След идването на Владимир Путин на власт в Русия през

След идването на Владимир Путин на власт в Русия през 2000 година образът на международната политическа сцена последователно претърпя цялостна смяна. Един век след възхода на тоталитарните режими автократични водачи още веднъж завладяват страна след страна и разпалват рецесии, а някои от тях и войни.

В знаковото издание изтъкнатият публицист Гидиън Рахман търси какво е общото в следената през последните години антидемократична вълна и разкрива какви са връзките сред някои от властелините на света, доближаващи се най-близко до облика на диктатори.

Заглавието е отличено като най-хубава книга съгласно The Economist, Foreign Affairs, The Times (UK) и Sunday Times и се поява и на български език като част от поредицата „ Власт и отговорност “ на издателство „ Сиела “, а преводът е дело на Любомир Мартинов.

Британският публицист Гидиън Рахман е очевидец от първо лице на възхода на водачи като Путин, Тръмп, Си Дзинпин, Ердоган, Орбан. В своя изчерпателен труд той изследва по какъв начин и за какво след началото на новото хилядолетие една след друга столици като Москва, Пекин, Делхи, Бразилия, Будапеща, Анкара, Рияд и даже Вашингтон се оказват завладяни от вътрешната страна по привидно либерален път, който обаче води до определяне на власт на водачи със мощни диктаторски пристрастености.

В „ Епохата на автократите “ властническите водачи са прегледани като част от набор – в единия край са безспорните автократи, по-късно има персони, подчинени на някои от рестриктивните мерки на демокрацията, а най-после се подреждат и политиците, които работят в изискванията на народна власт, само че които демонстрират пренебрежение към демократичните правила и наподобява, имат очевидно желание да ги разрушат. 

 Без да има за цел да бъде справочник на диктаторите по света – те са прекалено много, тази книга показва основните общи разкази, посредством които тези управници основават своята агитация, разсъждава върху световните трендове и до какви крайности могат да доведат те, в случай че не престават в тази пагубна за света посока.

Как се случи по този начин, че за къс интервал от време демокрацията по света още веднъж е в оттегляне, а експанзията и милитаризмът диктуват международните събития? И за какво тези водачи се изкачват до властта освен в обичайно властнически общества, само че и в сърцата на демократичните демокрации?

Отговор на тези и други въпроси ще търсим и на представянето на изданието от 18:00 ч. на 4 април 2024 година в книжовен клуб „ Перото “, където в диалога за властническите водачи на света, доближаващи се или мечтаещи да бъдат диктатори, ще се включат основателят на поредицата Свилен Спасов, проф. Георги Лозанов и Ирина Недева.

Входът е свободен, заповядайте!

* * *
Снимка " Сиела "

Из „ Епохата на автократите “ от Гидиън Рахман
Въведение
През пролетта на 2018 година Белият дом се приготвяше за среща на върха сред Доналд Тръмп и Ким Чен-ун. В остарялата постройка на изпълнителната власт, където работи екипът по националната сигурност на президента на Съединени американски щати, един от съветниците на Тръмп ми сподели с леко лукава усмивка: „ Президентът обича да се разправя лице в лице с властнически водачи “.

Ясно беше, че увлечението на Тръмп по диктаторите смущаваше мощно даже някои от най-високопоставените му сътрудници. Недоизказаната мисъл, оставена да виси във въздуха в Белия дом, бе, че самият Тръмп е въвел някои от привичките на диктатурата в сърцето на най-великата народна власт в света. Неговата необуздана изразителност, увлечението му по военни паради, толерантността му към спорове на ползи и нетолерантността му към публицисти и съдии са все черти на „ властническия жанр в политиката “ – жанр, който до наскоро изглеждаше непознат на зрелите демокрации от Запада.

Но Тръмп бе в крайник с времето си. От 2000 година насам възходът на властническите водачи се трансформира в централна характерност на международната политика. В най-различни столици като Москва, Пекин, Делхи, Анкара, Будапеща, Варшава, Манила, Рияд и Бразилия на власт се издигнаха хора, до момента все мъже, основали си имидж на автократи.

