Зад завесата
Иво Иванов е създател, чиито текстове допират дълбината на душата и дават друг, бездънен и доста човешки взор към спорта. Той посвети текст на огромната звезда на актуалния баскетбол Кобе Брайънт, който дружно с най-голямата си щерка и още девет души починаха в злополука с хеликоптер в неделя. Текстът е оповестен в " БГ баскет ".
Ако животът е пиеса, гибелта е неговата завеса. Когато последните овации заглъхнат и финалният реверанс е изработен, завесата се спуска - тежка, достолепна и безкомпромистна. Рано или късно, тя застава сред публиката и сцената, само че това, че към този момент не виждаме основния воин, не значи, че той е престанал да съществува. Хубавите пиеси не престават да живеят на бис във всеки фен, излязъл безмълвно от театъра. Днес целият свят се пробва да осмисли една ужасяваща покруса. Да открие някаква логичност и продължение в безпощадната безпощадност на прибързано прекъснатия живот. Може би единственият метод да го създадем е да надникнем там, зад завесата...
Първия път, в който видях Кобе Брайънт онлайн, той към момента бе младеж. Мисля, че мачът беше против " Кливланд "... не съм 100 % сигурен. Изглеждаше прекомерно слабоват, а главата му бе следвана на всички места от дребен облак ситни черни къдрици. Първото нещо, което забелязах обаче, бе методът, по който се движеше. В пружиниращата му походка имаше самонадеяност, даже надменност. Когато топката попаднеше в ръцете му, той като че ли се превръщаше в котка - тялото му се сгъваше ниско до паркета в търсене на най-подходящия миг и място да се разгъне... като чудовищна детонация. И когато това се случеше, нямаше мощ на този свят, която да може да го спре. Беше ясно... Не - беше надалеч повече от ясно, че виждам началото на една изумителна кариера.
Второто нещо, което забелязах бе, че Кобе не обичаше да подава топката. И съвсем не споделяше със съотборниците си нито на игрището, нито отвън него. И... не се усмихваше. Да, Кобе бе виртуоз, Кобе бе магьосник с топката, Кобе бе основан за баскетбол, само че... имаше нещо в него, което ме тревожеше. Някакъв мрак. Или мъчение. Или болежка. Нещо, което не му позволяваше да се довери на нищо отвън себе си.
В идващите години Кобе завладя лигата. Вкарваше, когато и откъдето си изиска. Правеше неща, които не бяхме виждали. Едно от обичаните ми негови осъществявания беше против тима на Вашингтон. Гледал съм го най-малко хиляда пъти. Брайънт потегли с топката от дъгата за три точки, вкамени бранителя си със зашеметяващо бърз пресечен дрибъл, нахлу към коша, където го чакаха двама големи съперника и излетя... И продължи да лети. И по-късно... продължи да лети. Високо, високо над двата тима, над простосмъртните, над логиката, над упованията, над земята и нейната подценена гравитация. Беше цяло знамение, че не си счупи главата в лудо идващото към лицето му табло. Когато най-сетне приключи полета си с тротилова забивка, даже съдиите бяха зяпнали вцепенени от удивление. Наричат НБА лигата на извънземните. Откъде тогава бе дошъл Кобе?
