Световният бестселър Личната секретарка на Чърчил, превърнал авторката си Сюзан

Световният бестселър „ Личната секретарка на Чърчил ”, трансформирал авторката си Сюзан Елия Макнийл в литературна сензация, а героинята ѝ Маги Хоуп в най-известната разбивачка на кодове, към този момент е и в българските книжарници. Историческият разказ оглавява класациите на „ Ню Йорк Таймс ”, „ Уошингтън Поуст ”, „ Ю Ес Ей Тъдей ” и „ Пъблишърс Уийкли ” при публикуването си, а е публикуван и в десетки страни, измежду които Чехия, Япония, Китай, Турция, Италия, Португалия и други Продуцентската компания „ Уорнър Брос ” държи правата върху сюжетите с Маги Хоуп и всички нейни фенове с боязън чакат екранизацията им. Българското издание на дебютния разказ излиза с логото на издателство „ Кръг ” – в превод на Мариана Христова и с корица от Таня Минчева (Kontur Creative).

Макар да не е документална книга, „ Личната секретарка на Чърчил ” прави подробен портрет на именития министър председател, извел Англия към победа през Втората международна война. От нея може да се научи надалеч повече за английския политик от всеки гимназиален учебник. За да я напише, авторката изследва детайлно епохата и героите от тези години. Използва и цитати от най-завладяващите речи на Чърчил. Но всичко това единствено с цел да въвлече читателите си в занимателен шпионски трилър, в който младата математичка Маги Хоуп трансформира хода на историята.

Действието трансферира в Лондон през 1940 година – тогава Чърчил таман е положил клетва като министър председател, нацисткият ботуш марширува из Европа, а в небето над Британия британските самолети водят борба със силите на Луфтвафе.

Маги Хоуп кандидатства за работа в администрацията на държавника, именуван постоянно Булдога поради своята непримиримост и увереност. Въпреки че е забележителна математичка и специалист по разтрошаване на кодове, младата героиня е назначена при него като машинописка. Достъпът до Даунинг Стрийт 10 я трансформира в цел, която води до друга цел – самия Чърчил.

Оплетена в мрежа от шпиони, убийства, интриги и фамилни секрети, Маги би трябвало да впрегне мозъка си, с цел да разбие комплициран код и да опази премиера.

Сюзан Елия Макнийл получава подтик да напише „ Личната секретарка на Чърчил ” при визитата си в по този начин наречените Военни стаи в Лондон – подземния бункер, откъдето Чърчил управлява Британия през Втората международна война. Днес мястото е музей и до момента в който броди из коридорите му, американската писателка осъзнава, че точно там ще разположи историята за най-мрачния час и спасението на Англия.

Сюзан Елия Макнийл (р. 1968) е американска авторка, известна по целия свят с престъпните си романи за Маги Хоуп. Преди да стартира кариерата си на писателка, работи като асистентка на Джон Ървинг и като асистент-редакторка в издателствата „ Рандъм Хаус “ и „ Викинг Пенгуин “. „ Личната секретарка на Чърчил ” е дебютният ѝ разказ, който през 2013 година печели премията „ Бари ” за най-хубава престъпна книга.

* * *
Снимка „ Кръг ”

Из „ Личната секретарка на Чърчил ” на Сюзан Елия Макнийл
ПРОЛОГ
Половин час преди да почине, Даяна Снайдър разчис­ти бюрото си в кабинета на машинописките във Военните стаи.

Тя подвигна взор към тежките черни стрелки на стенния часовник и въздъхна. Във Военните стаи – подземното обиталище, употребявано от екипа на ми­нистър-председателя, подсилено с бетонни плочи и считано за бомбоустойчиво – нямаше прозорци. Та­ваните бяха ниски, табели предупреждаваха „ Пазе­те си главата “. Някога белите стени в този момент бяха ста­нали матовожълти, а подът беше затрупан с изтър­кан кафяв линолеум. Над главите на чиновниците се нижеха редици дренажни тръби от Министерство­то на финансите. Макар че въздухът се филтрира­ше от специфична вентилационна система, към момента се усещаха миризми на вакса, химически тоалетни и цигарен пушек.

Лишеният от прозорци кабинет на машинопис­ките беше осветлен от четири висящи лампи и укра­сен с няколко противогаза, както и с каски и свирки за въздушна паника. В дребната стая беше безшумно, само че на открито, в коридора, подземният въздух се насичаше от дрънкане на пишещи машини, приглушени разго­вори и писклив звън на телефони.

Единственото доказателство, че е пролет, беше календарът на стената. Май 1940.

По-точно 12 май 1940-а. Току-що бяха назначили Уинстън Чърчил за министър-председател. През Хо­ландия, Белгия и Люксембург напредваха цели армии нацисти… и наподобява, цяла Белгия щеше да падне. Ако и когато паднеше Белгия, идваше ред на Фран­ция. А след Франция… какво? Нападения над Англия по въздух, настъпление откъм морето? Катедрала­та „ Сейнт Пол “ – димяща развалина след бомби, пусна­ти от месершмити и хайнкели? Червено-бяло-чер­ни знамена със свастики, развети над Парламента, до момента в който нацистките бойци маршируват по цере­мониалния маршрут Мол и минават през Арката на Адмиралтейството, с цел да съборят Колоната на Нелсън? Щяха ли да си провеждат щабквартира в Бъкингамския замък и да екзекутират висшите чи­новници в Тауър?