Обикновено тези водачи са националисти и културни консерватори, които не демонстрират особена приемливост към малцинствата, инакомислието или ползите на чужденците. У дома те настояват, че пазят елементарния човек против „ глобалистките “ елити. В чужбина те се показват за въплъщение на своите народи. Където и да отидат, те предизвикват култа към личността. Политиката на автократите процъфтява с помощта на реториката на насилието. На 24 февруари 2022 година реториката се трансформира в действителност, когато Русия нахлу в Украйна – с което стартира най-голямата сухопътна война в Европа от 1945 година насам.

Епохата на автократите стартира с идването на Владимир Путин на власт в Русия през 2000 година. Тя ще продължи да бъде централна тематика в международната политика през идващото десетилетие. В Съединени американски щати Доналд Тръмп към момента хвърля дълга сянка върху политиката и евентуално ще се кандидатира отново за президент през 2024 година. Двете изгряващи суперсили на XXI век, Китай и Индия, станаха плячка на властнически политики. Въпреки че работят в доста разнообразни политически системи, Си Дзинпин и Нарендра Моди водят страните си към по-едноличен жанр на водачество, което включва шовинизъм, изразителност от позицията на силата и гневна неприязън към либерализма. Двете най-големи сили на източните граници на Европейския съюз, Русия и Турция, са ръководени от властнически водачи. И Владимир Путин, и Реджеп Тайип Ердоган са на власт от по двайсетина години. Авторитарният жанр влезе в самия Европейски Съюз посредством унгареца Виктор Орбан и поляка Ярослав Качински. Дори Борис Джонсън във Англия флиртува с този жанр в политиката – в отношението си към закона, дипломацията и инакомислието в личната му партия. В началото на 2022 година двете най-големи страни в Латинска Америка, Бразилия и Мексико, са ръководени от Жаир Болсонаро и Андрес Мануел Лопес Обрадор (известен с буквите АМЛО). Болсонаро е от крайната десница, АМЛО е от популистката левица. И двамата водачи се вписват в модела на автократа, като предизвикват фетиш към личността и през-рение към държавните институции.

Този интернационален модел акцентира главната тематика на тази книга: властническият жанр не се лимитира единствено до властническите системи. Той към този момент е публикуван измежду излъчените посредством избори политици в демократичните страни. Един властнически водач, настоящ в изискванията на народна власт, като да вземем за пример Доналд Тръмп, е изправен пред институционални ограничавания, каквито не попречват хора като Си Дзинпин или Владимир Путин. Но инстинктите на Тръмп, Дутерте или Болсонаро смущаващо наподобяват на тези на водачи в властнически системи.

Възходът на властническите водачи по света промени радикално международната политика. В момента сме в разгара на най-продължителното световно нахлуване против демократичните демократични полезности от 30-те години на предишния век насам. От отломките на Втората международна война политическата независимост се развиваше по света в продължение на към 60 години. Напредъкът беше неустойчив, а определенията за народна власт са неточни, само че общата посока на придвижване беше ясна. През 1945 година в света имаше единствено дванайсет демокрации. През 2002 година броят им бе повишен до 92, като за първи път в историята бе надхвърлил броя на автокрациите.

Оттогава групата страни, публично избрани за демокрации, бяха малко по-многобройни от самовластните режими. Но процесът на ерозия на демокрацията бе почнал. „ Фрийдъм Хаус “, която прави годишни отчети за политическата независимост по света, уточни, че 2020 е била 15-ата поредна година на спад на политическата независимост. След възхода на гражданските и политическите свободи от края на Студената война наклонността се обърна през 2005 година. През всяка година от този момент насетне броят на страните, където свободата е намаляла, е по-голям, в сравнение с тези, при които има увеличение на гражданските и политическите свободи. Както споделя „ Фрийдъм Хаус “, „ огромната демократична криза се задълбочава “. Възходът на този тип ръководещи е централна част от този развой. Това е по този начин, тъй като политическият жанр на автократа слага инстинктите на водача над закона и институциите. 

Днешните властнически водачи работят в световна политичес-ка среда, която е доста друга от тази на диктаторите от 30-те. В нуклеарната ера войните сред великите сили към този момент не са чести. Но даже това към този момент не може да бъде вземано за чиста монета. Инвазията на Путин в Украйна бързо се трансформира в прокси война сред Русия и НАТО, в която западният съюз изпраща съвременни оръжия на украинците. Американските и европейските длъжностни лица, които позволиха тези прехвърляния, бяха напълно наясно с заплахата, че това може да ги вкара в директен спор с Русия. 

