Можете ли да си представите как фикционален образ, роден от

Можете ли да си визиите по какъв начин фикционален облик, роден от вашето въображение, оживява пред очите ви? Именно това се случва с Робърт Дъгони, когато основава Трейси Кросуайт – русокоса, синеока, атлетична, не следващия „ кукленски “ облик, а извънредно кадърен следовател от отдел „ Убийства “ на Сиатълската полиция. Когато писателят споделя за концепцията си на шериф Скот Томпкинс, той остава изумен, тъй като описанието на основната героиня съвсем изцяло съответствува с това на гаджето му – Дженифър Солтър, една от първите дами детективи в Сиатъл. След срещата си с нея Дъгони схваща удивлението на своя другар, Дженифър се трансформира освен във ентусиазъм, само че и в скъп източник на информация, с помощта на който поредицата за Трейси съумява да реализира впечатляващ триумф и намира място в най-престижните ранглисти за бестселъри на New York Times, Wall Street Journal, Washington Post и Amazon.

Така американският публицист си печели прозвището „ Наследника на Гришам на литературния престол “, а към неподражаемото му умеене да преплита престъпното следствие, правосъдната конспирация и персоналните драми на героите не остават равнодушни и феновете на правния трилър у нас. След като жадно са погълнали предходните случаи в издадените досега от Benitorial четири романа – „ Гробът на сестра ми “, „ Последният ѝ мирис “, „ Поляната “ и „ Момичето в клопката “, читателите още веднъж ще се срещнат с Трейси в петата книга от поредицата –. Този път някогашният правист слага под подозрение обективността на правосъдната система, като въвлича в закононарушението хора, служещи на страната. Типично в собствен жанр Дъгони употребява и други настоящи тематики, предизвикали интереса му, като опиоидната рецесия в Америка и казуса с расовата неправда, с цел да укрепи достоверното звучене на историята.

С „ Опасно близо “ създателят поема в непредвидена посока, като разчупва познатия модел от предходните романи в поредицата. Той не крие, че от дете обича да отгатва кой стои зад закононарушението, по тази причина постоянно включва и тайнствен детайл в сюжетите си. Тук обаче, когато екипът на детектив Кросуайт е извикан да спомага за следствието на пътнотранспортно произшествие с избягал водач, мистерията към причинителя бързо избледнява. Жертвата – дванайсетгодишният Д’Андре, е блъснат, до момента в който се прибира от подготовка по баскетбол, а следите водят непосредствено към чиновник от локалната военноморска база. Изчезването на основно доказателство обаче заплита интригата и ускорява съмненията на Трейси, че някой с власт е подготвен на всичко, с цел да прикрие истината за случилото се. Напрежението последователно се натрупва, а отговорите на въпросите се разкриват един по един чак до последната страница.

Светлината на прожекторите този път не пада единствено върху Трейси, трансформирала търсенето на правдивост за скърбящата майка в своя персонална идея. Междувременно по улиците на Сиатъл господства и хероиновата зараза, която също взема жертви, измежду които и племенницата на Дел. Личният детайл е една от най-отличителните черти на трилърите от поредицата още от първата книга, в която се проверява гибелта на по-малката сестра на детективката. Дъгони споделя в изявление, че се стреми героите му да бъдат оптимално реалистични – освен като експерти, само че и като хора. Те не са просто служители на реда, които виждаме само през призмата на работата им, те имат фамилии, персонални проблеми и вътрешни борби, а случаите, които проверяват, постоянно се оказват мъчително близки до тях. Това прави романите на американския публицист толкоз въздействащи и увлекателни освен за феновете на правосъдния трилър, само че и за доста по-широка читателска публика и води до удивителния триумф на поредицата с над 10 милиона продадени екземпляра.

В „ Опасно близо “ Дъгони преплита морални алтернативи, виновност и отмъщение, с цел да построи надълбоко нюансиран сюжет. Атмосферата също играе значима роля – мразовитият Сиатъл се трансформира в съвършената сцена за тази мрачна и напрегната драма.

– Criminal Element

Изключително занимателен роман… Първокласна тайнственост.

