По-страшната диагноза от рака е забвението
Искам младите да се вземат в ръце - те са времето, те са създателите, споделя проф. Иван Гаврилов Воденицата на Левски и Ботев в Букурещ се разрушава, страната не може да задели 3-4 млн. евро, с цел да я откупи Откраднаха кипариса до паметната плоча на полк. Стефан Илиев, която засадихме в пръст от Дойран, Чеган и гробището на село Цапари Събра ме позор да виждам забравени светини Помни се положителното, което си направил за Отечеството си Прокудихме младите с празни приказки, лишавайки ги от бъдеще. Сега ги караме да се върнат отново с празни приказки, необещавайки им нищо. На рушащото се учебно заведение в Сребърна написа: " Не влизай, рисково за живота ". Безумие! Липсва ни саможертвата на героите от войните Отдалечаваме се от робството, с цел да влезем непринудено в друго иго В Ахтопол и Лом, в Тутракан и Роженския манастир камбаните биха по едно и също време в чест на Борис Дрангов - България на кръст от почитание.
Там, където животът и гибелта си дават среща - Онкологията в София, има един дребен кабинет на третия етаж. Той е на половина цялостен с картоните на пациенти с най-страшната диагноза - рак, и на половина с досиетата на войнишки монументи и църкви, разрушени от различен тип рак - забвението на безродниците. Със спасяването им се е заел един от най-хубавите хирурзи у нас проф. Иван Гаврилов. От 2007 година до в този момент той е шеф на Торакална клиника в УСБАЛ по Онкология. Освен това завежда Мамологичното поделение. Действащ хирург с над 30 години трудов стаж, който прави по над 400 интервенции годишно. И все пак намира време да подвига паметни плочи и паметници на герои от войните, да подкрепя църкви, манастири, музеи, библиотеки, да учи на родолюбие деца в цялата страна.
- Проф. Гаврилов, наред с хилядите хора с най-страшната диагноза - рак, на които помагате, Вие спасявате и паметта на нацията като вършиме паметни плочи на героите от войните, възстановявате войнишки монументи, подпомагате музеи и библиотеки в страната. Защо го вършиме?
- Защото ме събра позор. Като човек, който към този момент мина доста дълъг път от живота си и не знам какъв брой ми остава, се замислих каква диря ще оставя. Че съм направил 15 хиляди интервенции? Правили са го хирурзи и преди мен, освен това повече. Ще го вършат и след мен. Че съм избавил...хайде да не кажа мощната дума доста хора, само че съм вдъхнал вяра? Че съм получил вътрешно задоволство от усмивките, които съм видял? Защото имам пациенти и на 35 години... Това с течение на времето се не помни. Онова, което се помни, е положителното, което си направил за Отечеството си. Не за себе си, не за рода си, не за родния край, а за цялото Отечество.
- В 20 учебни заведения сте учредил премия и то не каква да е, а за най-хубав зрелостник и абитуриентка с потвърдено родолюбие. Какво желаете да провокирате в младите?
- Младите хора са тези, които ще би трябвало да поемат щафетата напред. Нашите генерации се въртим в обаян кръг, вършим някакъв преход към този момент 30-40 години. Имат съображение тези, които жигосват социализма. Защото той трансформира работливия български селяндур в служител, а пък след това се чудим за какво не желае да се върне на село. Откъснаха селянина от земята му, от корена му, прекъснаха раждаемостта и любовта към земята. Така нареченият преход скоро ще се изравни по дълготрайност със социализма. Но, в случай че погледнем какво е издигнато по време на социализма и какво е разградено по време на по този начин наречения преход, ще ни настръхнат косите. Нашите генерации доста комфортно се оправдаваха с безвремието на времето. И сътвориха този безпорядък. А аз желая младежите да повярват, че те са времето. Не да изтрият нашия позор, той е неизтриваем. Просто да се вземат в ръце, тъй като те са създателите.
- Следите ли пътя на лауреатите на премията за родолюбие?
- От време на време получавам писъмца. Вижте какво написа Калоян Кюркчиев от Троян: " Уважаеми проф. Гаврилов, за мен е чест да бъда първият притежател на премията на просветленото родолюбие, учредена от Вас. Съзнавам, че тя е колкото самопризнание, толкоз и отговорност. Надявам се, че ще бъда заслужен за нея. "
Или Илияна Киндиянова от Видин: " Кои сме ние, къде сме, за какво сме. Задавам въпроси и срещам празни погледи, устремени към непознатото, кухи думи, лутащи се в море без кей. Слепи, интелигентни, отричащи себе си и Родината в името на " велики фантазии " по света младежи, подготвени да разрушават и разсипват граденото с епохи. Защото по този начин е по-лесно. Губим се, изчезваме, няма ни. Днес, в ХХІ век, обезверено се нуждаем от един Паисий, който да отвори очите и сърцата ни, да ни избави от самоунищожението, към което сме поели. Какво е дърво без корен. " Кажете в този момент това семе няма ли да поникне?
- Ще поникне, несъмнено, имам вяра в това. Изпращате деца от Силистра, Тутракан и Чипровци на екскурзия в Букурещ, с цел да видят българските светини в румънската столица. Разкажете ми за тази нова Ваша самодейност?