Фотогалерия: Кобе Брайънт - вдъхновителят с необятната усмивка >
На коя успоредна галактика дължахме тази особеност? Кобе бе буря. Сравняваха го с Джордан. Милиони почитатели го боготворяха. Но в това време... той играеше без наслаждение, с някакъв яд, който може би бе рожба на вродения му перфекционизъм и предпочитание да печели непременно. Не се доверяваше на никого. Бе станал аскет в личния си тим. Онази, тъмната част от него като че ли бе почнала да надвива. Често стреляше през двама, трима бранители, даже когато имаше непокрит съотборник под коша. Мачовете на " Лейкърс " се трансфораха в безкрайни сола. Имаше страдивариус. Но нямаше симфония. Играчите страняха от него. Треньорите му го назоваха неуправляем. Бе егоистичен, сложен, раздразним, себелюбив. Започнаха да го назовават примадона. Не закъсняха и свадите отвън залата. Съдебното дело в Колорадо. Изневерите. Обвиненията. Конфликтът със личните му родители. Кобе като че ли потъваше в мочурище, дърпан към дъното от спорната същина на личния си талант. И тогава...баскетболистът направи най-красивото си и ненадейно осъществяване и със зъби и нокти си проправи пътека в джунглата към...себе си. Не е елементарно да се преоткриеш на 30 години. Да признаеш грешките си. Да напишеш Метаморфозата на Кафка наопаки. Но както знаем, Кобе беше зложелател номер едно на гравитацията, в това число своята лична. Нищо повече нямаше да бъде същото
Промяната му бе фрапантна и съвсем светкавична. Първо бе видяна сред двата коша. Топката спря да потъва в ръцете му като в Мариянската котловина - Кобе подаваше! При това органично и с подготвеност. Предварително заучените отиграванията на тима към този момент не бяха прекъсвани на половина от неочакваните му изстрели. Лицето му все по-често се озаряваше от огромна искряща усмивка. Той се движеше по паркета с по-особена лекост. Вече нямаше яд. Имаше... наслаждение. Дори еуфория. Кобе към този момент не играеше в интерес на себе си... той играеше в интерес на самата игра - на нейното стогодишно желание да открие съвършенството в синхронното изпитание на един идеално комбиниран квинтет. Кобе постоянно е обичал баскетбола до безумство. Но в този момент към този момент баскетболът му отвръщаше със същото.
Но това не беше всичко. Превъплъщението на Кобе имаше повтаряне. И то освен едно. Гледахме ги едно след друго на занимателен кадър и на игрището, и отвън него. Забелязах, че стартира да дава конференции след мач, държейки двегодишната си, сладка като бонбон дъщеричка Джиджи на коляно. Усмивката не слизаше от лицето му. Отговаряше умерено и другарски даже на най-неуместните журналистически въпроси. Разтвори необятно вратите към себе си и даде опция на целия свят да открие интелекта, речника и ерудицията му. Оказа се, че характерът на Кобе е надалеч от клиширания облик на ограничавания състезател. Тъй като бе израснал в Италия, Брайънт имаше необикновен афинитет към европейската просвета и нрав. Обичаше изкуството, литературата, модата, футбола. Беше полиглот и даваше изявленията на съвършен италиански и испански. Изостави клубовете и съмнителните обожателки и се отдаде напълно и категорично на фамилията си.
Междувременно печелеше всичко - шампионски трофеи, международни шампионати, олимпийски златни медали, титли за най-полезен състезател на лигата и така нататък, и така нататък Сега към този момент, след всеки негов триумф, съотборниците му го носеха на ръце. Искаха да бъдат наоколо до него. Да му оказват помощ и да търсят помощ от него. Дори съперниците му го обичаха. Кобе към този момент не трупаше просто точки и върхове. Той трупаше митология.
Знаеше идеално, че в последна сметка времето е непобедено и реши, че с цел да продължи да играе любимита си игра на най-високо равнище, ще би трябвало да се отнася към тялото си като към храм. Стана буквоядец в тренировките и храненето. Беше любопитен, търсещ, питащ. Подготвяше с часовникарска точност всяко свое мускулно влакно. Занимаваше съзнанието си с медитация и тялото си с плиометрика. Четеше и се образоваше непрестанно за най-новите трендове във възобновяване. След като контузи коляното си, отиде в Дюселдорф за терапия със стволови кафези. Кобе продължи да се преоткрива. Отново и още веднъж... Все още мачкаше гравитацията, само че искаше да резервира ставите си за колкото се може по-дълго. И обрече безкрайни месеци на рационализиране на стрелбата си. Преди мач идваше в залата два часа по-рано, с цел да стреля. И стана най-хубавият стрелец в лигата. Печелеше мачове в последните секунди от невъзможни положения. Дори след най-откачените му изстрели, мрежичката имаше възприятието, че я чака топка. Но това не му беше задоволително - едно лято, до момента в който останалите играчи сърбаха дайкирита на Хаваите, Кобе нае великия център Хаким Олайджуон, с цел да го научи по какъв начин да играе с тил към коша. Следващия сезон Кобе изпепели лигата с кавалкада от вълшебни финтове извадени непосредствено от репертоара на Хаким.