– Booklist Starred Review

Дъгони обогатява тази напрегната история с ловко построени герои и дава любопитен взор към правосъдната система на Военноморските сили.

– Publisher’s Weekly

„ Опасно близо “ е следващото вълнуващо попълнение в поредицата за детектив Трейси Кросуайт. Като се концентрира и върху второстепенните герои, Дъгони прибавя дълбочина и компактност към историята и загатва за бъдещи сюжетни линии.

– Associated Press

Дъгони е извънреден повествовател.

– Boston Globe

Джон Гришам, пази се, има нова звезда на хоризонта.

– The Seattle Times

Книгите на Робърт Дъгони се продават допълнително от четиресет страни и са преведени на повече от трийсет езика. Той е създател на сполучливата поредност за детектив Трейси Кросуайт, бестселър на New York Times, Wall Street Journal, Washington Post, оглавила класацията на Amazon и продала повече от 10 милиона екземпляра в целия свят, както и на поредиците за Чарлс Дженкинс и Дейвид Слоун и още няколко независими романа.

Работи се по акомодацията на някои от книгите му за огромния и дребния екран.

Авторът е притежател на премията за художествена литература Nancy Pearl Award и на голям брой оценки за най-хубав разказ. Бил е финалист за редица награди, измежду които International Thriller Award, Harper Lee Prize for Legal Fiction, The Silver Falchion Award for Mystery и Mystery Writers of America Edgar Award.

* * *

Из „ Опасно близо “ от Робърт Дъгони
Снимка Benitorial

На Мег Рули, Ребека Шерър и екипа в организация „ Джейн Ротроузън “ – най-хубавите литературни сътрудници в сектора. Думите не могат да изразят какъв брой оценявам вашите упътвания и поддръжка през годините. Бях блажен да прекрача прага на къщата, където се намира офисът ви, а вие ме направихте част от огромното семейство на организацията. Ура!

Още един танц по ръба на бръснача завърши.Едва не умрях през вчерашния ден, може би ще умра на следващия ден,но през днешния ден съм жив, приятно жив.
Робърт Джордан

Първа глава
Д’Андре Милър отвори стъклените порти на общинския център в квартал „ Рейниър Бийч “ и излезе в мразовитата вечер. Температурата беше спаднала значително – в внезапен контрастност с влажния, кондензиран с пот въздух в баскетболната зала. Дъхът му пареше в гърлото и тръпки гъделичкаха ръцете му под ръкавите на суитшърта с качулка, до момента в който влачеше краката си, обути с гумени сандали, по бетонните стълби. Баскетболните му обувки, завързани една за друга, бяха преметнати на дясното му рамо, а кожената му баскетболна топка беше на несъмнено място в свивката на ръката му. Беше решен скъпоценните му притежания в никакъв случай да не допрян нещо друго с изключение на твърдото игрище.

– Ей, Бейби Ди!

Д’Андре се обърна към вратата на залата, въпреки че продължи да върви заднешком по бетонната настилка на вът­решния двор – нямаше време за губене. Тери О’Нийл беше отворил стъклените порти на общинския център.

– Супер забивка, Бейби Ди. Супер забивка! – извика той.

Момчето одобри похвалата с усмивка и си намерения още веднъж за своя пресечен дрибъл и забивката за три точки, с които завоюваха последния мач.

– Днес игра ужасно, Бейби Ди – сподели Тери. Той отваряше общинския център три вечери в седмицата и присъстваше на баскетболните мачове.

– Благодаря, Тери – отвърна Д’Андре. Наистина беше страховит. Удари за три точки и стреля с отскок като Стеф Къри, финтира отбраната като Кевин Дюрант. Беше изцедил силите на противниковия тим, а играеше против момчета, които бяха най-малко три години по-големи от него. Д’Андре беше единствено на дванайсет – най-младият състезател, на който другите момчета в центъра позволяваха да взе участие, въпреки че довечера просто не им доближиха хора. В бъдеще даже нямаше да го питат на какъв брой е години. Не и в случай че желаеха да победят.

