За Матей Вишниек - един световен автор и за пристрастието на един преводач
Известният наш преводач от румънски и италиански, музикален и книжовен критик Огнян Стамболиев / 1947/ има несъмнено пристрастно отношение към творчеството на френско-румънския публицист Матей Вишниек/1956/. Отдавна, с педантична поредност, той превежда множеството от белетристичните и драматургичните опуси на този международно приет създател, като романите му: “Господин К. на независимост “, „ Паника в града на Светлините “, „ Планираният безпорядък “, „ Търговецът на начала на романи “, сборника със стихове “ Град с един единствен гражданин “, сборниците с пиеси „ Мансарда в Париж с аспект към гибелта “, „ Пътник в дъжда “ и още редица други творби. Общо 9 книги, преведени майсторски, въодушевено, на отличен български език!
Това користолюбие, тази поредност на Огнян Стамболиев можем да си разбираем освен с упоритостта му да показа на българския четец един прочут като значителност актуален създател. Пристрастието демонстрира естетическите разбирания и аршин на преводача за модерна литература и спектакъл. В творчеството на Вишниек той намира доста близка и сродна по креативна настройка персона. В него го притегля рефлексията на актуалната сензитивност на публицист, пишещ не в традиционно-класическите характерности на литературата, а създаващ произведения, за които можем да кажем, че имат съвременен взор към света, произведения, които изследват екзистенциалната настройка на актуалния субект, произведения, в които се показва световна философия за света като цяло и наличието на индивида в него. Огнян Стамболиев / превел преди време, също по този начин сполучливо, и един обемист том с пиеси на Йожен Йонеско/, без подозрение, харесва таман такива създатели, които демонстрират един непредвиден, от време на време неуместен взор към света, създатели, които „ разглобяват “ индивида в неговата целокупност, с цел да ни го покажат в неговата последна противоречивост./. Това е литература нямаща нищо общо с традиционно-класическите догми, литература, която можем да назовем високо елитарна, която се усеща комфортно в облеклата на модерността и постмодерността.
Последните преводи на Огнян Стамболиев от творчеството на Матей Вишниек са на романа „ Любов като обувка, обич като чадър “ и сборника с пиеси „ Коне под прозореца “.
ЛЮБОВ КАТО ОБУВКА, ЛЮБОВ КАТО ЧАДЪР
Театрален разказ
Този разказ на Матей Вишниек, излязъл от щемпел през 2016 година, се състои от ….564 страници. Прекалено обемист за прозаично произведение. Но изненадващото е, че той се чете доста бързо, тъй като увлича със своята устремност и занимателност в разказа на писателя. Това е задъхана и спонтанно-изразена изповед на създателя, която ни споделя за неговото нахлуване в света на театъра, за неговата среща с европейската просвета във Франция, за разкриване на разликите в културния феномен „ изкуство “ в една тоталитарна страна като Румъния/ от средата на 20-ти век/ и същият феномен в атмосферата на един град като Париж. Това е разказ, който е непознат на сюжетната линейност, а разказ, в който си служи с фрагмента, кинематографичния ескиз, философската алегория, лиричното отклоняване - всички атрибути на постмодерната хармония. Той носи духа на автобиографичната повествователност, само че посредством вглеждането в себе си и своите преживявания в изкуството, в действителност Вишниек прави и своите открития за законите на същинската литература и изкуство. „ Това е пътешестване в света на концепциите, историята на театъра, през предишното и сегашното на втората татковина на създателя Франция, на обичания му Париж/Града на светлините, този град на виденията и фантазмите “, както самичък ще го назове ще му посвети обособен, доста забавен автентично композиран разказ!/, и по особено на френския Юг, Прованс “/ О.Стамболиев/.
Отдавна не бях чел толкоз проницателен и богат като смисли разказ за изкуството на театъра, не бях чел такава есеистично-аналитична прозаичност, посредством която се прониква в аромата на актуалното изкуство, разказ, в който животът на един публицист е разказан като комбинация от битово всекидневие и издигане над него във витаене в сферите на креативната екзалтираност. От тази внезапен контрастност се ражда и силата на романа като стилистика. Изкушавам се да изтъквам част от неговите размишления за театъра като изкуство.:
1. Театърът е дейна среща в едно живо огледало със самия мен.