Опасността от война сред Съединени американски щати и Китай на Си Дзинпин също нараства. През август 2022 година китайските въоръжени сили проведоха най-заплашителните си военни учения към Тайван от средата на 90-те насам – в отговор на това, че самоуправляващият се остров бе посетен от председателката на Камарата на представителите на Съединени американски щати Нанси Пелоси. 

Китайско нахлуване против Тайван би хвърлило международната стопанска система в безпорядък, защото към 90 % от най-модерните полупроводници в света се създават на острова от една-единствена компания („ Ти Ес Ем Си “). Глобализацията оформя средата, в която властническите водачи вземат решения. Разпространението на интернационалното право сътвори и нови упования за държанието на международните водачи. Но технологиите на ХХІ в. дават на властническите водачи и нови способи за директна връзка с масите, както и рискови нови принадлежности за публичен надзор – по-специално опцията да следят придвижването и държанието на жителите. Прилагането на тези принадлежности може да ускори властническата наклонност на ХХІ век. 

Джо Байдън направи световното поощряване на демокрацията съществена цел на своето ръководство. Но той пристигна на власт посред Епохата на автократите. Популистки и властнически водачи в този момент задават посоката на международната политика. Те са яхнали гребена на вълната на възраждащия се шовинизъм и културни и териториални спорове, които може да се окажат прекомерно мощни, с цел да бъдат отблъснати от одобряването на демократичните полезности и американското водачество от страна на Байдън.

Дори в самите Щати успеха на Байдън не е отгърнала дефинитивно страницата на властническата политика. Доналд Тръмп се оправи задоволително добре на президентските избори през 2020 година и незабавно се заприказва, че ще се кандидатира още веднъж за президентския пост през 2024 година Дори Тръмп да се отдръпне от огромната политика, бъдещи кандидати от Републиканската партия евентуално ще възприемат политическата формула, която той откри. 

Китайските националисти постоянно показват Байдън като остарял, слаб водач, ръководещ една Америка, изправена пред необратим крах. Обратно на това, Китай показва себе си като възходяща мощ, ръководена от мощен и витален водач. В нововъзникващия международен ред президентът на Китай може скоро да оспори купата, която нормално се присъжда на президента на Съединените щати – „ най-могъщия човек в света “.

Основното предизвикателство за Байдън като президент ще бъде да показва жизнеспособността на демократичната народна власт както вкъщи, по този начин и в чужбина. Ако той се провали, ръководството на Байдън може да се окаже просто преход към Епохата на автократите.

Ако политическите либерали завоюват борбата с властническата политика, те би трябвало да схванат с какво си имат работа. В тази книга се прави опит да бъде отговорено на три централни въпроса за Епохата на автократите. Кога стартира тази наклонност? Какви са главните ѝ характерности? И за какво се случи?

На 31 декември 1999 година Владимир Путин пристигна на власт в Русия. Той предстоеше да стане значим знак и даже ентусиазъм за ново потомство бъдещи властнически политици, които се възхищават на национализма, на неговата смелост, на готовността му да употребява принуждение и на презрението му към „ политическата уместност “.

Но в първите години от идването си на власт Путин се стремеше да бъде възприеман като благонадежден сътрудник в открит международен ред. Когато Бил Клинтън се срещна с него в Кремъл през юни 2000 година, американският президент назова съветския си сътрудник „ изцяло кадърен да построи благоденстваща, мощна Русия, като по едно и също време с това резервира свободата, плурализма и върховенството на закона “. На първата си среща с Джордж У. Буш през 2001 година Путин впечатли президента на Съединени американски щати, който означи: „ Получи се доста добър разговор. Успях да усетя душата му “.

