на Дорийн Кънингам е лиричен мемоар за майчинството, любовта и

на Дорийн Кънингам е поетичен спомен за майчинството, любовта и издръжливостта на една жена и нейния дребен наследник, които следват миграцията на сивите китове от Мексико до най-северната част на Аляска.

Това е роман за пътуването, в който можем да учим от китовете в ролята им на майки – по какъв начин се приспособяват и устояват на провокациите и по какъв начин животът им може да бъде пресечен и заплашен от световното стопляне. Това също е завладяващо странствуване до ледовете на Арктическо море в изменящия се свят на инупиак – ловците на китове, – където Дорийн се потапя в античните полезности на лова на локалните и се влюбва.

" Дълбини " е незабравимо странствуване – сърцато, самоуверено и храбро почтено. Една история за храброст и резистентност.
Превод Диляна ГеоргиеваРедактор Атанаска СтанчеваКоректор Десислава ИвановаХудожествено оформление Виктория ВидевскаКонсултант ледове гл. ас. доктор Гергана ГеоргиеваКонсултант морски бозайници доктор Зорница ЗахариеваПредпечат Анна Георгиева

 * * * „ Дълбини “, Дорийн Кънингам

Из " Дълбини " на Дорийн Кънингам
Въведение
Вятърът пръска лицето ми с вода. Вълните се плискат в дребната ни рибарска лодка, до момента в който се поклащаме на излизане от пристанището и се понасяме към зората, която разцъфтява в огньове от двете страни на хоризонта. Синът ми Макс, който е на две, е застанал начело, където „ подкрепя “ ръководството на съда. С капитана Крис се срещнах едвам преди дванайсет часа. Вземаме си на заем един татко, който е живял в морето и може да успее да отвори портите на този загадъчен океан. Днес е последната ни опция нещата да се подредят. Няма какво друго да сторя, с изключение на да се доверя на този милосърден чужд, да се оставя напразно и водата, да се взра във вълните, изучавайки всяка извивка, всяко клатене, всяка серпантина, всяко неспокойствие.

– Виж тази ръждясала кофа – провиква се Макс от кабината и сочи. Минаваме постепенно около синьо-белия корпус на пъстър с наслойка търговски риболовен транспортен съд. Синът ми имитира по какъв начин дядо Прасенце спори с дядо Кученце от анимацията „ Прасето Пепа “. Името на кораба е „ ВЯРА “ и е изписано с остри бели основни букви на носа. Трябва да извърна взор. Изгубила съм религия в концепцията си да вървя след миграцията на сивите китове, в самите китове и най-много в себе си. Щеше ми се да покажа на Макс по какъв начин майките и дребните им изминават хиляди километри от лагуните на Баха Калифорния в Мексико до Северния ледовит океан, да му потвърдя, че всичко е допустимо и всичко може да се преодолее, даже и да сме единствено двамата. Обаче аз бях тази, която имаше потребност от увещание, а нещата не се развиха по проект.

Крайната ни спирка, остров Кодиак, е една от главните точки по миграционния маршрут на сивите китове и точно там ще имаме последната си опция да ги зърнем, преди да се наложи да си тръгнем. На картата островът наподобява, като че ли е бил безгрижно пренебрегнат от материка на Аляска, тъкмо толкоз безгрижно, колкото и аз пропилях десетте хиляди паунда, които теглих на заем от банката, с цел да финансирам това странствуване. Визите ни също изтичат. Това странствуване трябваше да ми помогне да стартира начисто. Разсейваше ме за известно време, само че в този момент, когато е към края си, съм изправена пред всичко, от което тичам – целия лист с неуспехите ми. Не съумях да ни изградя търпим за мен живот, не съумях да изкарвам задоволително пари, с цел да се устояваме, просто не съумях да се оправя като останалите хора. Провалях се неведнъж и грандиозно в любовта и естествено, не съумях да схвана какъв брой глупава концепция изобщо беше това странствуване. Свят ми се вие от всичките ми провали, та чак не мога да си заставам на краката и се пипвам за лодката, впила длани в дъските. Пръстите ми не оставят отпечатък. Минаваме около „ Арктически ловджия “, „ Решителност “, „ Рибар “ и „ Госпожица Кодиак “ на последния ред от кея. Лодката се ускорява напред. Водата става неспокойна. Измъкваме се от последните парченца земя. Неравното море в безлично сивите си оттенъци се въздържа от оценки, за разлика от мен. Може да ме удави, без това да е нещо персонално. Безразличието му е успокояващо. Леденият полъх напразно упоява тъгата в гърдите ми. Подвижната водна маса, която се извръща към далечните скали с гръмовен тон, дави зашеметения ми разум.