2. Театърът е затворено око, което се разсънва.
3.Театърът е зов, импровизиран протест, провокиран от единствената идеология, способна да ни промени – страстта.
4. Театърът е крайната спирка, където ни чака ново начало и така нататък …. Тези размисли за театъра са 25 на брой.
И тъй като в романа става въпрос за спектакъл, за изкуство, за европейската атмосфера на тези понятия в доста страници избухва лирическия глас на писателя, който трансформира чисто философските изводи в блестяща есеистична прозаичност. Не са малко страниците, където Вишниек опълчва изкуството на Европа на това на идеологическите схеми и догми на изкуството в претърпените му години през „ Златната ера Чаушеску “ в Румъния. И в това опълчване също има доста и публицистична пристрастеност. Така той обрисува координатите на две естетически схеми – тези на Запада и тези на Изтока - тоталитаризма.
Романът „ Любов като обувка, обич като чадър “ е сложен за описване. Трябва да се усети със сетивата – на мисълта, на страстта. Трябва да се изживее. Това дефинира и неговото обаяние. Самият създател е дал рецептата за неговия прочит. Прочитът на класическото произведение е прочит вид „ обувка “, т.е. прочит последователно да облечеш „ облеклата “, да влезеш в „ обувките “ на творбата. Прочитът вид „ чадър “ е този, който възбужда асоциативното мислене на читателя, ражда скоковете на мисълта и въображението му. Именно този втори вид писане ни предлага Матей Вишниек в романа си. Един разказ, който показва света, изкуството, индивида в неговото пъстро многообразие – тъжно и смешно, трагично и радостно, карнавално и строго – живот в одеждите на „ обувка и чадър “.
След двата сборника от пиеси “Мансарда от Париж “ и „ Пътникът в дъжда “ Огнян Стамболиев ни предлага различен собствен отличен превод на още осем пиеси на Матей Вишниек в сборника „ Коне под прозореца “. Така визията на българския четец за драматурга Вишниек става много богата. А в доста изявленията този създател е заявявал, че драматургията и театърът са неговата първа огромна пристрастеност.
Той може да се назова една от емблемите на актуалния метод на съвременно писане за спектакъл, което постоянно прераства и в постмодерно. В пиесите му осезаемо се усеща духът на създатели, които той счита за свои учители по драматическо писане: Йожен Йонеско, Алфред Жари, Самюел Бекет, Йон Лука Караджале. Той следва и развива техният метод на създаване на структурата на пиесата, тяхната философия за съществуването на индивида в актуалния свят. Ненапразно го назовават и „ новият Йонеско “.
И в сегашният алманах Матей Вишниек построява драматургична конструкция на пиесите си, която в целокупност се явява метафора на човешкия живот – изтъкан от взаимоотношенията сред хората на обединение и делене посред им, на отчуждение и виталност. Затова тези произведения, както и други, се родеят доста с абсурдизма / по-точно този на Йонеско!/, където сатиричното, карнавално-абсурдното, лиричното, парадоксалното съществуват в странна амалгама. Героите страдат, само че и мечтаят да излязат от “ пандиза „ на примирената си безличност и самотност, герои, които са с прекършена дързост на мисълта и воля за живот. Така Матей Вишниек построява една приключена мрачна картина на духовните координати на логиката на психиката на индивида в днешното ни време. Но постоянно тази картина приключва с някаква светла вяра, с някакъв непредвиден поврат, който внезапно придава необикновен ярък мирис на тягостната, „ разглобена “ картина на света и човешките връзки. Така Вишниек се обрисува като не по този начин безпределно печален създател в своите творби, както неговите учители.
Част от пиесите имат чисто камерен темперамент, където посредством дребен на брой лица той преглежда взаимоотношенията сред хората, построени на правилото на отчуждението, страха от „ другия “, или насилието над „ другия “, т.е. преглеждат се тези комплицирани и сложни пътища на индивидите един към различен, изразяващи се в чисто алогични и доста постоянно абсурдно- гротескни дейности. С подобен камерно-психологически темперамент са пиеси като „ Вратата “, „ Забележителното странствуване на мечките Панда, разказано от саксофонист, който имаше другарка във Франкфурт „ Човекът, който си приказва самичък “, „ Коне под прозореца “. В тези произведения героите желаят неистово да разгадаят законите на житейската си си обстановка, в която са изпаднали, да разгадаят енигмата на своята самотност, да схванат за какво светът им е изправил такива стени на студенина.