Путин за пръв път се появи в действителност като зложелател на ръководения от Съединени американски щати международен ред с речта си в Мюнхен през 2007 година, когато жигосах Америка. Тя бе последвана от съветското военно нахлуване против прилежаща Грузия през 2008 година. От този миг нататък бомбастичният и нападателен политически жанр на Путин изглеждаше изкуствен спрямо внимателния прагматизъм на другите основни международни водачи по това време: Барак Обама в Съединени американски щати, Ангела Меркел в Германия и Ху Дзинтао в Китай. Меркел отхвърли Путин като водач, който употребява средства от XIX век за решение на проблеми от XXI век. Вместо да бъде анахронизъм обаче, Путин беше предвестител на идни събития. В алегоричен смисъл той пое властта в зората на XXI век.

През 2003 година, три години откакто Путин взе властта в Русия, Реджеп Тайип Ердоган стана министър-председател на Турция. Както при Путин, възприемането на властническия жанр от страна на Ердоган лиши известно време. Първоначално хвален навсякъде от Запада като демократичен модернизатор, Ердоган стана все по-автократичен през двете си десетилетия на власт – с вкарване на публицисти и политичес-ки противници в пандиза, чистки в армията, съдилищата и държавната администрация. Той си издигна солиден замък в Анкара и възприе параноичен и таен мироглед. 

И Русия, и Турция са огромни страни с задоволително огромни стопански системи, с цел да се квалифицират за участие в Г-20. Но те към този момент не са суперсили. Така че моментът, в който Епохата на автократите се утвър-ди като международно събитие, дава отговор най-точно на 2012 година – годината, в която Си Дзинпин взе властта в Китай. 

През десетилетията след гибелта на Мао Дзедун през 1976 година Китайската комунистическа партия внимателно се насочи към по-колективен жанр на управление. Но макар че в този момент Китай е неузнаваемо по-богата и по-усъвършенствана страна, в сравнение с е била в епохата на Мао, ръководителят Си очевидно изпитва носталгия по някои от маоистките тематики на своята младост. Под негово управление партийната пропагандна машина стартира да основава фетиш към личността на Xi dada (Чичо Си). Преходът към властническо управление беше вкоренен, когато през 2018 година бяха отстранени рестриктивните мерки за президентските мандати – което евентуално разреши на Си да ръководи до живот.

Другата нововъзникваща суперсила на Азия, Индия, следва сходен път през 2014 година с избирането на Нарендра Моди, водач на хиндуистката националистическа партия „ Бхаратия Джаната “ (ПБД). Като опозиционен водач Моди бе задоволително противоречива персона, с цел да му бъде наложена възбрана да влиза в Съединени американски щати от опасения поради ролята му в антимюсюлмански разгром в родния му щат Гуджарат през 2002 година. Като водач на Индия той се нарежда като индивида, който се опълчва на враговете на страната вкъщи и в чужбина. Готовността му да бомбардира хипотетични бази на терористи в Пакистан през 2019 година развълнува доста индийци и сътвори предпоставки за сполучлива предизборна акция за преизбиране, в която Моди увери гласоподавателите: „ Когато гласувате за Лотоса [символа на неговата партия], вие не натискате бутон, а натискате спусъка, с цел да стреляте в гърдите на терористите “.

През 2015 година властническият жанр направи и значим пробив вътре в Европейския съюз, който се показва като клуб на демократичните демокрации. През тази година Виктор Орбан, все по-авторитарният министър-председател на Унгария, се трансформира в воин за популистката десница на Запад, като оглави акцията за прекъсване на идването на бежанци и мигранти от Близкия изток. През същата година „ Право и правдивост “, популистка дясна партия, ръководена от Ярослав Качински, завоюва както президентските, по този начин и парламентарните избори в Полша.

Кризата с мигрантите в Европа послужи и като декор за референдума за Брекзит във Англия през юни 2016 година. Кампанията за овакантяване на Европейски Съюз, водена от Борис Джонсън, се възползва от страха от мюсюлманската имиграция, потвърждавайки погрешно, че Турция е напът да се причисли към Европейски Съюз и ще залее Англия с нови мигранти. Избраният от брекзитърите девиз „ Да си върнем контрола “ беше мощен фактор за продобиване на гласовете, който докара акцията до изненадваща победа. Стив Банън, началник на акцията на Тръмп през 2016 година, по-късно съобщи, че моментът, в който е схванал, че Тръмп ще завоюва президентския пост, е бил, когато Англия е гласувала за Брекзит.