Когато скъса ахилесовото си сухожилие, Кобе не се отчая. Той знаеше, че просто е пристигнало време още веднъж да преоткрие себе си. Направи го с неистово, изпитание, неизменност и разсъдък. И когато се завърна в игра още веднъж бе неопазим. В резюмето му има доста достижения, само че той отхвърли да гони върха на Карийм Абдул-Джабар за най-вече точки в историята на лигата. Новият Кобе нямаше потребност от това. Той към този момент бе разкрил мястото си измежду стенописите на баскетболната базилика. Искаше да се откаже от играта преди тя да се е отказала от него. Искаше да се сбогува с достолепие. Кобе изигра последния си мач на 13 Април, 2016. В конфликт с " Юта джаз ", 37-годишният Брайънт вкара зашеметяващите 60 точки и донесе победа на своите " Лейкърс ".
За разлика от доста някогашни звезди, Кобе не направи опит да се върне в играта. Бе затворил тази врата вечно. Бе време още веднъж да преоткрие себе си. През последните пет години Брайънт се трансформира в сполучлив предприемач, човеколюбец, вложител, медиен магнат, преподавател, баскетболен анализатор и безрезервен татко на дъщерите си. Познанията му във всички тези области могат да бъдат характеризирани като енциклопедични.
Такъв бе индивидът Кобе Брайънт... този зад завесата. Може би към този момент не можем да го забележим лице в лице, само че това не значи че той не съществува. И когато излизате смълчани от театъра, не забравяйте да вземете със себе си пиесата. Пиесата на един къс, само че удивителен живот. Неговата режисура продължава. В нея има геройства, завършения, разочарования, популярност и върхове, само че това което я прави почтена за бис, е огромният урок, който постоянно ще носи в себе си. Урокът, че в никакъв случай не е късно да преоткриеш себе си. Никога! Кобе Брайънт преоткри себе си като състезател, като съотборник, като експерт, като брачен партньор, като родител и най-много като човек. И не щеш ли през днешния ден точно неговата честа жертва - гравитацията наивно счита, че най-сетне го е победила и го е лишила от света вечно. Но истината е, че той още веднъж е над нея, над огромното безредно игрище, над логиката, над упованията и над нас простосмъртните. Там някъде, доста, доста високо... с дребната Джиджи на коляното.
Това трябваше да е последният реверанс, само че споменът за Кобе внезапно ме помоли да завърша с неговите лични думи. Тези, за които бе награден с премията " Оскар ". Кобе, виждате ли, написа прощално писмо към... баскетбола преди началото на своя финален сезон. Поредното му ненадейно и откровено преобразяване... този път в създател. Думите му бяха превърнати във филм. Филмът завоюва " Оскар ". Днес писмото му към баскетбола звучи като писмо към всички нас - тези, които са избрали да носят в себе си неговата красива пиеса.
" Скъпи Баскетбол "
(oт Кобе Брайънт)
" От момента,
в който започнах да намотавам на топка чорапите на баща,
и да изстрелвам мислени победни точки
в Great Western Forum*,
знаех, че едно нещо е действително:
Влюбих се в теб.
Любов така дълбока, подарих ти всичко на света -
От моите мисли и тяло до моите дух и душа.
Като шестгодишно момче,
надълбоко влюбено в теб,
в никакъв случай не видях края на тунела.
Видях само по какъв начин търча все напред.
И по този начин побягнах.
По игрището надолу и нагоре тичах
след всяка изгубена топка - само че за теб.
Ти изиска моя порив,
Сърцето си на тебе дадох.
Защото извърши го с обич.
Играх през пот и болежка,
само че не тъй като провокиран бях,
а тъй като ТИ ме прикани.
Направих всичко поради ТЕБ,
тъй като това е нещото, което даваш,
когато някой те накара да се чувстваш
така жив, както ти накара мен да се усетя.
Ти подари шестгодишното момче с фантазията му за " Лейкърс ",
за което постоянно ще те обичам.
Но моята обич към теб не може натрапчиво да продължава.
Този сезон е всичко, което ми остана да ти дам.
Сърцето ми ще може всички удари да понесе,
Съзнанието ми с натиска ще се оправи,
само че тялото ми знае, че е време за разлъка.
И ние с тебе знаем, че без значение какво ще върша по-късно,
Винаги ще бъда това момче -
С чорапите на топка свити
и кошчето за боклук във ъгъла.
Пет секунди до има до сирената,
а топката е в моите ръце.