Макс седи на коляното на Крис – две дребни ръчички, съпроводени от две огромни ръце, държат кормилото и направляват съда. Макс дотолкоз се любува, че изобщо не ме е викал. Забелязвам крайчеца на необятната му усмивка, кръглите му бузи, обрамчени от русата му разрошена коса и пуха на качулката му. Той се обръща и се взира в мен. Очите му са огромни, леко издължени и неизмеримо сини, а светлината от облаците ги е омекотила до сиво.

Океанът гълтам острова зад нас. Това е Аляският залив, където Берингово море се разлива около Алеутските острови, които се разгръщат на запад към Русия. Унананите, или алеутите, назовават някой от тези острови Рожденото място на ветровете. Крис, който в миналото е бил риболовец, а в този момент е електротехник, заклещен на сушата, си е разрешил да иде на лов на риба за Деня на бащата. Съпругата му и двете им дребни дъщери подскачат предостатъчно на пейките в кабината, до момента в който се носим над вълните. С Макс се присъединихме към тях, тъй като Крис ни увери, че знае къде се хранят сивите китове.

Освен че е дом на страховитото видение, каквото е кодиакската кафява мечка, както и на това невъобразимо благо семейство, островът е специфичен и поради бентосната кал[1]. Засега сме обгърнати в прекалено много мъгла, с цел да видим каквито и да е морски жители, и в обезсърченото ми въодушевление студената мътилка по дъното ме примамва. Хващам планшира и затварям очи, а във въображението си пропадам през пластовете вода.

Аз съм самият кит, който се гмурка. Светлината се свива до дупчица над мен. Кръвообращението ми се забавя, дробовете стопират, тялото ми отхвърля. Цветът ми избледнява. Изгубена съм в гъста мъгла. Чувам океанското дъно да се движи и вихри. Водата съска, гъмжи от живот, скаридите се полюшват. Проверявам мрака за гласове, провиквам се, пробвам се да прикани сивите китове.

Вече съм академик, който изследва почвата – изобилен от голям брой организми град. Миди се носят по теченията или се заравят в пясъка с крачка, немертини[2] се гърчат и се плъзгат. Раче с назъбена опашка от типа Cumacea, семейство Diastylidae, се рои и хвърля хайвера си. Тези дребни раци са премията, която китовете са пристигнали да обхванат от толкоз надалеч. Невероятно е, като си помислиш, че такива великани се задоволяват с плячка, дълга едвам няколко милиметра. Пясъчни струи изригват като поток от лава, до момента в който колосите засмукват морската повърхнина и изхвърлят тинята през балените[3] си. Заради промените в океана, дължащи се на климатичните промени, сивите китове не могат да си разрешат да бъдат капризни във връзка с диетата си. Рачетата, с които се хранят тук, не съдържат толкоз калории и са по-твърди от скаридите, които китовете избират.[4] За благополучие, те на процедура са прахосмукачки.

Научих доста за сивите китове по време на това пътешестване. Докато Макс спеше, аз четях.

Вие сте неповторими и забележителни създания, пазители на морето, инженери на екосистемата, предвестници на климатичните промени, които ще обиден всички ни. Но къде сте, по дяволите? Защо ме разочаровате по този начин?

Преди раждането на сина ми имах апартамент в Лондон, кипящ обществен живот и сполучлива кариера като публицист. Когато станах майка, всичко стартира да се трансформира и срутва. През 2012 година, когато Макс беше на една, заживях в хостел – споделен дом за самотни майки в Джърси – острова наоколо до северния бряг на Франция, където израснах. Спестяванията си харчех по юристи, до момента в който се борех в съда с някогашния си, Павел, за попечителството над Макс.

В хостела гледах да не удрям на очи, тялото ми беше като ризница, пробвах се да не привличам ничие внимание. Твърде доста ми се беше изплъзнало за прекомерно малко време. Редовната платена работа, сънят, приятелите, на които към този момент нямах пари да звъня, личният ми дом. Притежавах апартамент в Източен Лондон, само че нито можех да го продам, тъй като имаше негативна стойност, нито можех да си разреша да заплащам ипотеката и да пребивавам в него. А имаше и други аргументи да се махна от Лондон.

Имах възприятието, че отначало се изучавам да вървя и да приказвам. Светът като че ли към този момент не ме разпознаваше, по тази причина гледах да се грижа за центъра на личната си галактика – едногодишния ми наследник.