Лично на мен доста мощно усещане оставиха три от пиесите му, които не са камерни, а са необятно платно на един исторически епизод от международното време. Това са „ Жана и огънят “, „ Зрителят, наказан на гибел “ и „ Историята на комунизма, разказана за душевно заболели “. Впечатляващото в тези огромни по замисъла си произведения, е че историята от един избран интервал е разказана с езика на карнавалното – гротеската, маскарадността, черният комизъм изпълват цялата им атмосфера. Така Вишниек се надсмива яростно над изобразявания исторически интервал - в „ Жана “ това е светът на времето на протеста на Жана Д, Арк; в „ Зрителят наказан на гибел “ – това е днешният ни маскараден свят на взаимоотношения, където да играеш някаква „ роля “ в обществото коства доста усилия/ особено в тази пиеса се усеща доста духът на Луиджи Пирандело!/; в „ Историята на комунизма, разказана за душевно заболели “ – това е мрачна сатирико-гротескова картина на нравите в епохата на някогашния Съветски съюз. Тя е отдадена на Данийл Хармс и „ всички писатели, починали в пандизите на властта “.
В свое изявление Матей Вишниек споделя: “Хуморът за мен постоянно има две лица. Първото, което те кара да се смееш, и второто – прикрито. То може да те разплаче. В моите пиеси предлагам полет над черния комизъм. А смехът има постоянно резултата на бумеранг. Нужна е храброст, с цел да приемеш. Защото, когато се смееш над другия, не усещаш, че се смееш и на себе си… “.
Матей Вишниек не е от лесните създатели за прочит и разбиране на неговите. За тях се изисква освен прочувствено, само че и интелектуално изпитание, с цел да се вникне в от време на време енигматичната знаковост на неговия метафорично-философски изказ на писане. Но срещата с него, обаче, подхранва нашето въображение, възбужда интензивността на мисълта ни. И това точно ражда насладата от разчитането на неговата енигмачност в творбите му. Той е актуален създател, който тъкмо разкрива тези несъгласия на душата на актуалния човек, раздиращ се сред отчаянието и вярата, сред болката и усмивката, сред страха и смелостта – човек, озовал се пред тестванията и провокациите на ориста. Затова и би трябвало да благодарим на пристрастността на преводача Огнян Стамболиев, че в продължение на години ни вкарва в света на този публицист.
МАТЕЙ ВИШНИЕК е прочут публицист от международна големина. Роден е през 1956 година в гр. Радауц, Румъния. Завършва философия в Букурещкия университет. През 1987 година, откакто пиесата му „ Коне на прозореца “ е неразрешена, напуща Румъния и търси политическо леговище във Франция. Установява се да живее и твори в Париж. Автор е на доста романи и пиеси, както и лирика.. Драматургията му получава реализация по сцените на доста театри в света. През последните години в Авиньон, Москва и Токио са проведени мини театрални фестивали “Матей Вишниек “.В град Сучава, Източна Румъния, към този момент има спектакъл, носещ неговото име.
Получава доста награди за творчеството си на редица литературни и театрални конгреси в света. Романът му „ Търговецът на начала на романи “ е почетен с премия „ Европейски разказ на годината “, 2016 година
На българска сцена са поставяни пиесите му „ Дребна работа за остарял смешник “/у нас е играна под заглавие “Търси се смешник “/, „ Какво да вършим с виолончелото “, „ Хляб в джоба “.
ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ е прочут преводач от румънски и италиански. Роден е през 1947 година в Русе. Завършил е Софийския Университет „ Св. Климент Охридски “, компетентност „ Българска лингвистика “ и „ Италианска лингвистика “. След това има специализация по румънски. В негов превод са излезли повече от 50 книги на типичен и модерни румънски създатели. Активно се занимава с музикална и литературна рецензия, както и с журналистика. Автор е на двутомната „ Нова книга за операта “, биографични книги за огромните наши оперни артисти Кирил Кръстев и Николай Здравков на първата българска „ Книга за оперетата и мюзикъла “ / „ От Офенбах до Уебър “/. Член е на ПЕН-клуба в България. Носител е на награди от Съюза на преводачите и на Съюза на музикалните дейци, „ Златен век “ на МК, на Академиите на Румъния и Молдова. Наскоро получи и премията „ Русе “ от родния си град.