Затова, когато Тръмп в действителност завоюва борбата за Белия дом през ноември 2016 година, той беше – в прочут смисъл – просто част от една открита световна наклонност. Но неповторимата икономическа и културна мощност на Съединени американски щати означаваше, че възходът на Тръмп е трансформирал атмосферата в международната политика, като е засилил и легитимирал властническия жанр и е породил вълна от подражатели. Първото посещаване на Тръмп в чужбина в качеството му на президент беше в Саудитска Арабия през май 2017 година. През същата година престолонаследникът принц Мохамед бин Салман стана фактическият водач на тази страна – най-богатата и авторитетна арабска страна. Новият водач бързо си построи световен имидж, който беше невиждан за потайното и интровертно саудитско кралско семейство. МБС, както той стана прочут, беше приветстван от някои на Запад като тъкмо подобен властнически модернизатор, от какъвто Саудитска Арабия се нуждае – до момента в който убийството и разчленяването на журналиста отстъпник Джамал Хашогджи не шокира западните почитатели на престолонаследника. Когато на идната среща на върха на Г-20 МБС беше прегърнат от смеещия се Владимир Путин, гледката като че ли обобщаваше беззаконието и безнаказаността на Епохата на автократите.

Бразилия, най-голямата страна в Латинска Америка, се поддаде на изкушението на властническата политика през 2018 година с избирането на Жаир Болсонаро за президент. „ Тръмп на тропиците “, прекарал кариерата си в тъмната външна страна на крайнодясната политика, излезе на ярко и завоюва изборите, откакто възприе доста от тематиките и лозунгите на тръмпизма – критикувайки „ политическата уместност “, „ глобализма “, „ медиите за подправени вести “, природозащитните организации, като в същото време с това протегна ръка към притежателите на оръжия, евангелистите, фермерите и Държавата Израел.

Африка през 2018 година като че ли предложи известно облекчение от настъпателния поход на властническата политика. Абий Ахмед, новият водач на Етиопия – втората по население страна на континента, – прикова вниманието на интернационалната общественост, като освободи политически пандизчии и постави завършек на дългата война с Еритрея. През 2019 година той беше почетен с Нобелова премия за мир. Но идната година етиопският водач предприе военна акция против бунтовниците в провинция Тигре, която докара до хиляди жертви и обвинявания във военни закононарушения. Обръщането на Абий на 180 градуса породи опасения, че той ще бъде следващият международен водач, който Западът афишира за демократичен модернизатор, а по-късно се трансформира в загрубял автократ.

Тенденцията западни коментатори в началото да бъркат властнически водачи с демократични реформатори е нещо като открит модел. Когато Ердоган пристигна в началото на власт, той бе разказан от в. „ Ню Йорк Таймс “ като „ ислямски политик, благосклонен към демократичния плурализъм “. По сходен метод Никълъс Кристоф, колумнист на „ Ню Йорк Таймс “, предсказа през 2013 година, че Си „ ще даде подтик на икономическите промени, а евентуално и на известно политическо облекчение “. Той изрази вяра, че при Си „ тялото на Мао ще бъде изнесено от площад „ Тянанмън “. Две години по-късно Томас Фрийдман, различен авторитетен колумнист на „ Ню Йорк Таймс “, показа престолонаследника принц Мохамед бин Салман като вятър на промяната, „ претрупан с задачата да промени метода, по който е ръководена Саудитска Арабия “. През 2017 година, когато зачестиха недоволствата, че МБС не зачита човешките права, Фрийдман като че ли отхвърли тези възражения, като написа, че: „ Тук не се предлага съвършенство. Някой трябваше да свърши тази работа – да преведе Саудитска Арабия в ХХІ век “.

А по-късно един английски колумнист приветства идването на власт на Нарендра Моди през 2014 година със публикация, озаглавена: „ Индия се нуждае от подтик и Моди е риск, който си коства да бъде стихотворец “. Кой беше той? Всъщност това бях аз. Описах също по този начин възхода на индийския водач от непретенциозен продавач на чай до началник на страната като „ трогателен “. Днес, откакто станах очевидец на безцеремонното отношение на Моди към гражданските права, бих избрал друга дума. 