5... 4... 3... 2... 1
Винаги ще те обичам,
Кобе "
*Едно от имената на залата, в която играе " Лос Анджелис лейкърс ".
Ако животът е пиеса, гибелта е неговата завеса. Когато последните овации заглъхнат и финалният реверанс е изработен, завесата се спуска - тежка, достолепна и безкомпромистна. Рано или късно, тя застава сред публиката и сцената, само че това, че към този момент не виждаме основния воин, не значи, че той е престанал да съществува. Хубавите пиеси не престават да живеят на бис във всеки фен, излязъл безмълвно от театъра. Днес целият свят се пробва да осмисли една ужасяваща покруса. Да открие някаква логичност и продължение в безпощадната безпощадност на прибързано прекъснатия живот. Може би единственият метод да го създадем е да надникнем там, зад завесата...
Първия път, в който видях Кобе Брайънт онлайн, той към момента бе младеж. Мисля, че мачът беше против " Кливланд "... не съм 100 % сигурен. Изглеждаше прекомерно слабоват, а главата му бе следвана на всички места от дребен облак ситни черни къдрици. Първото нещо, което забелязах обаче, бе методът, по който се движеше. В пружиниращата му походка имаше самонадеяност, даже надменност. Когато топката попаднеше в ръцете му, той като че ли се превръщаше в котка - тялото му се сгъваше ниско до паркета в търсене на най-подходящия миг и място да се разгъне... като чудовищна детонация. И когато това се случеше, нямаше мощ на този свят, която да може да го спре. Беше ясно... Не - беше надалеч повече от ясно, че виждам началото на една изумителна кариера.
Второто нещо, което забелязах бе, че Кобе не обичаше да подава топката. И съвсем не споделяше със съотборниците си нито на игрището, нито отвън него. И... не се усмихваше. Да, Кобе бе виртуоз, Кобе бе магьосник с топката, Кобе бе основан за баскетбол, само че... имаше нещо в него, което ме тревожеше. Някакъв мрак. Или мъчение. Или болежка. Нещо, което не му позволяваше да се довери на нищо отвън себе си.
В идващите години Кобе завладя лигата. Вкарваше, когато и откъдето си изиска. Правеше неща, които не бяхме виждали. Едно от обичаните ми негови осъществявания беше против тима на Вашингтон. Гледал съм го най-малко хиляда пъти. Брайънт потегли с топката от дъгата за три точки, вкамени бранителя си със зашеметяващо бърз пресечен дрибъл, нахлу към коша, където го чакаха двама големи съперника и излетя... И продължи да лети. И по-късно... продължи да лети. Високо, високо над двата тима, над простосмъртните, над логиката, над упованията, над земята и нейната подценена гравитация. Беше цяло знамение, че не си счупи главата в лудо идващото към лицето му табло. Когато най-сетне приключи полета си с тротилова забивка, даже съдиите бяха зяпнали вцепенени от удивление. Наричат НБА лигата на извънземните. Откъде тогава бе дошъл Кобе?
Фотогалерия: Кобе Брайънт - вдъхновителят с необятната усмивка >
На коя успоредна галактика дължахме тази особеност? Кобе бе буря. Сравняваха го с Джордан. Милиони почитатели го боготворяха. Но в това време... той играеше без наслаждение, с някакъв яд, който може би бе рожба на вродения му перфекционизъм и предпочитание да печели непременно. Не се доверяваше на никого. Бе станал аскет в личния си тим. Онази, тъмната част от него като че ли бе почнала да надвива. Често стреляше през двама, трима бранители, даже когато имаше непокрит съотборник под коша. Мачовете на " Лейкърс " се трансфораха в безкрайни сола. Имаше страдивариус. Но нямаше симфония. Играчите страняха от него. Треньорите му го назоваха неуправляем. Бе егоистичен, сложен, раздразним, себелюбив. Започнаха да го назовават примадона. Не закъсняха и свадите отвън залата. Съдебното дело в Колорадо. Изневерите. Обвиненията. Конфликтът със личните му родители. Кобе като че ли потъваше в мочурище, дърпан към дъното от спорната същина на личния си талант. И тогава...баскетболистът направи най-красивото си и ненадейно осъществяване и със зъби и нокти си проправи пътека в джунглата към...себе си. Не е елементарно да се преоткриеш на 30 години. Да признаеш грешките си. Да напишеш Метаморфозата на Кафка наопаки. Но както знаем, Кобе беше зложелател номер едно на гравитацията, в това число своята лична. Нищо повече нямаше да бъде същото
Промяната му бе фрапантна и съвсем светкавична. Първо бе видяна сред двата коша. Топката спря да потъва в ръцете му като в Мариянската котловина - Кобе подаваше! При това органично и с подготвеност. Предварително заучените отиграванията на тима към този момент не бяха прекъсвани на половина от неочакваните му изстрели. Лицето му все по-често се озаряваше от огромна искряща усмивка. Той се движеше по паркета с по-особена лекост. Вече нямаше яд. Имаше... наслаждение. Дори еуфория. Кобе към този момент не играеше в интерес на себе си... той играеше в интерес на самата игра - на нейното стогодишно желание да открие съвършенството в синхронното изпитание на един идеално комбиниран квинтет. Кобе постоянно е обичал баскетбола до безумство. Но в този момент към този момент баскетболът му отвръщаше със същото.
