Греъм Грийн, един от най-влиятелните английски писатели на XX в.,

Греъм Грийн, един от най-влиятелните британски писатели на XX в., прочут най-вече със своите романи, написа и няколко книги с къси разкази, чиято мощност, майсторство и предусещане имат силата да трансформират хора и ориси даже през днешния ден, десетилетия след публикуването си. – най-популярният му алманах – излиза за първи път на български на 25 март и в него английският класик развенчава света на дребния човек до най-дълбоките секрети и съкровени стремежи. Впечатляващи с благосъстоянието си от тематики и великолепен жанр, историите в този том сблъскват любовта и омразата, отмъщението и измяната, а подозрението се преплита с вярата. 

Една от най-изтъкнатите литературни преводачки у нас Иглика Василева превежда „ Двайсет и един описа “ на български, а художникът Дамян Дамянов основава корицата на първокласния том с твърди корици под знака на издателство „ Кръг “. Книгата излиза преди светът означи 120 години от рождението на Греъм Грийн на 2 октомври. 

В сборника, който събира най-хубавите разкази на създателя, са включени текстове, написани сред 1929 и 1954 година Част от тях са хумористични, а други – ужасяващи; разказват паники и закононарушения. Началото на „ Двайсет и един описа “ е сложено от емблематичната история „ Разрушителите “, в която тайфа възпитаници унищожава къща, оживяла при бомбардировките над Лондон. Нататък читателят ще се смрази от кулминационната точка на детски рожден ден в „ Краят на празненството “, ще се разсмее с „ Уви, небогати Мейлинг “ от звуците, които нечий корем издава, и ще се шокира (може би) от „ Синият филм “ – в който бурната младост на зрял мъж догонва сегашния му уталожен живот. 

Образци в жанра, всички истории в „ Двайсет и един описа “ се помнят дълго след края им. „ Греъм Грийн е великолепен повествовател – пишат от „ Дейли Телеграф “ – с гений да показва локалния нюанс от първа ръка, с изострено чувство за трагичното, с нюх към разговора и с умеене да води читателя из своята прозаичност. “

Това е третата книга на Греъм Грийн в каталога на издателство „ Кръг “. „ Кеят на злото “, анархистски разказ за един разбунтувал се младеж, излезе през 2020 година А „ Англия ме сътвори “ – един от ранните романи на Грийн, пък бе оповестен през 2021-ва след близо 30 години неявяване от пазара.

Греъм Грийн (1904 – 1991) е британски публицист, драматург и критик. Вълнуващият му житейски път – бил е скришен сътрудник на МИ-6 и е фамозен с любовните си случки – постоянно става ентусиазъм за литературните му произведения. Със своите над 25 романа, доста сборници с разкази и документални книги той е любим на рецензията и читателите.

* * * 
Снимка " Кръг "

Из " 21 описа " на Греъм Грийн
Уви, небогати Мейлинг
Клетият безопасен, безуспешен Мейлинг! Не желая да се присмивате на Мейлинг и неговите борборигми, както докторите постоянно се присмивали, когато отивал при тях за консултация, както евентуално са се присмели и след тъжната кулминационна точка на 3 септември 1940 година, когато неговите борборигми бяха забавили с двайсет и четири часа сливането на вестникарските компании. За Майлинг ползите на „ Симкокс “ постоянно са били по-скъпи и от живота: трудолюбив, съзнателен, благополучен с работата си, той в никакъв случай не ламтеше за по-висок пост от този да им бъде секретар, само че по този начин се случи, че тези двайсет и четири часа – по аргументи, които е неблагоразумно да се загатват тук, защото включват заплетената трудност на английския закон за налог общ приход – се оказаха съдбовни за съществуването на компанията. От този ден нататък той изчезна от лицето на земята, а аз не преставам да имам вяра, че се е скрил в някоя провинциална печатница, с цел да почине от разрушено сърце. Уви, небогати Мейлинг!

Само докторите назоваха недоволството му „ борборигми “: ние в Англия нормално му викаме просто „ куркане на червата “. Май напълно безопасен случай на неприятно храносмилане, само че при Мейлинг беше придобил много странна форма. Стомахът му, оплакваше се той непрестанно, като премигваше тъжно и гледаше надолу през очилата си за четене с полуклъгли стъкла, имал „ слух “. Улавял тонове, незнайно по какъв начин, след което ги възпроизвеждал след хранене. Никога няма да не помни едно изключително притеснително чаено празненство в хотел „ Пикадили “ в чест на група провинциални печатари: беше в годината преди да избухне войната и се знаеше, че Мейлинг е ходил на симфоничен концерт в „ Куинс Хол “ (повече кракът му не стъпи там). В дъното на залата танцов оркестър свиреше „ Разходка в Ламбет “ (как единствено ни беше втръснала тази мелодия от 1938 година с нейната шеговитост и подправена искреност, и с нейните „ ой, ой “). Най-неочаквано, в настъпилата сред танците тишина, когато печатарите се върнаха да седнат край недоядените препечени филийки, внезапно се дочуха – безшумно, тъжно и плачевно, като че ли идваха от далечно крило на хотела – началните тактове от един концерт на Брамс. Един от печатарите, шотландец, който разбираше от добра музика, възкликна с мрачна приятност: „ Божичко, по какъв начин единствено свири този човек “. След което музиката спря изведнъж и някакво необичайно съмнение ме накара да погледна към Мейлинг. Беше станал червен като домат. Никой нищо не видя, защото танцовият оркестър засвири още веднъж – за голямо неспокойствие на шотландеца – този път „ Цъфнала е дребна маргаритка “, и май само аз долових чудноват, ням отзвук от „ Разходка в Ламбет “, явно приближаващ откъм стола, на който седеше Мейлинг. 

