Жена, която се е върнала в България от така желаната

...
Жена, която се е върнала в България от така желаната
Коментари Харесай

Приказка на ужасите: Българка, зарязала деца и съпруг заради чужбина, разказа история, която ще ви разтърси!

Жена, която се е върнала в България от по този начин мечтаната от всички ЧУЖБИНА. Не, тя не е луда. Просто е решила, че е най-добре да се върне там, където са нейните близки и родственици. Там, където е израснала. Да се върне в своята родна земя. Да остарее в България, написа " Новини Лондон "

За страдание, това не е нейният благополучен край. Това е по скоро приказка на ужасите… Какво се случва, когато се върнеш в страната си, след години, през които си бил надалеч? Какво откриваш? Какво виждаш… какво те ужасява? Една българка живяла в чужбина споделя…

„ Първо ще ви опиша за какво отпътувах. По същата причина, заради която и вие евентуално желаете да заминете: от обезсърчение. Събудих се една заран и осъзнах, че не мога да пребивавам повече по този начин. Нито аз, нито моето семейство. Бях безработна от половин година. Съкратена. Дума, която допреди това в никакъв случай не бях употребила.
Съкратиха ме след близо 20 години усилена работа в една компания. Изгониха ме като мръсно куче, просто, тъй като имали потребност от „ ново попълнение “- човек със свежи хрумвания. Беше извънредно мъчително, тъй като внезапно осъзнаваш, че се чувстваш излишен. Ненужен никому. Неоценен през всичките години, през които си работил съзнателно и отговорно. Първият месец прекарах като в някакъв захлас. Не знаех какво да върша и накъде да поема.
Все още чаках някакви компенсации, по тази причина не се отчайвах. На втория и третия месец отчаянието ме хвана в пипалата си. Изстиска от мен цялата мощ, която в миналото бях имала. Превърна ме в една слаба жена, която по през целия ден се чудеше какво да прави, къде да отиде, по какъв начин да си откри работа…
Живеех в дребен град в провинцията. Там не е елементарно да започнеш нова работа. Можех да стана сервитьорка – нещо, което в никакъв случай досега не съм работила, а и никой не пожела да ме вземе, откакто видя, че съм трансферирала 40-те. Другият вид беше да мета улиците. Наравно с циганките, които в никакъв случай не бяха работили нищо друго. Аз, допреди няколко месеца уважавана и почитана – в този момент трансформирала се в метачка.
Потъвах все по-дълбоко в своя личен смут. Заплатата на мъжа ми не стигаше за нищо. Децата имаха потребност от нови облекла, учебници. Пари за излизания. Аз не можех към този момент да им оказвам помощ. Не можех да способствам за фамилния бюджет. Започнаха свадите. Отначало моят мъж одобри нещата трезво и ме успокои, че ще си намеря работа. След това изпадна в едно от своите мълчания…накрая пристигна обвиняването, че нищо не върша, а по през целия ден заставам вкъщи. Плачех и се молех да умра. Смъртта беше по-доброто решение, пред това да пребивавам в този свят, където бях ненужна. Жалка и сама…поне по този начин се усещах тогава.
Спасението пристигна четири месеца по-късно, когато моя другарка ми предложи работа в Испания. Не мога да кажа, че одобрих стремително. Мисълта, че би трябвало да се разделя с децата си за неопределен срок ме съсипваше. Но мисълта, че ги държа гладни – тя ме ужасяваше. Затова след доста безсънни нощи аз взех решение да отпътува.
Взех два чифта дънки – същите, които не бях сменяла от години, няколко по-дебели блузи и никакъв грим – от дълго време не употребих грим. Качих се на един рейс, който щеше да ме заведе напряко там. Изпратиха ме мъжът ми и децата, махаха, когато рейсът потегли, само че аз не ги виждах. Сълзите размазваха всичко.