Ако погледнем обратно към този лист от наивни прогнози и попарени очаквания, е забавно да се запитаме за какво западните коментатори непрекъснато бъркат. В ретроспекция си мисля, че повода е в свръхувереността в силата на демократичните политически и икономичес-ки хрумвания, подбудена от „ успеха “ в Студената война, и в пожелателното мислене. В резултат на това западняците, формиращи публичното мнение, постепенно схванаха, че международната вълна се обръща против либерализма. Но към 2020 година, едно потомство след идването на Путин на власт, беше мъчно да не се забележи какво се случва. Либералните полезности, като свободата на словото, самостоятелните съдилища и правата на малцинствата, бяха подложени на офанзива по целия свят.

Тази мрачна наклонност води до два спомагателни въпроса: какво съставлява властническата политика и за какво тя е във напредък?

Аргументът, че живеем в Епохата на автократите, е отворен към едно явно несъгласие: фактически ли е допустимо да съпоставяме демократично определени водачи като Тръмп или Моди с неизбрани автократи като Си или МБС?

Такива съпоставения би трябвало да се вършат деликатно и с мярка, само че считам, че те са годни – и даже жизненоважни. Авторитарните водачи, прегледани в тази книга, са част от един континуум. В единия край са безспорните автократи като водачите на Китай и Саудитска Арабия. След това има персони по средата като Путин и Ердоган. Те са подчинени на някои от рестриктивните мерки на демокрацията – като избори и известна независимост на печата, само че също по този начин са в положение да вкарват в пандиза съперниците си и да ръководят в продължение на десетилетия. След това има политици, които работят в изискванията на народна власт, само че които демонстрират пренебрежение към демократичните правила и наподобява, имат желание да ги разрушат: Тръмп, Орбан, Моди и Болсонаро са в края на този набор.

Тази книга обаче няма за цел да бъде справочник на диктаторите по света. Докато разисквам властнически водачи като Тръмп и Бенямин Нетаняху, съм изключил тирани като Ким Чен-ун и други жестоки водачи, да вземем за пример Александър Лукашенко в Беларус и Хун Сен в Камбоджа. „ Епохата на автократите “ разказва възхода на ново потомство и тип националистически и популистки водачи, обединени от презрението си към либерализма и възприемането на нови способи властническо ръководство. От началото на XXI век явлението „ автократ “ се открива в съвсем всички огромни международни властови центрове: Съединени американски щати, Китай, Русия, Индия, Европейски Съюз и Латинска Америка. За разлика от тях, Хун Сен и Лукашенко управляват дребни страни и са на власт още от 90-те; а династията Ким ръководи Северна Корея от 1948 година. Тези трима водачи имат черти на автократи, само че те не са от огромно значение за смяната на климата на международната политика през последните 20 години. 

Някои английски читатели ще се учудят на включването на Борис Джонсън в състава на властническите водачи. Поддръжниците на някогашния министър председател и на Брекзит може да го сметнат за неоснователна засегнатост. Но когато Джонсън най-сетне реализира упоритостта си да стане министър председател през 2019 година, той самият се показа като такава персона: като задоволително твърд, с цел да изкара Обединеното кралство от Европейски Съюз с всички вероятни средства. Докато седеше на задните скамейки в Народното събрание, Джонсън бе изтъкнал метода на Доналд Тръмп към дипломацията като модел по какъв начин би трябвало той да се оправи с Европейски Съюз. Като министър-председател той предприе ограничения, от които предшественичката му Тереза Мей се въздържаше, като да вземем за пример уволнението на висши членове на личната му партия и разпускането на Народното събрание, деяние, което бързо беше оповестено за нелегално. Доналд Тръмп съобщи, че има роднинска връзка с Джонсън, като го назова „ Британския Тръмп “, а Джо Байдън се причисли към него, като назова Джонсън „ физически и прочувствен клонинг “ на Тръмп. Брекзит – идеята, защитавана от Джонсън, беше жизненоважен миг в ответната реакция против глобализирания демократизъм.