Хората, на които министър-председателят Не­вил Чембърлейн беше заречен „ мир за нашето вре­ме “, в този момент трепереха на ръба на страховита про­паст. Беше чудноват миг във времето, някакво чистилище, в което ужасът приближаваше бързо, само че варварството към момента не се беше стоварило вър­ху тях.

Даяна още веднъж въздъхна и отметна обратно един разчорлен кичур светла коса. Преди шестнайсет часа, когато стартира денят ù, косата ù бе накъд­рена. Тя извади последните листове от пишеща­та машина – от тези специфичните, безшумните, за които настоя господин Чърчил, щом встъпи в служба, с цел да могат секретарките да запис­ват непосредствено думите му, – раздели оригинала от копието и ги добави към съответните купчини. После сподели „ Довиждане “ на другите машинопис­ки, закрепи с игли върху главата си тъмносинята сламена шапка – онази с маргаритките и череш­ките.

Беше късно и слънцето залязваше. Даяна пое към автобусната спирка. Високо в небето се рееха сребристи баражни балони, порозовели на косите слън­чеви лъчи – оскъдна отбрана против опасността от нацистки бомби. В падащия мрак не блестяха никак­ви светлини – заповедите за цялостно затъмнение бяха в действие, откогато Невил Чембърлейн разгласи война пре­ди съвсем осем месеца.

Паркът „ Сейнт Джеймс “ изглеждаше леко занема­рен като множеството лондончани. Металните врати бяха изтръгнати и отнесени за претопяване в му­ниции. По-голямата част от тревистата ливада беше превърната във военни градини¹. Мъже с бледи лица и черни бомбета, нарамили противогази, вър­вяха с бързи, напрегнати крачки. Нямаше значение коя постройка напущат след работа – дали Уайтхол, Парламента, или друга, всички държавни зда­ния бяха опасани с дебела бодлива тел и чували с пя­сък. Имаше и дами в сиво-кафяви униформи, които продължаваха работата си като секретарки, меди­цински сестри и водачи.

Даяна простена мислено, когато видя опашката за рейса, който нормално вземаше, с цел да стигне до жилището си – на третия етаж в една постройка без асансьор в „ Пимлико “.

– Проклятие! – измърмори тя, до момента в който оглежда­ше дългата редица. Майка ù, която беше остана­ла вкъщи в Кент, щеше да се ужаси. Не носеше ча­дър, беше накривила шапката си под дръзновен ъгъл, а токчетата ù бяха няколко милиметра по-високи, в сравнение с диктуваше скромността. Майка ù от­край време мразеше метода, по който се обличаше. Ненавиждаше прекомерно прилепналите ù пуловери, прекомерно яркото ù червило, изключително късния ù час за прибиране… и то още преди Даяна да се премес­ти в Лондон. Това беше капката, преляла чашата. Никоя честна млада дама не би отишла в Лондон, с цел да работи, даже за министър-председателя. Осо­бено за този министър-председател. По-добре беше Даяна да остане в Кент, да играе тенис и бридж, да навива бинтове и да плете чорапи за бойците, до­като един ден не се появеше верният млад мъж от положително семейство. Разбира се, през днешния ден всеки по този начин на­речен „ честен млад мъж “ щеше да служи или в сухо­пътната войска, или във флота, или във военновъз­душните сили.

За момент Даяна остана неподвижна, обмисляйки ва­риантите, с които разполагаше. Деликатните ù черти се сбърчиха от безпокойствие. Трябваше да признае, че е наследила лицето на майка си – искря­щите очи, високите скули и дребната остра брадич­ка. Обикновено, макар войната и опасността от нахлуване, не се тревожеше. Беше заможна. Имаше необятен кръг от това, което майка ù би определила като „ подобаващи “ приятелки. Имаше и много „ не­подходящи “ обожатели – безусловно подобаващи тъкмо в този момент.

– Проклятие! – повтори тя. Погледна към при­тъмняващото небе и отново към спирката. Никога ня­маше да успее да се качи на първия автобус; щеше да е късметлийка, в случай че се добереше до втория. Затова реши да тръгне пеш. Пътят беше сред трийсет и четиресет и пет минути в тъмното.

Разбира се, майка ù щеше да се ужаси.

Даяна потегли с бърза крачка. Токчетата ù трака­ха елегантно по тротоара. Слънцето избухна в блестящо злато за финален път и постепенно потъна зад хоризон­та, оставяйки след себе си няколко розово-сиви об­лака. Вятърът набра мощ и Даяна потръпна, наведе глава и стисна крепко дамската си чанта. След зале­за тъмнината я погълна. Майка ù, ужасена от голе­мия град, непрекъснато ù звънеше и я предупреждаваше за изнасилвачи и крадци. Даяна се смееше и ù споделяше да не се тревожи. Лондон беше нейният град; всич­ко щеше да е наред. Всъщност даже повече от наред. Потръпна още веднъж във влажния мрак. Помисли си за апартаментчето, което делеше с две други моми­чета. С работата, празненствата и срещите с мъже, всички те се връщаха когато и да е. Никой не я очакваше у дома в избран час.