Един зимен ден вървях по странична уличка, надалеч от основния търговски регион в Сейнт Хелиър, столицата на Джърси, и отивах към хранителната банка, която се намираше над благотворителния магазин на Армията на спасението. Усмихнат мъж ни преведе около стелажите с облекла и ни поведе по стъпалата към редица килери на първия етаж.

– Вземете каквото желаете, колкото можете да носите – сподели ни той. Аз се натоварих повече, в сравнение с можех да нося. Едната ми торба към този момент се изплъзваше. Камбанката на магазина издрънча, щом излязох на тротоара с три торби с консерви в едната ръка и дребната длан на Макс в другата.

Чух прочут глас да ме вика по име. На улицата стоеше остаряла другарка от учебно заведение със същата спокойна усмивка, която помнех отпреди двайсет години. Като тийнейджърки бяхме близки.

– Дорийн! Върнала си се.

– Здравей! Да. – Оставих торбите си на земята.

– Не знаех, че имаш дете. Здравей, красавецо. – Тя кимна на Макс и върна погледа си към мен. – Съпругът ти от Англия ли е?

Макс взе да подскача нагоре-надолу, дърпайки ме за ръката.

– Нямам брачен партньор, единствено двамата с Макс сме. Ти по какъв начин си? Не сме се виждали от цяла безкрайност.

Следващият ѝ въпрос към този момент висеше във въздуха:

– Значи си се върнала вкъщи при родителите си?

Челюстта ми се стегна.

– Не, майка ми е прекомерно болна. – Вдигнах торбите от тротоара.

– Къде си отседнала тогава? – намръщи се тя. – Как се справяш? Някой оказва помощ ли ти?

Главата ме заболя. Найлоновите торби прорязваха ръката ми. Оставих Макс да ме дръпне обратно по улицата.

– Добре сме. Радвам се, че се видяхме. Съжалявам, би трябвало да вървим, закъсняваме.

На връщане към хостела минахме около една пекарна с подноси с пухкави рулца на витрината. От стъклото ме гледаше бездомница в моите облекла, стиснала ръката на едно прелестно дете.

След няколко седмици друга среща промени житейския ми път. За такива като мен – майки, които са били или към момента са в женски подслон – си има и известни прерогативи. Една църковна група организираше почивен ден, отдаден особено на нас. Пристигнах няколко минути по-рано и отворих тежките дървени порти, възхитена от размерите на изпълнената със светлина зала.

– Милостиви боже, помогни на тези небогати жени… верния път… надалеч от Сатаната… – Скупчилите се дами не видяха появяването ми. Замислих се дали да не се върна незабавно, само че групичката към този момент се беше обърнала и ме приветстваше усмихнато. Намръщих им се в отговор. Нима имах потребност от избавяне? Една жена се насочи към Макс и ни заведе в детския център, където доброволстваха професионални детегледачки, както ме увери тя. Той я хвана за ръка и се заклатушка към играчките. Друга жена с тъмносиня моряшка блуза и мокасини се опита да ме поведе към мястото за разтривки, маникюр и вани за крайници. Не желаех да съм им следващият благотворителен случай. Трябваше да измъкна Макс. Огледах се и видях сина си, седнал на коляното на една жена, да разтваря подарък – детска бетонобъркачка дружно с водача и въртящия се тъпан. От него струеше задоволство. Отново огледах помещението. Пристигаха още фамилии. След като този следобяд щях да съм обладана от Сатаната, то най-добре да се възползвам.

– С наслада бих приела масаж на главата, благодаря – споделих на мореплавателката, а след това седнах и затворих очи. Пръстите ѝ взеха да галят скалпа ми като вода. Първоначално се престорих, че съм на спа. Но по-късно вълшебен се пренесох в морето. Вече не се намирах в залата на църквата. Отново бях дете и тичах на независимост по плажовете в Джърси и Ирландия. После във въображението ми изникна един различен бряг – арктическият, – а аз съзерцавах необятното ледено море, което се разстилаше до Северния полюс. Бях още веднъж в Аляска, която посетих преди седем години, в град Уткиагвик, прочут като Бароу по това време, и живеех със семейство инупиати[5]. Градът се разстила до Северния ледовит океан на най-северната точка от Съединени американски щати. Инупиатите живеят добре на това място, което от хиляди години от време на време е поглъщано от лед и мрак, сплотяват ги античната им просвета и връзката им с ловуваните от тях животни, най-много с величествения и мистериозен гренландски кит. Там не просто видях китове, а се причислих към ловуващо семейство, с което пребродих поразително красивата и рискова територия. Тогава се усещах извънредно жива и обвързвана с другите хора и с природата. Само да можех отново да изпитам същото, а и да го споделя с Макс.