Това користолюбие, тази поредност на Огнян Стамболиев можем да си разбираем освен с упоритостта му да показа на българския четец един прочут като значителност актуален създател. Пристрастието демонстрира естетическите разбирания и аршин на преводача за модерна литература и спектакъл. В творчеството на Вишниек той намира доста близка и сродна по креативна настройка персона. В него го притегля рефлексията на актуалната сензитивност на публицист, пишещ не в традиционно-класическите характерности на литературата, а създаващ произведения, за които можем да кажем, че имат съвременен взор към света, произведения, които изследват екзистенциалната настройка на актуалния субект, произведения, в които се показва световна философия за света като цяло и наличието на индивида в него. Огнян Стамболиев / превел преди време, също по този начин сполучливо, и един обемист том с пиеси на Йожен Йонеско/, без подозрение, харесва таман такива създатели, които демонстрират един непредвиден, от време на време неуместен взор към света, създатели, които „ разглобяват “ индивида в неговата целокупност, с цел да ни го покажат в неговата последна противоречивост./. Това е литература нямаща нищо общо с традиционно-класическите догми, литература, която можем да назовем високо елитарна, която се усеща комфортно в облеклата на модерността и постмодерността.
Последните преводи на Огнян Стамболиев от творчеството на Матей Вишниек са на романа „ Любов като обувка, обич като чадър “ и сборника с пиеси „ Коне под прозореца “.
ЛЮБОВ КАТО ОБУВКА, ЛЮБОВ КАТО ЧАДЪР
Театрален разказ
Този разказ на Матей Вишниек, излязъл от щемпел през 2016 година, се състои от ….564 страници. Прекалено обемист за прозаично произведение. Но изненадващото е, че той се чете доста бързо, тъй като увлича със своята устремност и занимателност в разказа на писателя. Това е задъхана и спонтанно-изразена изповед на създателя, която ни споделя за неговото нахлуване в света на театъра, за неговата среща с европейската просвета във Франция, за разкриване на разликите в културния феномен „ изкуство “ в една тоталитарна страна като Румъния/ от средата на 20-ти век/ и същият феномен в атмосферата на един град като Париж. Това е разказ, който е непознат на сюжетната линейност, а разказ, в който си служи с фрагмента, кинематографичния ескиз, философската алегория, лиричното отклоняване - всички атрибути на постмодерната хармония. Той носи духа на автобиографичната повествователност, само че посредством вглеждането в себе си и своите преживявания в изкуството, в действителност Вишниек прави и своите открития за законите на същинската литература и изкуство. „ Това е пътешестване в света на концепциите, историята на театъра, през предишното и сегашното на втората татковина на създателя Франция, на обичания му Париж/Града на светлините, този град на виденията и фантазмите “, както самичък ще го назове ще му посвети обособен, доста забавен автентично композиран разказ!/, и по особено на френския Юг, Прованс “/ О.Стамболиев/.
Отдавна не бях чел толкоз проницателен и богат като смисли разказ за изкуството на театъра, не бях чел такава есеистично-аналитична прозаичност, посредством която се прониква в аромата на актуалното изкуство, разказ, в който животът на един публицист е разказан като комбинация от битово всекидневие и издигане над него във витаене в сферите на креативната екзалтираност. От тази внезапен контрастност се ражда и силата на романа като стилистика. Изкушавам се да изтъквам част от неговите размишления за театъра като изкуство.:
1. Театърът е дейна среща в едно живо огледало със самия мен.
2. Театърът е затворено око, което се разсънва.
3.Театърът е зов, импровизиран протест, провокиран от единствената идеология, способна да ни промени – страстта.
4. Театърът е крайната спирка, където ни чака ново начало и така нататък …. Тези размисли за театъра са 25 на брой.
