“Борисов-3” – крачка напред, две настрани
Измина една година от сформирането на държавното управление „ Борисов-3 “. Опитът за една относително справедлива оценка изисква да бъдат отчетливо откроени от една страна ролята на самия министър-председател и характера на държавната настройка, й въпреки това – политиката на държавното управление. Бойко Борисов реализира впечатляващ персонален триумф по политическо дългоденствие в демократични условия – три пъти министър-председател с обща дълготрайност на ръководството, която надвишава другия прочут „ дълголетник “ на върха на изпълнителната власт – Стефан Стамболов. Това е справедлив факт, който не зависи от оценката, която се дава от становище на едни или други политически възгледи. Г-н Борисов е и възхваляван, и отричан. Но отвън пристрастията или обоснованата рецензия, би трябвало да се подчертае, че това тройно легитимиране на неговото ръководство през парламентарни избори, го трансформира в натурален и водещ личен фактор в партийно-политическата система. Дава му и значително преимущество в връзките на интернационалната – създаване на персонален контакт и стабилно доверие с други държавни и държавни ръководители. Примерите с Меркел, Орбан и Ердоган са показателни.
Във вътрешно-политически проект, министър председателят на кабинета „ Борисов-3 “ е прекомерно надалеч от премиера на „ Борисов-1 “. Последният водеше политика „ на върха на копието “ – конфронтационна, нападателна, постоянно излизаща от рамките на положителния политически звук. И още – политика на отрицанието. Днес министър-председателят наподобява надалеч по-умерен, по-консенсусен, податлив освен да слуша своите, само че и да се вслушва в справедливите рецензии на съперниците. И още една отлика, само че по-скоро с негативен знак – в този момент все по-често се долавя отмалялост от властта. Що се отнася до държавната настройка, то без всякакво подозрение, тя е надалеч по-балансирана и постоянна от предходните издания на кабинета „ Борисов “. За разлика от еднопартийното ръководство при „ Борисов-1 “, което водеше „ война против всички “, днешното държавно управление търси по-скоро публично равновесие – по кое време сполучливо, по кое време непохватно. При „ Борисов-2 “ съдружният сътрудник генерираше хронична неустойчивост на държавното управление – небрежно съединеният „ Реформаторски блок “ беше раздиран от вътрешни несъгласия и корпоративни зависимости. Докато при „ Борисов-3 “ сътрудниците от „ Обединени патриоти “ най-малкото са надалеч по-предвидими. И в случай че структурата на днешното държавно управление наподобява по-солидна, то дали е по този начин с политиката, която то организира? Моята оценка е, че в това отношение рецензията доминира над позитивните страни. Политиката на държавното управление е „ крачка напред, след това встрани “.
Генералният крах на „ Борисов-3 “, както и на всички предишни държавни управления без изключение, е неспособността да се очовечат опазването на здравето и образованието, и да се организира дейна политика за превъзмогване на разрастващото се обществено неравноправие. Бедността е тъжна действителност в България, а уязвимите групи – заболели, възрастни, деца без родители, хора с увреждания – са все по този начин на произвола на ориста. Сблъскват се с гигантска и бездушна администрация. Социалната система вегетира. Здравеопазването и достъпът на хората до него е на равнището на „ третия свят “ и е превърнато в цинична пазарна търговия, а не в съществена обществена услуга, която актуалната правова и обществена страна би трябвало да обезпечава. В образованието – един професор, доцент или помощник получава по-малко от треторазреден държавен служител. Наред с това липсват смели и ефикасни решения за приходите и за възстановяване на капиталовия климат. Твърде ленив и непълен е напредъкът по облекчаването на бюрократичната тежест за жителите и бизнеса. За така наречен „ електронно държавно управление “ е безсмислено да приказваме. То обособените електронни услуги, които оферират ведомствата, са по-скоро тестване за нервите и загуба на време, та какво да приказваме за електронно държавно управление.
Ето и три неточности, които илюстрират разминаване с необятните публични настройки и с потребностите на страната. Първата, без всякакво подозрение е така наречен Истанбулска спогодба. Един документ, който се постанова с нервен напън от интернационалната администрация в доста от европейските страни. Документ, който наред с действителните проблеми и положителни решения за попречване на насилието против дами, прокарва на втори проект и се пробва да трансформира в универсална норма една от най-спорните модерни доктрини – джендър-идеологията, съгласно която няма връзка сред биологичния и обществения пол. Идеология, която не почива нито на теоретичен консенсус, нито на публично единодушие в множеството съвременни страни. Но е взета на политическо въоръжение от наднационалните институции и се постанова като част от неолибералната матрица. Сериозна неточност на господин Борисов беше самото му еднопосочно ангажиране с тази противоречива идеология на фона на невижданите възражения на научния и интелектуален хайлайф на България. Оттеглянето на „ Истанбулската гостенка “ от Народното събрание и изпращането й в Конституционния съд, основава усещане по-скоро за краткотрайно снишаване, до момента в който отмине бурята на недоволството и изчакване на комфортен миг, в сравнение с за ясна воля за вземане предвид с безапелационната социална и експертна рецензия. Крачка настрана, само че е и обратно по този въпрос, който взриви обществото. Тежка заблуда е, че след вероятно позитивно решение на конституционните съдии, тази спогодба ще може да мине през Народното събрание.