Чак след 10 часа, когато печатарите се качиха по таксита и поеха към гара Юстън, Мейлинг ми описа за стомаха си.

– Съвършено необяснима работа – сподели той, – като папагал е. Като че ли улавя всякакви неща напосоки. – После добави с съвсем насълзен глас: – Вече не мога да се любувам на храната. Никога не знам какво може да се случи по-късно. Този следобяд не беше най-лошото. Понякога е доста по-силно. – Умисли се тъмно. – Като дребен доста обичах да чувам немските оркестри...

– Не си ли бил на лекар?

– Те нищо не схващат. Твърдят, че е просто неприятно храносмилане и в това нямало нищо обезпокоително. Нищо обезпокоително! Но има и друго – постоянно, когато отида на доктор, той кротува. – Забелязах, че приказва за корема си като за презряно животно. Загледа се умърлушено в кокалчетата на ръката си и продължи: – Вече се багра от всеки нов звук. Никога не знам. На едни звукове не обръща никакво внимание, до момента в който други... като че ли го пленяват. При първо чуване. Миналата година, когато разкопаха „ Пикадили “, това беше шумът от строителните машини. Бях привикнал да ми се повтаря още веднъж и още веднъж през следобеда.

– Предполагам, че си опитал нормалните соли? – попитах глупашки аз и до момента си припомням – тогава го видях за финален път – изражението му на цялостно обезсърчение, като че ли към този момент не очакваше схващане от нито една жива душа. 

Тогава го видях за финален път, тъй като войната ме раздели с печатарския отрасъл и аз поех по пътя на всевъзможни странни занимания, по тази причина разбрах за невероятното заседание на борда на шефовете, което бе разрушило сърцето на Мейлинг, от втора употреба.

Онова, което вестниците назоваха „ блицкриг против Англия “, бяха вести, които не спираха цяла седмица: ние в Лондон започнахме да привикваме със сирените за въздушна паника, които се включваха по пет-шест пъти дневно, само че на 3 септември, първата годишнина от войната, всичко беше релативно умерено. Във въздуха обаче витаеше всеобщо чувство, че Хитлер ще реши да отпразнува тази годишнина с мощна офанзива. Именно в такава атмосфера на напрежение „ Симкокс “ и „ Хайд “ бяха провели взаимното си работно заседание.

Състояло се в обичайно мрачната тясна стая над офисите на „ Симкокс “ на Фетър Лейн: кръгла маса, владеене на първия Джошуа Симкокс, който имал работилница за гравюри върху стомана още през 1875 година, и една несвоевременно извадена на показ Библия, единствената книга в огромната стъклена витрина наред с дебелия том с другите типове шрифтове. Старият сър Джошуа Симкокс председателствал съвещанието: човек може елементарно да си показа снежнобялата му коса и бледите, натежали черти на протестантски антиконформист. Уезби Хайд също бил там, както и половин дузина други шефове с изопнати съществени физиономии и безупречни черни костюми – всички изглеждали малко напрегнати, тъй като, в случай че желали да заобиколят новите разпореждания на закона за налог общ приход, трябвало да работят стремително. Що се отнася до Мейлинг, той седял сгънат над бележника си, раздразнителен, само че подготвен да поучава всеки за всичко.

Направили едно спиране по време на изчитането на протокола. Уезби Хайд, който бил неработоспособен, се оплакал, че някаква пишеща машина в прилежащата стая му работи на нервите. Мейлинг се изчервил и излязъл, по всяка възможност, с цел да глътне някакво хапче, тъй като пишещата машина спряла. Хайд взел да нервничи. „ По-бързо – споделил, – по-бързо. Нямаме цяла нощ разполагаем. “ Но както се оказало, тъкмо това имали.

След като протоколите били изчетени, сър Джошуа почнал да изяснява обстойно и нашироко с йоркшърския си акцент, че техните претекстове са напълно патриотични: нямали никакво желание да укриват налози, желали единствено да подкрепят военните старания, предприемчивостта и стопанската система... Казал: „ Резултатът си проличава не по хляба, а по пудинга... “ и в този миг завили сирените за въздушна паника. Както към този момент загатнах, очаквало се мощно нахлуване и нямало никакво време за разтакаване: мъртвият не може да укрива налози. Директорите събрали бумагите си и хукнали стремително към подземието.

Всички, като се изключи Мейлинг. Нали разбирате, единствено той бил наясно с истината. Според мен точно намекът за пудинга бе събудил спящото животно. Разбира се, той е трябвало да си признае, само че помислете си за миг: бихте ли събрали кураж, откакто сте видели тези възрастни мъже с бели нагръдници и жилетки да хукват ужасени, без каквото и да било достолепие, към противовъздушното леговище? Знам, че бих постъпил по безусловно същия метод като Мейлинг, който тръгнал след сър Джошуа надолу към скривалището с обезверената вяра, че най-малко един път стомахът му ще подходи рационално и няма да го изложи. Но той не подходил рационално. Колективните притежатели на „ Симкокс “ и „ Хайд “ останали в убежището в продължение на дванайсет часа и Мейлинг стоял с тях, без дума да пророни. Нали разбирате, заради някаква необяснима причина и желание стомахът на бедния Мейлинг си харесал звука на сигнала за въздушна паника и не спрял да го повтаря, освен това много безапелационно, без въобще да е наясно със сигнала за отбой.

1940
Още по тематаПодкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.