– Ще дойдеш ли отново на следващия ден вечер? – извика Тери, който в този момент стоеше на най-горното ходило, а дъхът му излизаше от устата като цигарен пушек в жълтеникавата светлина.

– Не мога – отвърна Д’Андре, който продължаваше да върви заднешком. – Имам контролно по математика в четвъртък и би трябвало да изучавам.

– Добре тогава. Залегни над уроците. Но ще те чакаме да се върнеш. Когато решиш, Бейби Ди. Тази вечер се потвърди.

Д’Андре се почувства добре от комплимента. В центъра играеха най-хубавите, а той възнамеряваше да стане по-добър от всички тях. Навърташе се към залата, откогато беше на девет, и имитираше придвижванията им – пресечен дрибъл, евростеп, финтиране, – най-хубавото, което можеше да научи от всеки състезател. И довечера беше посочил на какво е способен… въпреки че вероятно беше изиграл прекомерно доста мачове. Трябваше да се скъса от бягане, с цел да се прибере преди вечер­ния си час. Но по какъв начин можеше да откаже последния мач? Най-нак­рая беше получил своя късмет, не искаше да се оправдава, че майка му ще го натупа, в случай че закъснее.

Въпреки че тя в действителност щеше да го направи.

Беше му заръчала да се прибере до девет. И че е в негов интерес да си е написал домашните, когато се върне. Без домашни – никакъв баскетбол. Четворка в бележника – никакъв баскетбол. Ако не помни да свърши отговорностите си у дома, ако ѝ дава отговор, в случай че закъснява – никакъв баскетбол. А мама не се майтапеше. Беше му споделила:

– Не се майтапя, няма да играеш.

Мама нямаше време за нелепости, не и до момента в който се опитваше да отгледа трима синове сама. Д’Андре правеше каквото му се споделя.

Точка по въпроса.

Той беше най-големият и разбираше, че на мама ѝ е мъчно. Тя работеше по през целия ден и се прибираше чак след шест. Баба приготвяше вечерята, до момента в който мама ревизираше домашните. Д’Андре знаеше, че тя постоянно си ляга капнала от отмалялост.

– Не желая да живееш така – сподели му една вечер, до момента в който седяха на кухненската маса и ревизираха домашното му по математика. – Залягай над уроците, вземи тапия. Стани доктор или юрист.

Училището беше преди всичко. Веднъж към този момент го беше наказала да не излиза, тъй като се беше прибрал късно, и нямаше да се поколебае да го направи още веднъж.

– Не те дисциплинирам да бъдеш простак. Шансът да станеш професионален баскетболист, е едно на милион, само че можеш да постигнеш всичко, в случай че учиш и се стараеш в учебно заведение.

Д’Андре не беше като някои от простаците в учебно заведение, които изкарваха тройки и четворки. Той имаше отличен триумф по всички предмети с изключение на по математика. Трябваше да изкара шестица на контролното в четвъртък. Не че щеше да получи някакво подучване. Мама не обещаваше никаква премия за отличен триумф.

– Защо да те давам награда, че правиш каквото се чака от теб? – беше попитала.

Момчето притисна баскетболната топка към тялото си и погледна телефона. Имаше 10 минути, с цел да стигне до къщи. Можеше да успее, в случай че се размърдаше малко. Сложи си слушалките „ Бийтс “ и си пусна Лил Уейн (чиято музика мама забраняваше у дома). Тя го наричаше „ затрупан с татуировки нарушител и простак “, което Д’Андре в действителност намираше за смешно. Той придърпа качулката на суитшърта си над слушалките и се затича, а дъхът излизаше от устата му като бял облак. Струваше му се задоволително студено да завали сняг, макар че в никакъв случай не беше виждал сняг в Сиатъл. Хората говореха, че през 2008 година имало изобилен снеговалеж, само че тогава той е бил прекомерно дребен, с цел да си спомня. Вдигна очи нагоре, без да е напълно сигурен какво чака да види. Облаците приличаха на валма памук на фона на мастиленочерното небе, а краищата им бяха оцветени в сребристо от светлината на цялостната луна.