Същата политика – крачка напред, след това встрани – се води и във връзка с маргиналните корпоративни екоактивисти, които блокират всяко свястно управническо деяние в Пирин, за автомагистрала „ Струма “ или за гарантиране на частната благосъстоятелност. След всяка крачка напред по тези въпроси, следва постоянно крачка настрана – демонстративен флирт на ръководещите с няколкото файтона „ зелени “ деятели, зад които не стои нито истината, нито публичния интерес. Наред с това се законодателства „ на парче “. Последният образец в това отношение е полемиката в ръководещата коалиция за унищожаване на рекламите на лотарийните игри и ограничение на разпространяването им. Подобна мярка би била неточност не просто, тъй като българската уредба е в сходство с европейската, че дори и още по-стриктна, а тъй като високите налози, които заплащат лотариите, пълнят бюджета с близо 200 милиона годишно.
На този декор не може да не се открои доста по-умерената и далновидна политика на „ Борисов-3 “ в интернационалните връзки. Ролята на България като председателстващ Европейски Съюз естествено концентрира външнополитическата интензивност в държавното управление. Националната изпълнителната власт на държавите-членки, повече от всяка друга, е „ моторът “ на взаимоотношението в границите на Европейския съюз. И министър председателят съумя да трансформира страната ни в център на дебатите за Западните Балкани. Откроява се и разликата с „ Борисов-2 “, който беше безкритичен ретланслатор на русофобските нервности, подклаждани от ястребите във Вашингтон към Хилъри Клинтън и демократите. Спомнете си единствено националното оскърбление, което съставляваше нападателната русофобия на Митов и Плевнелиев! Смяната на властта и идеологическият поврат във Вашингтон последователно се отразиха и у нас. За „ Борисов-3 “ участието в Европейски Съюз и НАТО не значи тотална липса на суверенна позиция. Отказът на държавното управление да гони съветски дипломати, поради безусловно недоказаните изказвания на Лондон по аферата „ Скрипал “, беше мощен ход, който въпреки и напълно алегорично, компенсира частично тежките несъответствия в българско-руските връзки.
Въобще, в границите на тази година ръководство, „ Борисов-3 “ сподели нов образ и по-балансирана политика, само че за сметка на това не съумя да реши никой от огромните и гноясали проблеми, които тровят живота на България в опазването на здравето, образованието и обществената сфера. Липсата на сериозна, способена и по-добре окомплектована в кадрово отношение политическа опция лишава от тласък ръководството на ГЕРБ. Те от ден на ден господстват, вместо да ръководят. А когато този синдром се задълбочи, нормално идва краят на един политически цикъл.
Във вътрешно-политически проект, министър председателят на кабинета „ Борисов-3 “ е прекомерно надалеч от премиера на „ Борисов-1 “. Последният водеше политика „ на върха на копието “ – конфронтационна, нападателна, постоянно излизаща от рамките на положителния политически звук. И още – политика на отрицанието. Днес министър-председателят наподобява надалеч по-умерен, по-консенсусен, податлив освен да слуша своите, само че и да се вслушва в справедливите рецензии на съперниците. И още една отлика, само че по-скоро с негативен знак – в този момент все по-често се долавя отмалялост от властта. Що се отнася до държавната настройка, то без всякакво подозрение, тя е надалеч по-балансирана и постоянна от предходните издания на кабинета „ Борисов “. За разлика от еднопартийното ръководство при „ Борисов-1 “, което водеше „ война против всички “, днешното държавно управление търси по-скоро публично равновесие – по кое време сполучливо, по кое време непохватно. При „ Борисов-2 “ съдружният сътрудник генерираше хронична неустойчивост на държавното управление – небрежно съединеният „ Реформаторски блок “ беше раздиран от вътрешни несъгласия и корпоративни зависимости. Докато при „ Борисов-3 “ сътрудниците от „ Обединени патриоти “ най-малкото са надалеч по-предвидими. И в случай че структурата на днешното държавно управление наподобява по-солидна, то дали е по този начин с политиката, която то организира? Моята оценка е, че в това отношение рецензията доминира над позитивните страни. Политиката на държавното управление е „ крачка напред, след това встрани “.
