от журналиста няма да остави равнодушен никого. Лична изповед, публицистичен

от журналиста няма да остави безучастен никого. Лична изповед, публицистичен взор, журналистически хъс, лиричен ракурс в един пристрастно-безпристрастен взор към индивида и света с невралгичните им отражения, доловени от сензитивен съвременник. Минало, настояще, въпроси, паралели, разбори, поглед в бъдещето. Америка и България без грим...

Премиерата на книгата „ Ефектът на езерото - извършения по рокендрол откровения ", издателство “Ерго ”, ще се състои на  18 май в блус бара на Васко Кръпката Patches Blues Bar от 18:30 часа.

„ Това е „ алманах от есета, разкази, пътеписи, изявленията и малко лирика. Вие познавате моята работа като публицист, само че в тази книга желая да я почувствате.  Корицата на книгата е в синьо - като небето, като езерото, в синьо като тъгата. Тя е едно счупено огледало, в което се оглежда един строшен свят. Но не и загубен свят! И това е нашия свят “, споделя Симеон Гаспаров.

И благодари на поета художник Иво Рафаилов за корицата, на Мартин Христов, издателство " Ерго ", на своя „ остарял и доста, доста непосредствен другар от Канзас – Иво Иванов “, на редактора Петър Тушков, на поета и публицист Владислав Христов („ Влади е индивидът, който ме накара да я направя тази книга “) и, несъмнено, на Васко Кръпката за поканата премиерата да е в неговия блус бар.

* * *
Симеон Гаспаров. Снимка Личен списък

Из „ Ефектът на езерото - извършения по рокендрол откровения ” от Симеон Гаспаров
„ Отражения ”
– …eй по този начин, съм застанала… Гледайте, бе, няма да демонстрирам по 100 пъти! – споделя ядосано дамата на другите две дами стоящи до нея. Преди тези да са мигнали с очи, тя отмята коси. Пристъпва напред и пада на колене.

Аз заставам в страни до ръждясалата, оцветена в графити спирка на влака за Чикаго и ги чувам. Вече, все по-често слушам българска тирада. Не е като преди. На времето, като дочуех нашенци да си приказват на мига им се обаждах. Запознавах се с тях. Питах ги, в случай че имат потребност от помощ. Давах им телефона си, да се обадят. Повечето от тях ме гледаха, като че ли съм мръднал, нещо. Нито се знаем, нито се познаваме, а им предлагам помощ. Е, какво пък. Може пък и да съм мръднал, леко. Вече над двайсет години, откогато съм напуснал България.

Снежинки, прехвъркат над сивите тухлените блокове с равни покриви. След час стартира промяната ми в завода. А, влакът се бави. Няколко души търпеливо чакат на спирката дружно с нас и въобще не поглеждат към групата говорещи дами.

Само аз ги чувам и понякога, мятам по едно око към тази, дето им изяснява разпалено. Около четиридесет годишна е. С кестеняви коси. Дребничка. Нежна. Да я духнеш и ще падне. Kакто си е на колене, в падащия сивкав сняг, продължава да подрежда.

– Ето по този начин стоя… Гледам лицето си. Отразява се във водата. – изяснява тя на другите. – Гледам и се запитвам – това ли съм аз? Аз?

Жълт рейс отваря тежко порти. Сънливи младежи слизат от него и поемат постепенно към двора на учлището пред нас. Полицейска кола изскача зад ъгъла. След нея кола за спешна помощ вие. Кървясълите ѝ очи примигват небрежно измежду снежинките и се сливат със сивите здания на гетото, от другата страна на железопътните релсите. Гетото, от южната част на Чикаго, в което гангстерската война бушува към този момент втора седмица. Така, най-малко споделиха по малкия екран, само че истината е друга. Войните в гетотото в никакъв случай не стопират.

– И тогава, знаете ли какво стана? – обръща се тя към дамите край нея до момента в който се изправя.

Онези мълчат навели глави.

– Започнах да рева, бе… Ама с глас. Гледам отражението на лицето си, във водата на тоалетната паница и рева… Рева бе, с глас, но колкото мощ имам. Ей по този начин плача: “А-а-а-а…А-а-а-а…А…а…а ”.

Жените продължавата да мълчат. Поглеждат към нея с някаква примес от съчувствие и боязън, след това свеждат очи към земята. Дребничката се прави, че не ги вижда и продължава още по-разпалено да приказва:

– И тогава, пристигна плевенчанката, абе онази, дето ме взе за първи път на работа с нея, да шетам. Хвана ме за косата. Изправи ме на крайници.

