Изразът търсим общ език“ е толкова мъгляв и се появява

„ Изразът „ търсим общ език “ е толкоз замъглен и се появява в толкоз разнообразни контексти, че би трябвало в действителност доста да сме изгубили и от общия, и от всеобщия език, с цел да можем да го възприемем с възприятие на религия и схващане. “

~ Из „ Нова книга за българския народ “

Проф. Никола Георгиев (1938 ~ 2019)

Българската 1990 година през погледа на филолога

В политическия живот на модерна България ръката направи прекалено много нови мускули, само че за разлика от другаде знаковата система у нас слезе до комплицирано диференцираното и интелектуално богатото ниво на езика на пръстите: палец, показалец, междинен... Знаковият и умственият прогрес е неоспорим.

Първата писмен знак в тази старонова пръстова писменост у нас бе комай палецът, извърнат към земята. Този знак има доста остаряла и още по-славна история. В тогавашния Рим са го наричали „ Полице версо “, а имащите власт да го използват са го употребявали на римските празници на физкултурата със значение „ Милост няма. Довърши го! “. В културната памет на Европа, в нейните показа за спора сред езическата римска и новата християнска цивилизация знакът „ полице версо “ участвува в облика на неуважението към непознатия и личния живот, на равнодушие към слабия и победения и безсърдечие към молбите за прошка, на разгул на плътта, кръвта, жестокостта - все неща, противоположно непознати на християнството. Поне за хората, които знаят нещо за духа му и историята му. Кой какво е знаел, по този начин и не се разбра, видя се единствено по какъв начин един християнски свещеник потегли по улиците и площадите на София с...не, не с кръста напред, а с палеца надолу.

Знакът е като злото - в никакъв случай не идва самичък. Малко откакто реликва му разпространява знака на християнското помиряване с съперника, комунистите се поведоха по мозъка му, пардон, по знаковата му система и взеха решение да  извърнат нещата в своя изгода, като преобърнат посоката на палеца. Ясно и разбрано. Глухонямата писменост на нашия политически живот към този момент стартира да се обрисува. В креативната си активност актуалните Кирило-Методиевци очевидно не се затрудняват от многозначността на въвежданите от тях знакове, от това, че въпросните знакове са имали и имат и други смисли - и митингът, и съкращаванията, и палците; и разтвореният показалец и междинен пръст, обичаният знак на Чърчил за успеха във войната (от латинската писмен знак V като Виктория), и на остроумните, които при групови фотоси вършат „ заек “ над главата на разсеяния си комшия. Цялото това многомислие и безсмислие на езика на пръстите си откри майстора в какви ли не анекдоти, пародии и подгавряния. И популярност богу, тъй като какъв ще е този политически живот, в който няма и смях. За филолога обаче, пословично лишен от възприятие за комизъм, нещата не са единствено за смях.

Има в езикознанието един прокълнат въпрос: по какъв начин е произтекъл езикът. Отговори, решения, хипотези - необхватно доста. Според една от хипотезите първото средство за другарство сред людете е бил по този начин нареченият от грузинския лингвист Н. Мар ръчен език (същият Мар, който бе въздиган и сгромолясван съгласно конюнктурните извивки на най-праволинейната философия и идеология на века). Първият човешки „ диалект “, твърди Мар, е ставал посредством ръцете и пръстите. Така ли е било или не, нито Мар можа да потвърди, нито актуалното езикознание да каже. То обаче може да каже нещо друго - и към този момент със доста по-висока степен на достоверност. Колкото повече едно общество губи доверие в езика и речевата активност, колкото повече в един политически живот броят, бил той на участници, децибели, палатки, замества и измества концепциите и словото, толкоз по-вероятно е там да процъфтят нелингвистични знакове и езици: от митингите и човешките тела до цветовете и емблемите. А това към този момент не е май единствено за смях. Езикът е домът, в който живеем, твърди Хайдегер, и това смело онтологизиране на езика подхожда надалеч не на всички. Ако го приемем, рискуваме да стигнем до извода, че и по тая линия ни гази тежка жилищна рецесия.

Както и да го твърдят, че в България са станали дълбоки промени, филологът продължава да поддържа твърдоглаво своето: обществените промени се реализират и мерят наред с другото и с измененията в езика и останалите законни системи. С това се мери дълбочината на измененията и силата и перспективността на техните носители. Новата европейска история - от обления с кралска кръв джелатски тъпак в Лондон през 1649 година през поразителното с духовния си порив гръцко и българско революционно придвижване през XIX в. до безкръвната смяна в Чехословакия, почнала тъкмо 340 години след лондонската екзекуция - всичко в тази история демонстрира, че на историческа перспективност могат да разчитат придвижванията, чиито носители са заговорили с нови понятия, с нова символика и модели, запели са нови песни, основали са нова литература, въвели са нови обръщения и поздрави, нови способи на другарство - и по този начин чак до новите модели облекло и прически, както неведнъж е ставало по чужбина и у нас. Имайки мислено всичко това, филологът се вслушва с по-голям интерес в мнението, че измененията в България са порядъчно повърхностни и към този момент не обнадежаващи, и с още по-голям - в мнението, че разликата сред „ едните “ и „ другите “ не е чак толкоз забележителна. И тук той би могъл да даде един изцяло непотребен съвет: никой да не се напъва да основава принудително нов език. Поне в това отношение езикът е като хубостта.

И още веднъж по сходство на хубостта през днешния ден езикът бива от ден на ден и повече използуван от политическите мъже като средство за личното им обществено одобряване - само че не като мисъл, акуратност, мощ или майсторство, а като тематика, речева активност и професионални резултати. Търсим общ език, водим разговор (разбира се, градивен и цивилизован); постигнахме съглашение, конвенция, единодушие - такава е в този момент главната активност, с която политиците се показват пред обществото.

Хубаво, само че изразът „ търсим общ език “ е толкоз замъглен и се появява в толкоз разнообразни контексти, че би трябвало в действителност доста да сме изгубили и от общия, и от всеобщия език, с цел да можем да го възприемем с възприятие на религия и схващане. Вгледаме ли се въпреки всичко в смисъла му, става известно, че в случай че българските политици в действителност търсят общ език, губят си времето, а в случай че твърдят обществото, че правят това, просто го заблуждават. Безсмислено е и невероятно е да търсят нещо, което към този момент имат, в което са потопени и от което най-малко към този момент очевидно не могат да изплуват. Всички те и по всички места приказват на общ език - като се почне от най-отвлечените издигнатия и се стигне до шаването на пръстите.

Категориите „ разговор “ и „ общ език “ се оказаха колкото средищни за философията, етиката, езикознанието на XX век, толкоз и привлекателни за политическите представители и техните слушатели, в това число и българските. Защо стана по този начин в нашия политически живот, към този момент е ясно. В по този начин наречения общ език господствува остарелият език, което го прави комфортно прикритие за всички. Охранителите на съществуващия ред дават тип, че са отстъпили, а дейците на смяната прикриват досегашната си и сегашната си некадърност да основат нов, собствен език и да заговорят на него. Ето за какво и двете страни имат интерес да славословят „ общия език “ и да се хвалят пред света, че го реализират. И те без подозрение ще продължат да го правят, до момента в който историческият опит още веднъж не им покаже, че в едно интензивно изменящо се общество най-приносен е разговорът, който се води на разнообразни езици.

От: „ Нова книга за българския народ “, Никола Георгиев, Университетско издателство „ Свети Климент Охридски “, 1991 година
Снимка: Проф. Никола Георгиев; dictionarylit-bg.eu