Генералният крах на „ Борисов-3 “, както и на всички предишни държавни управления без изключение, е неспособността да се очовечат опазването на здравето и образованието, и да се организира дейна политика за превъзмогване на разрастващото се обществено неравноправие. Бедността е тъжна действителност в България, а уязвимите групи – заболели, възрастни, деца без родители, хора с увреждания – са все по този начин на произвола на ориста. Сблъскват се с гигантска и бездушна администрация. Социалната система вегетира. Здравеопазването и достъпът на хората до него е на равнището на „ третия свят “ и е превърнато в цинична пазарна търговия, а не в съществена обществена услуга, която актуалната правова и обществена страна би трябвало да обезпечава. В образованието – един професор, доцент или помощник получава по-малко от треторазреден държавен служител. Наред с това липсват смели и ефикасни решения за приходите и за възстановяване на капиталовия климат. Твърде ленив и непълен е напредъкът по облекчаването на бюрократичната тежест за жителите и бизнеса. За така наречен „ електронно държавно управление “ е безсмислено да приказваме. То обособените електронни услуги, които оферират ведомствата, са по-скоро тестване за нервите и загуба на време, та какво да приказваме за електронно държавно управление.
Ето и три неточности, които илюстрират разминаване с необятните публични настройки и с потребностите на страната. Първата, без всякакво подозрение е така наречен Истанбулска спогодба. Един документ, който се постанова с нервен напън от интернационалната администрация в доста от европейските страни. Документ, който наред с действителните проблеми и положителни решения за попречване на насилието против дами, прокарва на втори проект и се пробва да трансформира в универсална норма една от най-спорните модерни доктрини – джендър-идеологията, съгласно която няма връзка сред биологичния и обществения пол. Идеология, която не почива нито на теоретичен консенсус, нито на публично единодушие в множеството съвременни страни. Но е взета на политическо въоръжение от наднационалните институции и се постанова като част от неолибералната матрица. Сериозна неточност на господин Борисов беше самото му еднопосочно ангажиране с тази противоречива идеология на фона на невижданите възражения на научния и интелектуален хайлайф на България. Оттеглянето на „ Истанбулската гостенка “ от Народното събрание и изпращането й в Конституционния съд, основава усещане по-скоро за краткотрайно снишаване, до момента в който отмине бурята на недоволството и изчакване на комфортен миг, в сравнение с за ясна воля за вземане предвид с безапелационната социална и експертна рецензия. Крачка настрана, само че е и обратно по този въпрос, който взриви обществото. Тежка заблуда е, че след вероятно позитивно решение на конституционните съдии, тази спогодба ще може да мине през Народното събрание.
Същата политика – крачка напред, след това встрани – се води и във връзка с маргиналните корпоративни екоактивисти, които блокират всяко свястно управническо деяние в Пирин, за автомагистрала „ Струма “ или за гарантиране на частната благосъстоятелност. След всяка крачка напред по тези въпроси, следва постоянно крачка настрана – демонстративен флирт на ръководещите с няколкото файтона „ зелени “ деятели, зад които не стои нито истината, нито публичния интерес. Наред с това се законодателства „ на парче “. Последният образец в това отношение е полемиката в ръководещата коалиция за унищожаване на рекламите на лотарийните игри и ограничение на разпространяването им. Подобна мярка би била неточност не просто, тъй като българската уредба е в сходство с европейската, че дори и още по-стриктна, а тъй като високите налози, които заплащат лотариите, пълнят бюджета с близо 200 милиона годишно.
На този декор не може да не се открои доста по-умерената и далновидна политика на „ Борисов-3 “ в интернационалните връзки. Ролята на България като председателстващ Европейски Съюз естествено концентрира външнополитическата интензивност в държавното управление. Националната изпълнителната власт на държавите-членки, повече от всяка друга, е „ моторът “ на взаимоотношението в границите на Европейския съюз. И министър председателят съумя да трансформира страната ни в център на дебатите за Западните Балкани. Откроява се и разликата с „ Борисов-2 “, който беше безкритичен ретланслатор на русофобските нервности, подклаждани от ястребите във Вашингтон към Хилъри Клинтън и демократите. Спомнете си единствено националното оскърбление, което съставляваше нападателната русофобия на Митов и Плевнелиев! Смяната на властта и идеологическият поврат във Вашингтон последователно се отразиха и у нас. За „ Борисов-3 “ участието в Европейски Съюз и НАТО не значи тотална липса на суверенна позиция. Отказът на държавното управление да гони съветски дипломати, поради безусловно недоказаните изказвания на Лондон по аферата „ Скрипал “, беше мощен ход, който въпреки и напълно алегорично, компенсира частично тежките несъответствия в българско-руските връзки.
Въобще, в границите на тази година ръководство, „ Борисов-3 “ сподели нов образ и по-балансирана политика, само че за сметка на това не съумя да реши никой от огромните и гноясали проблеми, които тровят живота на България в опазването на здравето, образованието и обществената сфера. Липсата на сериозна, способена и по-добре окомплектована в кадрово отношение политическа опция лишава от тласък ръководството на ГЕРБ. Те от ден на ден господстват, вместо да ръководят. А когато този синдром се задълбочи, нормално идва краят на един политически цикъл.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