– Мамо.

Върнах се от Арктика и отворих очи, с цел да открия сина си пред мен. Жената подвигна ръце от скалпа ми. Усещах главата си по-лека.

– Вън – уточни ми вратата той. Благодарих на масажистката си, хванах го за ръката и излязох.

Същата нощ, до момента в който Макс спеше, зарязах изследванията, които правих на свободна процедура, и се зачетох в интернет за гренландските китове. Продължих със сините китове, като изгледах обичаното си видео с Дейвид Атънбъро[6], в който грамадното творение изплува до неговата лодчица. Отклоних се към една публикация за сивите китове – тип, за който нищо не знаех. Има две популации, както открих, в Западния и Източния Тих океан. Именно тогава разбрах по какъв начин всяка година източната популация преплува Северния ледовит океан и стига до мексиканските лагуни, където се развъжда, а след това още веднъж мигрира на север дружно с дребните си. Това са над шестнайсет хиляди километра, все едно да преплуваш два пъти Луната. Китовете нормално се движат покрай крайбрежията измежду плитките кафяви водорасли и хората ги следят по какъв начин се качват чак до западния бряг на Северна Америка. Майките се бият с хищниците, грижат се за дребните и им дават да бозаят, до момента в който преплуват половината планета. Те са същинско преобразяване на издръжливостта.

Докато четях за тях, усетих новопоявила се мощ. В публикацията пишеше, че майките с новородените могат да се виждат в Баха Калифорния сред декември и април. Навярно бих могла да заведа Макс да ги види. Изсмях се на глас на концепцията, само че мозъкът ми продължаваше да я върти. Можех да ги запечатам в подсъзнанието му, да го науча какво значи независимост, да изтрия клаустрофобията или отчаянието, които може да е изпитал в хостела. Можех да споделя вдъхновението, което сама открих от чудесата на подводния живот. Щях да бъда като в някой от филмите на Атънбъро, с които бях израснала, само че още по-хубаво, тъй като щеше да е същинско. Това беше през януари. Майките с дребните им несъмнено към този момент бяха там, в Баха.

Приведена над компютъра си на ръба на матрака до Макс, чух глас – гласа на Били, непосредствен и бездънен, като че ли седеше до мен, на морския лед в Аляска преди седем години, до момента в който гледахме китовете.

– Понякога – рече ми постепенно той – виждаме и сиви китове. – Сякаш Били ми говореше през всичките километри, които ни разделяха.

Оттам нататък всичко стана доста бързо. Една нишка ме придърпваше през прозореца към небето и през морето. На идващия ден напуснах хостела и се реалокирах на таванската стаичка на един другар. Взех заем и уредих визите. Щяхме да последваме майките и дребните им от Мексико до края на света, както обясних на Макс. Те щяха да плуват, а ние да се движим с рейс, трен и лодка около тях.

– С трен? – Макс не беше толкоз вдъхновен за китовете, само че най-малко харесваше всевъзможни типове превоз. – Аз взема Светкавица, мамо. – Той подвигна плюшеното си кученце и застана до вратата, подготвен за потегляне.

На себе си споделих, че от китовете ще си напомня по какъв начин да бъда майка, по какъв начин да пребивавам и да бъда издръжлива.

Под повърхността скрито копнеех да се върна на най-северната точка до Аляска при общността, която ме пазеше измежду суровата хубост на Арктика, и при Били, ловеца на китове, който ме обичаше.

---

[1] Бентосна зона е екологичен слой, който се намира на най-ниското равнище на водата (в океан, езеро, поток) и включва повърхността на седимента. Тази зона се назовава бентос и е населявана от микроорганизми и по-големи безгръбначни. – Б. ред.

[2] Тип червеи, включващи над 700 типа, доста от които живеят в солени води. – Б. прочие

[3] Система за пречистване на храната при беззъбите (баленовите) китове. – Б. прочие

[4] Sue E. Moore, Kate M. Wynne, Jaclyn Clement Kinney and Jacqueline M. Grebmeier, ‘Gray whale occurrence and forage southeast of Kodiak, Island, Alaska’, Marine Mammal Science, 23:2 (February 2007), 419–28.

[5] Етническа група от коренното население на Аляска. – Б. прочие

[6] Британски естественик и основател на голям брой научнопопулярни филми за природата. – Б. ред.
Още по тематаПодкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.