Убийците ù го знаеха.

Тя чу тежките стъпки зад тила си и форсира крач­ка в мастиления мрак. Токчетата ù тракаха в дели­катно стакато по паважа. Тя инстинктивно при­дърпа палтото от туил по-плътно и стисна още по-здраво дамската си чанта.

Чу тежкото тропане на мъжките ботуши по тротоара, в този момент още по-бързо. Даяна я усети – онази първична миризма на заплаха. Той беше ловецът, а тя – плячката. Опита се да откри в мрака някой служител на реда или отговорник от противовъздушната защита. Но нямаше нищо и никого. Тя хукна да бяга. Дъхът ù изгаряше дробовете, а обувките деколте стискаха краката ù.

Обърна се с бясно биещо сърце, подготвена да изкре­щи… когато чу зад тила си ръмженето на мотор. Големите кръгли фарове на двуместния хамбър бяха затъмнени с ленти. Докато колата я подминаваше, Даяна една не се задави от зловонните газове.

Колата спря до нея пред компактно боядисания в бяло бордюр, забележим даже при затъмнение.

– Добре ли сте? – попита глас с придихание през прозореца на колата.

На бледата светлина на изгряващата луда Даяна видя, че зад кормилото седи жена – младо момиче като нея самата. Въздъхна с облекчение.

Погледна обратно за индивида, който я беше следвал – и не видя нищо в сенките. „ Колко си глупава! – сподели си тя. – На тази възраст да си представяш призраци и таласъми! Сигурно е бил някой злощастник, който се е опитвал да се прибере при жена си и децата си. Така ти се пада, задето не изчака рейса. “

– Да, добре съм – отговори тя и приближи до кола­та. – Само се стреснах за малко.

В съвсем цялостния мрак в този момент видя, че момичето е на двайсет и няколко, със наследник шал на „ Ермес “, елегант­но завързан на врата.

Момичето огледа небето.

– Искате ли да ви закарам? Аз съм към „ Пимлико “ – в случай че желаете да пътувате с мен, сте добре пристигнали.

Без съмнение Даяна се втурна към вратата на пасажера и влезе.

– О, толкоз ви благодаря! На спирката имаше извънредно дълга опашка, а и затъмнението…

Шофьорката се усмихна, до момента в който Даяна се наместваше на кожената седалка.

– Да не приказваме за високите токчета.

– Е, нали знаете, едно момиче би трябвало да прави известни жертви в името на хубостта през тази проклета война!

– И още по какъв начин!

Двете се разсмяха, до момента в който колата внимателно се движеше по потъналите в сенки улици.

– Казвам се Даяна, апропо.

– А аз съм Клер – отговори другото момиче. – Приятно ми е.

Най-накрая стигнаха блока на Даяна – постройка с тухлена тераса. Тя погледна нататък – една от съквартирантките ù си беше присъединила лампата и беше не запомнила да закрие прозореца с черната заве­са. „ Ще я глобят “ – намерения си разсеяно.

– Между другото – обърна се тя към Клер, – откъ­де знаете, че пребивавам тук?

Това бяха последните ù думи.

По тротоара се разнесе звук от тежки ботуши и някой отвори със размах вратата на колата.

Даяна се обърна и подвигна взор към висок мъж с черна вълнена маска. Единствената част от лице­то му, която можеше да види, бяха очите, студени и немигащи. Беше мускулест, само че слаб, с кожени ръка­вици на ръцете.

– Излез – сподели той.

Даяна се подчини. Мозъкът ù като че ли се беше замъг­лил от потрес.

– Обърни се! – подреди жестоко той. – Ръцете на покрива на колата.

Даяна погледна към Клер и видя, че лицето ù е не­проницаемо. Тя беше част от това, което се случва­ше. Сърцето на Даяна се качи в гърлото. Дишането ù стана незадълбочено и мъчително. Мишниците ù овлажняха от боязън. Тя се обърна и постави ръце на покрива на колата.

Усети по какъв начин горещият удар на металното острие прониза плътта ù, и чу разкъсването на плата, ко­жата и мускулите.

Изпита болежка – по-голяма болежка, в сравнение с беше помисляла, че е допустима. Падна на улицата и от­пусна буза върху коравия тротоар. Въздъхна някол­ко пъти.

А след това я обгърна милосърден облак от черно кадифе.

----

¹ Наричани още „ градини на успеха “ – през Първата и Втората светов­на война държавните управления предизвикват жителите да засаждат зеленчу­ци, плодове и билки в публичните паркове, с цел да попълнят дневните си дажби от храна и да издигнат духа си. – Бел. ред.

Още по тематаПодкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.