Но това не беше всичко. Превъплъщението на Кобе имаше повтаряне. И то освен едно. Гледахме ги едно след друго на занимателен кадър и на игрището, и отвън него. Забелязах, че стартира да дава конференции след мач, държейки двегодишната си, сладка като бонбон дъщеричка Джиджи на коляно. Усмивката не слизаше от лицето му. Отговаряше умерено и другарски даже на най-неуместните журналистически въпроси. Разтвори необятно вратите към себе си и даде опция на целия свят да открие интелекта, речника и ерудицията му. Оказа се, че характерът на Кобе е надалеч от клиширания облик на ограничавания състезател. Тъй като бе израснал в Италия, Брайънт имаше необикновен афинитет към европейската просвета и нрав. Обичаше изкуството, литературата, модата, футбола. Беше полиглот и даваше изявленията на съвършен италиански и испански. Изостави клубовете и съмнителните обожателки и се отдаде напълно и категорично на фамилията си.
Междувременно печелеше всичко - шампионски трофеи, международни шампионати, олимпийски златни медали, титли за най-полезен състезател на лигата и така нататък, и така нататък Сега към този момент, след всеки негов триумф, съотборниците му го носеха на ръце. Искаха да бъдат наоколо до него. Да му оказват помощ и да търсят помощ от него. Дори съперниците му го обичаха. Кобе към този момент не трупаше просто точки и върхове. Той трупаше митология.
Знаеше идеално, че в последна сметка времето е непобедено и реши, че с цел да продължи да играе любимита си игра на най-високо равнище, ще би трябвало да се отнася към тялото си като към храм. Стана буквоядец в тренировките и храненето. Беше любопитен, търсещ, питащ. Подготвяше с часовникарска точност всяко свое мускулно влакно. Занимаваше съзнанието си с медитация и тялото си с плиометрика. Четеше и се образоваше непрестанно за най-новите трендове във възобновяване. След като контузи коляното си, отиде в Дюселдорф за терапия със стволови кафези. Кобе продължи да се преоткрива. Отново и още веднъж... Все още мачкаше гравитацията, само че искаше да резервира ставите си за колкото се може по-дълго. И обрече безкрайни месеци на рационализиране на стрелбата си. Преди мач идваше в залата два часа по-рано, с цел да стреля. И стана най-хубавият стрелец в лигата. Печелеше мачове в последните секунди от невъзможни положения. Дори след най-откачените му изстрели, мрежичката имаше възприятието, че я чака топка. Но това не му беше задоволително - едно лято, до момента в който останалите играчи сърбаха дайкирита на Хаваите, Кобе нае великия център Хаким Олайджуон, с цел да го научи по какъв начин да играе с тил към коша. Следващия сезон Кобе изпепели лигата с кавалкада от вълшебни финтове извадени непосредствено от репертоара на Хаким.
