуи се опита да вземе изпитите си и да приключи, само че се провали, а непрекъснатото сноване сред непознатите дивани бе прекомерно изтощително. В последна сметка даде на майка си финален късмет. Получи доста обещания. Обещания, които след това бързо бяха нарушени. Юмруците се размахаха за следващ път.

На осемнайсет Зоуи бе помъдряла задоволително, с цел да осъзнае, че се постанова да избере по-малкото зло. Излезе на улицата, с цел да изкрещи какво мисли за пастрока си пред света, задоволително обществено, че той да не посмее да нанесе ответен удар. После се взе в ръце, събра една найлонова торба с облекла и отиде в приюта, за който бе чувала. Синините бяха нейният паспорт за убежището и тя се устрои там, до момента в който чакаше на безкрайната опашка за обществено настаняване. Прегледаха белезите и раните ѝ. Предложиха ѝ да предяви обвиняване. Зоуи обаче не можеше да постъпи толкоз грубо с майка си и да изпрати мъжа, който осигуряваше покрив над главата ѝ, в пандиза. Макар той да го заслужаваше повече от всичко.

Докато Зоуи се взираше в луната, небето натежа над нея. Полъх напразно затанцува през клоните на дърветата отгоре ѝ и разпръсна тънка пелена от златни листа върху тялото ѝ. Някакво творение с голям брой крачета пробяга по шията ѝ, само че Зоуи не обърна внимание. Вече нямаше смисъл да се гнуси. Не след дълго така и така щеше да се трансформира в храна за буболечките. Пътят бе дълъг и прав, липсваха нормалните маркировки. Значи се намираше в провинцията. Едва ли щеше да се появи кола преди сутринта. Какво извънредно изобретение за горкия водач, намерения си Зоуи. Представѝ си да започнеш понеделника с такава кошмарна панорама. Освен в случай че колата първо не минеше през нея.

Последните седем дни в живота ѝ започнаха по простъпка. Колко ли пъти децата получават заръки да не се приближават до коли, от които непознати ги питат за насоки? Тя се беше разсеяла, до момента в който умуваше какво да си сготви за вечеря, крачейки към локалния супермаркет в „ Сайтхил “. И въпреки в този момент да осъзнаваше, че някакъв автомобил я беше следвал, тогава не го видя. Не я споходи шесто възприятие, до момента в който прекосяваше паркинга сред жилищните блокове. Не ѝ хрумна, че мъжът, който бе попитал по какъв начин се стига до зоопарка, можеше да крие огромен нож в ръкава си и да го опре в шията ѝ. Да се качи в колата или да почине от кръвозагуба на паркинга – това беше изборът. Искаше ѝ се да беше избрала второто. Така или другояче, всичко щеше да приключи еднообразно.

Щом се озова на седалката до него, той насочи ножа към гърдите ѝ и ѝ подреди да си сложи приготвените белезници. Ръцете ѝ трепереха толкоз мощно, че едвам съумя да ги щракне от четвъртия опит. Просто ме изнасилѝ, намерения си. Излей си каквото ти е на душата. Използвай ме и ме пусни. Само ме оставѝ да пребивавам. Моля те, оставѝ ме да пребивавам. Задрасках толкоз дни с аления молив. Не е почтено да умра в този момент. Докато лежеше на задната седалка, мъжът я закара далеко, оттатък пътищата, които ѝ бяха познати. Можеше да се похвали и със храброст. Плъзна крайник под дръжката на вратата и се опита да я отвори, само че откри само, че системата за детска сигурност беше включена. Затъмнените задни стъкла на колата обезсмисляха опитите ѝ да маха за помощ. Дори когато се опитва да удари мъжа по главата с вързаните си ръце, това не ѝ донесе нищо с изключение на високомерен смях и лакът в окото.

– Моля ви, не ме убивайте – сподели, когато най-накрая стопираха на обрасла с трева автомобилна алея.

– Няма – отговори оня. – Но ти беше неприятно момиче.

– Какво? – озадачи се тя с пресъхнала от боязън уста и засрамена от обстоятелството, че пикочният ѝ мехур бе разрешил на наличието си да се освободи, въпреки останалата част от нея да не можеше да го направи.

– Трябва да го кажеш – умерено съобщи мъжът. – Ти беше неприятно момиче, нали?

– Попаднали сте на неверния човек – отвърна Зоуи. – Не знам за кого ме вземате, само че аз не съм неприятна. Никога не съм наранила никого. Ако ме пуснете, давам обещание да не кажа нито думичка. Няма да ви причиня неприятности.

– Но ти си неприятно момиче – продължи той. – Проявяваш пренебрежение. Не си грижовна. Мислиш единствено за себе си. Кажи го.

– Не е правилно! – извика Зоуи, отдръпвайки се от него на задната седалка. – Не съм неприятна. Вие не ме познавате.

При тези думи мъжът слезе от колата, с цел да отвори задната врата. Беше висок. Близко разположените му очи бяха толкоз тъмнокафяви, че Зоуи не можеше да разграничи зениците от ирисите. Освен това смърдеше. Когато се наведе над нея, сграбчвайки я за косата, с цел да я издърпа от седалката, тя долови мириса на прогнила плът.

– Ще сторя каквото желаете. Може... може да вършиме секс с мен. Няма да се съпротивлявам. Ако желаете да бъда вашето неприятно момиче, ще го направя. Става ли? Мога да бъда каквато пожелаете – прошепна, извръщайки лицето си настрана, когато той я придърпа към себе си.

– Ето, виждаш ли? Колко секунди ти трябваха, с цел да ми покажеш тъкмо какво представляваш? Кажи ми го – нас­тоя той.

– Аз съм неприятно момиче – подчини се Зоуи, до момента в който той я дърпаше за косата по алеята към група дървета в дъното на градината. Свободата, с която я влачеше по този начин умерено, постави завършек на надеждите ѝ. След като беше толкоз сигурен, че няма да ги видят, значи тук нямаше хора, които да я виждат.

– Докосването е срещу правилата – мърмореше си той под нос през целия път. – Никакъв досег. Абсолютно никакъв.

Тя беше надигнала глава, с цел да надникне над оплитам от шубраци. Наоколо нямаше нито една постройка, като се изключи бараката, към която се бяха насочили. Не се виждаше жива душа, която да чуе виковете ѝ.

Сега измежду дърветата над нея избуха сова. Зоуи постоянно беше харесвала совите. Някъде отвън зрителното поле на момичето нещо прошумоля. Това е Воин, намерения си тя. Воин идва да поседи до мен и скоро още веднъж ще бъда с баща. Вече няма от какво да се опасявам. Звездите, отразяващи се в очите ѝ, помръкнаха. Единбургската есен предстоеше и щеше да е дълга и студена.
Още по тематаПодкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.
-->