Една причина да се тревожим от демократично определените автократи е точно тъй като тяхното държание и изразителност се припокриват толкоз ясно с държанието на автократите. Поразително е, че хората с опит в същински автократични системи бяха измежду първите, които сигнализираха за Доналд Тръмп. Особено съветските изгнаници Гари Каспаров и Маша Гесен ясно показаха по какъв метод държанието на Тръмп припомня на това на Путин. Но Съединени американски щати не са само отклоняване в демократичния свят. Други политически системи, които би трябвало да се основават на институции, закони и политически партии, започнаха да издигат на власт хора като Моди, Болсонаро и Дутерте.

Имаше и придвижване към властнически модел в страни, които към този момент бяха властнически. Китай и Саудитска Арабия в никакъв случай не са били демок-рации, само че преди Си и МБС тяхното управление бе по-колективно, концентрирано към комунистическата партия и саудитското кралско семейство. През последните години обаче и двете страни минаха към по-едноличен модел на ръководство.

В резултат на това интернационално придвижване към еднолична политика стана по-трудно да се поддържа ясното разграничаване сред властническия и демократичния свят. Традиционно президентите на Съединени американски щати вършат ясно разграничаване сред „ свободния свят “ (воден от САЩ) и недемократичните страни. Но Доналд Тръмп омаловажи това разграничаване. Когато пред него бе изтъкнато през 2015 година, че президентът Путин (по адрес на който той таман се бе изказал хвалебствено) убива публицисти и политически съперници, Тръмп отговори: „ Мисля, че и нашата страна прави доста убийства “. Като президент той направи следното размишление пред Боб Удуърд: „ Много добре се разбираме с Ердоган... Колкото по-корави и зли са те, толкоз по-добре се разбирам с тях “.

Вместо да пази свободния щемпел като значима част от свободното общество, Тръмп прекарваше времето си в критикуване на „ медиите за подправени вести “. И вместо да възхвалява самостоятелните съдилища и свободните избори в Америка, Тръмп жигосах съдиите като пристрастни, когато отсъждат срещу него, и опита да анулира резултатите от президентските избори през 2020 година, тъй като претендираше за осъществени измами. Поведението и езикът на Тръмп бяха възприети от други водачи на демократични страни. Нетаняху в Израел и Болсонаро в Бразилия се оплакаха по какъв начин „ подправените вести “ и „ дълбоката страна “ работят против тях. Когато Нетаняху загуби властта през 2021 година, той направи сходни на Тръмп изказвания, че е бил жертва на „ най-голямата изборна машинация... в историята на която и да било народна власт “.

Това изтриване на ясните линии сред водачеството в демократичните и властническите системи е основна цел на властническите водачи от десетилетия. В началото на дългото ръководство на Владимир Путин в Русия се срещнах с Дмитрий Песков в Кремъл. Скрийнсейвърът на компютъра на Песков бе серия от сменящи се цитати от Оруеловата „ 1984 “ – „ войната е мир “, „ свободата е иго “ и така нататък Когато го попитах за осъществените наскоро репресивни дейности на Путин, Песков отговори сякаш нещо от сорта на „ Всички системи са несъвършени “. Реториката на Тръмп като че ли потвърждаваше тази отдавнашна позиция на Русия и Китай. Ето един американски президент, податлив да каже: ние също лъжем, ние също убиваме, нашите медии са менте, нашите избори са манипулирани, нашите съдилища са нечестни. Както споделя историкът на Китай Рана Митър: „ Антилибералният дискурс е потребен за Китай, защото прави по-лесно внушението, че няма фундаментална разлика сред властническа и демократична страна... че това е въпрос на степен, а не на тип “. 

Описаните в тази книга властнически водачи не са идентични. Но си наподобяват. И тези прилики са значими и показателни. Съществуват четири общи характерности, които са присъщи за стила на автократа: основаване на фетиш към личността; пренебрежение към върховенството на закона; изказванието, че съставлява същинските хора против елитите (известно още като популизъм); и политика, водена от боязън и шовинизъм.

Авторитарните водачи желаят да бъде гледано на тях като на нужда. Целта им е да убедят народа, че единствено те могат да спасят страната. „ Само аз мога да оправя това “, сподели Тръмп на американците. Разграничението сред страната и водача е ерозирало, което прави замяната на автократа с някой простосмъртен да наподобява рисково или немислимо. В идеалния случай хората им се възхищават поради техния морал и разсъдък.
Още по тематаПодкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.