Д’Андре забърза по „ Рейниър Авеню “, до момента в който текстът на The Block is Hot гърмеше в ушите му. Представи си по какъв начин финтира някой мним бранител и смени посоката, като потегли на запад по „ Хендерсън Стрийт “. Това беше най-хубавото му умение – да сменя посоката, без да забави ход. Беше го научил от Теръл, който щеше да постъпи във Вашингтонския университет и да следва там най-малко една година, преди да стане професионален състезател. Д’Андре нямаше да се захване с професионалния баскетбол толкоз скоро. Щеше първо да приключи образованието си.

– Не ми приказва нелепости по какъв начин ще станеш професионален играч – споделяше мама. – Ако скъсаш менискус, какво ще правиш след това?

Момчето форсира крачка по „ Хендерсън Стрийт “ в такт с текста на Лил Уейн. Щеше да пресече „ Рентън Авеню “ и алеята „ Чийф Сиалш Трейл “, да прескочи оградата на задния двор и да влезе през кухненската врата единствено няколко минути преди девет часа. Мама щеше да му хвърли оня неин взор, с цел да му даде да разбере, че му следи времето. После щеше да му претопли паница със спагети и да седне, двамата щяха да беседват, до момента в който той вечеря. Обичаше моментите, в които братята му са си легнали и на масата са единствено той и мама.

– Някой ден ще ти купя огромна къща – щеше да ѝ каже. – Толкова огромна, че ще ти би трябвало тротинетка, с цел да се придвижваш из нея.

– За какво ще ми е такава къща? Достатъчно мъчно е да подкрепям тази чиста.

– Ще ти наема и домашна помощница.

Тя щеше да се усмихне.

– Ти си купи огромна къща.

– Тогава ти и баба може да дойдете да живеете при мен.

– Жена ти може да не е съгласна.

– Каква жена? – щеше да попита той и да се усмихне.

Мама щеше да му налее още една чаша мляко и да го целуне по главата.

– Изяж си спагетите и си лягай. Най-много се пораства преди среднощ.

Д’Андре си намерения още веднъж за оня пресечен дрибъл и забивката. Марвин цяла вечер му се беше подигравал в опит да го изкара от кожата му, да го принуди да избухне. Това бяха единствено празни приказки и той въобще не им обръщаше внимание. Веднъж мама го предизвести:

– Ако си изпуснеш нервите на баскетболното игрище, ще сляза от трибуната и ще те изкарам от играта на момента.

Той забърза към ъгъла и пресече Четиресет и шесто авеню – Юг, скоро щеше да си бъде у дома. Кръстосаният му дрибъл през днешния ден беше напряко страховит. Движеше се нагоре по игрището, дриблираше ниско с лявата си ръка, след това спринтира, с цел да остави Марвин от дясната си страна. Когато се приближи до линията за три точки, наведе рамо, като че ли смяташе да финтира отбраната, с цел да стигне до коша. Марвин се хвана на въдицата и също се наведе. В този миг Д’Андре заби левия си крайник в пода. Другото момче не съумя да спре. То продължи да тича, мина около него и към този момент се препъваше, когато Д’Андре трансферира топката от лявата в дясната си ръка.

Момчето скочи от бордюра на „ Рентън Авеню Саут “, а оранжевата топка полетя от върховете на пръстите му и разказа дъга, която като че ли се беше насочила към въображаемия панер. Той си я показа по какъв начин се провира през обръча и накъдря по възхитителен метод бялата мрежа.

Тъмно леке в периферното зрение на Д’Андре притегли вниманието му. Момчето обърна глава. Твърде късно. Топката излетя от ръцете му и като че ли за момент увисна във въздуха над колата. Удари се мощно в предното стъкло и полетя нап­ред. Падна на пътното платно, отскочи изначало високо, по-късно все по-ниско, още веднъж и още веднъж, до момента в който най-после не се изтърколи върху капака на шахтата, рикошира леко в бордюра и спря изцяло.

Повече не се помръдна.
Още по тематаПодкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.
-->