И тъй като в романа става въпрос за спектакъл, за изкуство, за европейската атмосфера на тези понятия в доста страници избухва лирическия глас на писателя, който трансформира чисто философските изводи в блестяща есеистична прозаичност. Не са малко страниците, където Вишниек опълчва изкуството на Европа на това на идеологическите схеми и догми на изкуството в претърпените му години през „ Златната ера Чаушеску “ в Румъния. И в това опълчване също има доста и публицистична пристрастеност. Така той обрисува координатите на две естетически схеми – тези на Запада и тези на Изтока - тоталитаризма.
Романът „ Любов като обувка, обич като чадър “ е сложен за описване. Трябва да се усети със сетивата – на мисълта, на страстта. Трябва да се изживее. Това дефинира и неговото обаяние. Самият създател е дал рецептата за неговия прочит. Прочитът на класическото произведение е прочит вид „ обувка “, т.е. прочит последователно да облечеш „ облеклата “, да влезеш в „ обувките “ на творбата. Прочитът вид „ чадър “ е този, който възбужда асоциативното мислене на читателя, ражда скоковете на мисълта и въображението му. Именно този втори вид писане ни предлага Матей Вишниек в романа си. Един разказ, който показва света, изкуството, индивида в неговото пъстро многообразие – тъжно и смешно, трагично и радостно, карнавално и строго – живот в одеждите на „ обувка и чадър “.
След двата сборника от пиеси “Мансарда от Париж “ и „ Пътникът в дъжда “ Огнян Стамболиев ни предлага различен собствен отличен превод на още осем пиеси на Матей Вишниек в сборника „ Коне под прозореца “. Така визията на българския четец за драматурга Вишниек става много богата. А в доста изявленията този създател е заявявал, че драматургията и театърът са неговата първа огромна пристрастеност.
Той може да се назова една от емблемите на актуалния метод на съвременно писане за спектакъл, което постоянно прераства и в постмодерно. В пиесите му осезаемо се усеща духът на създатели, които той счита за свои учители по драматическо писане: Йожен Йонеско, Алфред Жари, Самюел Бекет, Йон Лука Караджале. Той следва и развива техният метод на създаване на структурата на пиесата, тяхната философия за съществуването на индивида в актуалния свят. Ненапразно го назовават и „ новият Йонеско “.
И в сегашният алманах Матей Вишниек построява драматургична конструкция на пиесите си, която в целокупност се явява метафора на човешкия живот – изтъкан от взаимоотношенията сред хората на обединение и делене посред им, на отчуждение и виталност. Затова тези произведения, както и други, се родеят доста с абсурдизма / по-точно този на Йонеско!/, където сатиричното, карнавално-абсурдното, лиричното, парадоксалното съществуват в странна амалгама. Героите страдат, само че и мечтаят да излязат от “ пандиза „ на примирената си безличност и самотност, герои, които са с прекършена дързост на мисълта и воля за живот. Така Матей Вишниек построява една приключена мрачна картина на духовните координати на логиката на психиката на индивида в днешното ни време. Но постоянно тази картина приключва с някаква светла вяра, с някакъв непредвиден поврат, който внезапно придава необикновен ярък мирис на тягостната, „ разглобена “ картина на света и човешките връзки. Така Вишниек се обрисува като не по този начин безпределно печален създател в своите творби, както неговите учители.
Част от пиесите имат чисто камерен темперамент, където посредством дребен на брой лица той преглежда взаимоотношенията сред хората, построени на правилото на отчуждението, страха от „ другия “, или насилието над „ другия “, т.е. преглеждат се тези комплицирани и сложни пътища на индивидите един към различен, изразяващи се в чисто алогични и доста постоянно абсурдно- гротескни дейности. С подобен камерно-психологически темперамент са пиеси като „ Вратата “, „ Забележителното странствуване на мечките Панда, разказано от саксофонист, който имаше другарка във Франкфурт „ Човекът, който си приказва самичък “, „ Коне под прозореца “. В тези произведения героите желаят неистово да разгадаят законите на житейската си си обстановка, в която са изпаднали, да разгадаят енигмата на своята самотност, да схванат за какво светът им е изправил такива стени на студенина.