Когато скъса ахилесовото си сухожилие, Кобе не се отчая. Той знаеше, че просто е пристигнало време още веднъж да преоткрие себе си. Направи го с неистово, изпитание, неизменност и разсъдък. И когато се завърна в игра още веднъж бе неопазим. В резюмето му има доста достижения, само че той отхвърли да гони върха на Карийм Абдул-Джабар за най-вече точки в историята на лигата. Новият Кобе нямаше потребност от това. Той към този момент бе разкрил мястото си измежду стенописите на баскетболната базилика. Искаше да се откаже от играта преди тя да се е отказала от него. Искаше да се сбогува с достолепие. Кобе изигра последния си мач на 13 Април, 2016. В конфликт с " Юта джаз ", 37-годишният Брайънт вкара зашеметяващите 60 точки и донесе победа на своите " Лейкърс ".
За разлика от доста някогашни звезди, Кобе не направи опит да се върне в играта. Бе затворил тази врата вечно. Бе време още веднъж да преоткрие себе си. През последните пет години Брайънт се трансформира в сполучлив предприемач, човеколюбец, вложител, медиен магнат, преподавател, баскетболен анализатор и безрезервен татко на дъщерите си. Познанията му във всички тези области могат да бъдат характеризирани като енциклопедични.
Такъв бе индивидът Кобе Брайънт... този зад завесата. Може би към този момент не можем да го забележим лице в лице, само че това не значи че той не съществува. И когато излизате смълчани от театъра, не забравяйте да вземете със себе си пиесата. Пиесата на един къс, само че удивителен живот. Неговата режисура продължава. В нея има геройства, завършения, разочарования, популярност и върхове, само че това което я прави почтена за бис, е огромният урок, който постоянно ще носи в себе си. Урокът, че в никакъв случай не е късно да преоткриеш себе си. Никога! Кобе Брайънт преоткри себе си като състезател, като съотборник, като експерт, като брачен партньор, като родител и най-много като човек. И не щеш ли през днешния ден точно неговата честа жертва - гравитацията наивно счита, че най-сетне го е победила и го е лишила от света вечно. Но истината е, че той още веднъж е над нея, над огромното безредно игрище, над логиката, над упованията и над нас простосмъртните. Там някъде, доста, доста високо... с дребната Джиджи на коляното.
Това трябваше да е последният реверанс, само че споменът за Кобе внезапно ме помоли да завърша с неговите лични думи. Тези, за които бе награден с премията " Оскар ". Кобе, виждате ли, написа прощално писмо към... баскетбола преди началото на своя финален сезон. Поредното му ненадейно и откровено преобразяване... този път в създател. Думите му бяха превърнати във филм. Филмът завоюва " Оскар ". Днес писмото му към баскетбола звучи като писмо към всички нас - тези, които са избрали да носят в себе си неговата красива пиеса.
" Скъпи Баскетбол "
(oт Кобе Брайънт)
" От момента,
в който започнах да намотавам на топка чорапите на баща,
и да изстрелвам мислени победни точки
в Great Western Forum*,
знаех, че едно нещо е действително:
Влюбих се в теб.
Любов така дълбока, подарих ти всичко на света -
От моите мисли и тяло до моите дух и душа.
Като шестгодишно момче,
надълбоко влюбено в теб,
в никакъв случай не видях края на тунела.
Видях само по какъв начин търча все напред.
И по този начин побягнах.
По игрището надолу и нагоре тичах
след всяка изгубена топка - само че за теб.
Ти изиска моя порив,
Сърцето си на тебе дадох.
Защото извърши го с обич.
Играх през пот и болежка,
само че не тъй като провокиран бях,
а тъй като ТИ ме прикани.
Направих всичко поради ТЕБ,
тъй като това е нещото, което даваш,
когато някой те накара да се чувстваш
така жив, както ти накара мен да се усетя.
Ти подари шестгодишното момче с фантазията му за " Лейкърс ",
за което постоянно ще те обичам.
Но моята обич към теб не може натрапчиво да продължава.
Този сезон е всичко, което ми остана да ти дам.
Сърцето ми ще може всички удари да понесе,
Съзнанието ми с натиска ще се оправи,
само че тялото ми знае, че е време за разлъка.
И ние с тебе знаем, че без значение какво ще върша по-късно,
Винаги ще бъда това момче -
С чорапите на топка свити
и кошчето за боклук във ъгъла.
Пет секунди до има до сирената,
а топката е в моите ръце.
5... 4... 3... 2... 1
Винаги ще те обичам,
Кобе "
*Едно от имената на залата, в която играе " Лос Анджелис лейкърс ".
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