Жената гладко се надига. По коленете, върху джинсите й висят две топки влажен сняг. Тя замахва във въздуха с ръка, все едно се пробва да прогони ято танцуващи снежинки и продължава:

- … и оная, като ми зашлеви един шамар… Ето така… Ама заплашителен пестник! - отсича тя. И се смълчава. Замисля се. Като, че ли единствено на себе си, продължава да приказва по-тихо.

– Вика ми: “Лили… Я се стегни! Веднага! ” А аз по какъв начин да се стегна? Рева, хлипам, сълзи и сополи ми се стичат по лицето. Плевенчанката ми вика: “Искаш ли да оцелееш в Америка ”? А аз, плача, рева… Онази ме дърпа за коста. “Искаш ли да оцелееш, ма… Искаш ли? ”… крещи ми тя. А аз, плача ли, рева…

Неоновите светлини на града пред нас, ни поглеждат с пренебрежение. Търпеливо се промушват сред облаците по сивото небе. Увисват сред небостъргачите, улиците и пристанищата на града. И стартират да плетат своята мрежа, в която да примамят новия ден. Ден, който също като предходните, най-после ще попадне в нея и ще легне потиснат върху жертвения олтар на суетата, над която неоновите светлини на градовете постоянно пируват.

– И к’во? – прекъсва мълчанието една от дамите. Тя е по-едра и по-млада от другата. Косата ѝ е прибрана. Допушва цигарата си и я хвърля в преспата пред тях. “Псссст ” – изсъсква фасът и огънчето му угасва.

На спирката незабелязано са се събрали към десетина души. Някои приказват по телефоните си, други потропват с крайници в студа и гледат към посоката на влака.

– Ами к’во… К’во… - клати глава Лили. – Ако искаш да оцелееш… - замисля се малко и изстрелва на един мирис – Забравяй всичко. Всичко. Коя си, от кое място си, какво си била, какво си имала… Вече няма значение! Забравяй Забравяй… забравяй! Това е. Нямаш минало… Имаш единствено сега… И… и почвай да работиш! – въздъхва безшумно тя и продължава: – Това ми сподели плевенчанката…Послушах я и ето, към този момент трета година имам работа…

Втора кола за спешна помощ минава с писък по заснеженото шосе. След нея още една и още една. На никого не му прави усещане. Гетата и войните, в които живеем, от дълго време не вършат никому усещане.

Вятътрът се усилва. Бронзовото, сиво, утро се надига постепенно на пръси откъм покритото с ледени висулки езерно крайбрежие. Лили поглежда към дамите и продължава.

– Ето по този начин, мина първият ми работен ден в Чикаго. И в този момент, като се сетя, още ми пищят ушите.

Опитва се да се усмихне и продължава:

– Така, че и вие ще свикнете тук. Няма как… Само, в случай че, може бързо да забравяте – прибавя още по-тихо тя.

– Ама… Лили, аз съм била учителка в България, бе… Учила съм деца до 11-и клас… Как да стана чистачка в Чикаго?- престрашава се, ненадейно другата от дамите.

– Моля? – сбръчква вежди Лили.

– Учителка си била в България, по този начин ли? А вие знаете ли, че аз пък съм била участничка в състезанието за хубост “Мис Кюстендилска Пролет ”, бе. До финала дори стигнах. А? На мен знаеш ли какво ми е?

– Знам… – съвсем отговорно изхлипва дамата.

– Не знаеш! – отсича Лили и продължава с по-висок звук:

– Нищо не знаеш! И ти, и тя! И ей, тоя тъп американец, дето от половин час ме зяпа – сочи тя към мен. – Нищо не знаете! Нищо!

Поемем въздух. Отварям уста. Иска ми се да кажа нещо на дамите. Нещо окуражително. Нещо радостно. Но до момента в който класифицирам мислите си идва влакът и ги гълтам във вътрешността си.

В мъгливите прозорци на купето пред мен виждам размазаните им отблясъци. Вагоните потеглят и се гмуркат в тунела подземен. На празната спирка остават сребърните снежинки, гонещи се сред равните като решетки на килии покриви на града. И ехото, останало от неказаните по сред ни думи.

Изгрява слънцето. Във въздуха на Чикаго, сякаш стартира да се носи лек аромат на пролет. Една кюстендилска пролет, инцидентно пресякла Океана и доплувала до крайбрежията на езерото Мичиган.
Още по тематаПодкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.