Не мога да кажа, че не се опасявах. Не знаех къде отивам, не знаех езика, в никакъв случай не се бях отделяла от фамилията си. Приятелката ми нямаше да ме чака. Трябваше да сляза на гара в Барселона и някакси да стигна до нейния град.
Питах, молих…все отново стигнах. В автобуса имаше доста роми, от години работили в Испания. Тогава за първи път се сблъсках с това, което по-късно открих, че е запазена марка за българите в чужбина – злобата. Никога няма да ти оказват помощ. Дори да те гледат, че лазиш. За сметка на това испанците ти оказват помощ постоянно - вършат го с удоволствие и в никакъв случай не желаят компенсация. Правят го, тъй като са хора.
Първата ми работа в Испания беше в един ресторант на километри надалеч от всякаква цивилизация. Приятелката ми беше съумяла да откри работа само там. После ме заведе в ресторанта. Дадоха ми дребна стая вид килия и започнах в минутата, в която дойдох. Работата беше тежка и уморителна, само че въпреки всичко не чаках друго. За един месец заплатата, която получавах се равняваше на две, които взимах в България.
Говоря ви за времето преди години, когато и там още не ги беше блъснала рецесията. Пращах всичко на фамилията си. Хранех се в ресторанта и не давах пари за квартира, тъй че единственият разход, който имах бяха цигарите. Мислех, че ме успокояват и ме отдалечават от ужаса на самотата, в който бях попаднала.
Няма какво да ви неистина. В чужбина постоянно ще бъдеш чужденец. Без значение какъв брой години работиш, какво работиш и по какъв начин се държиш. Винаги има дребна парченце от отношението им към теб, която се долавя. Но най-малко се отнасят с теб като с човек. В България и това го нямаше.
Прекарах 6 години в Испания. Не се върнах нито един път. Децата и мъжът ми идваха лятото. За Коледа бях сама. Шест Коледи, в които нямаш елха и не правиш вечеря за околните ти, просто, тъй като си самичък. Шест години, през които си единствено ти и твоята самотност. Хиляди безсънни нощи и безчет изплакани сълзи. Само човек, който го е претърпял, може да разбере защо приказвам. Само човек, който е бил надалеч от децата си знае, какво е да копнееш да ги прегърнеш, а да не можеш. Само човек, който е бил на открито знае, какво е това.
Няколко месеца откакто започнах работата в ресторанта си потеглих от дребното село. Започнах работа в града. Гледах остарели баби, работех по заведения за хранене. Чистех къщи. Гледах деца. Гурбетът ме научи, че месо не се яде единствено на празници. Научих се, че човек не живее единствено като скот и не мисли по какъв начин да си заплати тока.
Научих се да бъда уважавана: в институции, пред хора, по улицата. Научих се какво е да казваш „ Добър вечер “ на човек, който туко що си видял на улицата, единствено, тъй като по този начин е признато. Не гледаха на мен като на куче. Плащаха ми толкоз, колкото бях проработила. Не ме лишаваха от надбавки, каквито се полагаше и на испанците. Живеех като европеец.
Върнах се в България, тъй като не можех да претърпявам повече носталгията. Тя ме убиваше и разяждаше. Когато човек е надалеч осъзнава, че стартира да мисли единствено за положителното и не помни неприятното. Забравих безработицата в България, която ме беше докарала съвсем до самоубийство. Забравих мръсните улици и убийствата, които оставаха безнаказани. Забравих ужаса, в който живеех допреди години. Забравих за корупцията и за лъжите. Помнех единствено положителното. Затова се върнах. При фамилията си. В моята страна. Върнах се, с цел да работя, върнах се, с цел да пребивавам.

Оказа се, че това е най-голямата неточност, която съм правила през живота си. Оказа се, че доста съм грешала…но какво се случи – ще ви опиша по-късно… “.
Източник: blitz.bg

СПОДЕЛИ СТАТИЯТА



Промоции

КОМЕНТАРИ
НАПИШИ КОМЕНТАР