Лично на мен доста мощно усещане оставиха три от пиесите му, които не са камерни, а са необятно платно на един исторически епизод от международното време. Това са „ Жана и огънят “, „ Зрителят, наказан на гибел “ и „ Историята на комунизма, разказана за душевно заболели “. Впечатляващото в тези огромни по замисъла си произведения, е че историята от един избран интервал е разказана с езика на карнавалното – гротеската, маскарадността, черният комизъм изпълват цялата им атмосфера. Така Вишниек се надсмива яростно над изобразявания исторически интервал - в „ Жана “ това е светът на времето на протеста на Жана Д, Арк; в „ Зрителят наказан на гибел “ – това е днешният ни маскараден свят на взаимоотношения, където да играеш някаква „ роля “ в обществото коства доста усилия/ особено в тази пиеса се усеща доста духът на Луиджи Пирандело!/; в „ Историята на комунизма, разказана за душевно заболели “ – това е мрачна сатирико-гротескова картина на нравите в епохата на някогашния Съветски съюз. Тя е отдадена на Данийл Хармс и „ всички писатели, починали в пандизите на властта “.
В свое изявление Матей Вишниек споделя: “Хуморът за мен постоянно има две лица. Първото, което те кара да се смееш, и второто – прикрито. То може да те разплаче. В моите пиеси предлагам полет над черния комизъм. А смехът има постоянно резултата на бумеранг. Нужна е храброст, с цел да приемеш. Защото, когато се смееш над другия, не усещаш, че се смееш и на себе си… “.
Матей Вишниек не е от лесните създатели за прочит и разбиране на неговите. За тях се изисква освен прочувствено, само че и интелектуално изпитание, с цел да се вникне в от време на време енигматичната знаковост на неговия метафорично-философски изказ на писане. Но срещата с него, обаче, подхранва нашето въображение, възбужда интензивността на мисълта ни. И това точно ражда насладата от разчитането на неговата енигмачност в творбите му. Той е актуален създател, който тъкмо разкрива тези несъгласия на душата на актуалния човек, раздиращ се сред отчаянието и вярата, сред болката и усмивката, сред страха и смелостта – човек, озовал се пред тестванията и провокациите на ориста. Затова и би трябвало да благодарим на пристрастността на преводача Огнян Стамболиев, че в продължение на години ни вкарва в света на този публицист.
МАТЕЙ ВИШНИЕК е прочут публицист от международна големина. Роден е през 1956 година в гр. Радауц, Румъния. Завършва философия в Букурещкия университет. През 1987 година, откакто пиесата му „ Коне на прозореца “ е неразрешена, напуща Румъния и търси политическо леговище във Франция. Установява се да живее и твори в Париж. Автор е на доста романи и пиеси, както и лирика.. Драматургията му получава реализация по сцените на доста театри в света. През последните години в Авиньон, Москва и Токио са проведени мини театрални фестивали “Матей Вишниек “.В град Сучава, Източна Румъния, към този момент има спектакъл, носещ неговото име.
Получава доста награди за творчеството си на редица литературни и театрални конгреси в света. Романът му „ Търговецът на начала на романи “ е почетен с премия „ Европейски разказ на годината “, 2016 година
На българска сцена са поставяни пиесите му „ Дребна работа за остарял смешник “/у нас е играна под заглавие “Търси се смешник “/, „ Какво да вършим с виолончелото “, „ Хляб в джоба “.
ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ е прочут преводач от румънски и италиански. Роден е през 1947 година в Русе. Завършил е Софийския Университет „ Св. Климент Охридски “, компетентност „ Българска лингвистика “ и „ Италианска лингвистика “. След това има специализация по румънски. В негов превод са излезли повече от 50 книги на типичен и модерни румънски създатели. Активно се занимава с музикална и литературна рецензия, както и с журналистика. Автор е на двутомната „ Нова книга за операта “, биографични книги за огромните наши оперни артисти Кирил Кръстев и Николай Здравков на първата българска „ Книга за оперетата и мюзикъла “ / „ От Офенбах до Уебър “/. Член е на ПЕН-клуба в България. Носител е на награди от Съюза на преводачите и на Съюза на музикалните дейци, „ Златен век “ на МК, на Академиите на Румъния и Молдова. Наскоро получи и премията „ Русе “ от родния си град.
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