- С голямо наслаждение чета отзивите от пътуванията на двете силистренски и двете тутракански групи до Букурещ. Сега се върнаха децата от Чипровци. През втората половина на септември ще заминат децата от Монтана. Тези дечица, виждайки истината в очите, освен чувайки я, един ден може би ще бъдат същинските градители на модерна България.
- Каква обиколка вършат в Букурещ и по какъв начин се роди концепцията за нея?
- Тръгна от проф. Лука Велчов. Той е роден в Букурещ, прекарал е живота си там, само че коренът му е от Чипровци. На 84 години е сега, правист по обучение. Запознах се инцидентно с него, откакто чух лекцията му " Българските места в Букурещ " по време на тържествата във връзка рождението на Васил Левски в Карлово. Той ме предложения да отида в Букурещ и да видя българските места. Не имах вяра, че ще отида скоро, само че по този начин се случи. Той ни хвана със брачната половинка ми за ръка и 4 часа ни развежда из древен Букурещ. Знаете ли, през 1878 година в 80-хилядия Букурещ има 25 хиляди българи, които са движили главната част от търговията, занаятите и така нататък Не приказвам за десетките хиляди по селата, които пък са снабдявали със зарзават Букурещ. И до ден сегашен, без значение че румънските думи са други, улиците носят български имена. Има 4 хана, които са на 4 непокътнати улици. Нашите прародители под иго са събрали пари и са създали тези ханове, с цел да бъдат свободни територии. Отиват, разтоварват стоката, продават, обменят. Улицата се затваря с големи врати. В хана на първия етаж е оборът, на втория - хотелската част. И те стоят там колкото желаят, без да ги е боязън, че някой ще ги ограби или измами. Това са били просто български територии. До ден сегашен са непокътнати. Там са ханът на Манук, където е подписан злополучният за България контракт от 1913 година В Румъния има 100 църкви, издигнати от българи. Там обаче сега тече нещо ужасно. Под формата на реституция се заменят черковно-славянските надписи с румънски. Но нашето държавно управление не реагира.
Ще ви опиша нещо - при започване на ХХ век нашите българи там събират средства и купуват 5 декара в най-престижната част на Букурещ. Започва градеж на огромно учебно заведение, гимназия и прогимназия, болница, сиропиталище и черква. Искали са да създадат неприкосновено българско кътче. Одобрено е било от румънското държавно управление. През 1947 година е било 85 % готово. Но държавното управление на Георги Димитров го подарява на румънското държавно управление в символ на почитание към новата власт на румънците. Те, несъмнено, скапват всичко и сега е някакъв доста противен квартал на преселници от под дърво и камък. Но българска диря няма. А там е била остарялата българска църква, там е било и остарялото българско учебно заведение, в което е учил проф. Лука Велчов, там са били нашите възрожденци.
- Кои други български светини в Букурещ се разрушават?
- Има нещо още по-грозно. Воденицата, прословутата воденица на Христо Ботев и Васил Левски, е в центъра на Букурещ, не в покрайнините, както се твърди. Тя е била в Солаковия хан, който в този момент се разрушава. Наследниците му го оферират за 3 или 4 милиона евро, само че българското държавно управление не може да откри пари да го откупи. А може да си остане монумент. Кметът на Букурещ е склонен. Това е огромната болежка и фантазия на проф. Лука Велчов. Това е българска реликва.
- Подобен проблем съществува и с къщата на Димитър Талев в Македония.
- Така е, знам. Питахте ме, за какво го върша. Искам тези деца, които всяка година се борят с нови учебници и образователни стратегии, без да е ясно истина ли е това, което се написа в тях, да видят с очите си българските светини в Букурещ. И да чуят историята от първоизточника. А пък, в случай че едно от тях запомни или се посвети на делото за опазването им, за мен ще бъде безкрайна наслада.
- Всички партии и политици разсъждават по тематиката по какъв начин да върнем младите българи от чужбина и какво да създадем, с цел да не отпътуват. Каква е Вашата формула младите да останат в България и да работят за нея?
- С празни приказки няма да стане. Първо ние ги прокудихме с празни приказки, лишавайки ги от бъдеще, а в този момент ги караме да се върнат отново с празни приказки, необещавайки им нищо. Нека нашите законотворци прочетат какво е направил Стефан Стамболов. Той поставя основата на модерната българска стопанска система - на пощи, театри, обучение и най-много юридическата основа на закона. Защото е схванал, че законът и поминъкът за основите на тази страна. Ако има занаят за хората, обезпечен ненапълно от страната, те ще живеят тук. Всички прилежащи нам страни дават субсидии. При нас се дават субсидии, които изчезват. В моето село Василовци, да вземем за пример, имаше цели 4 хиляди декара обработваема земя. Сега единствено трима души обработват по мъничко земя. Останалите са на огромни корпорации. А, когато моят прародител остава сирак на 12 ненавършени години и има три сестри и майка вдовица, той е бил глава на семейство. С труд са съумели освен да оцелеят, само че и да се изучат децата, да ожени сестрите си и така нататък и да остави 62 декара земя. Когато селянинът е произвеждал, той си е правел сметка - какъв брой ще завоюва, какво ще вложи и къде ще отиде извоюваното. Сега на село нищо не влиза, всичко отива някъде.
Покрай така наречен африканска чума един умен човек ми сподели - не би трябвало да се дават пари за компенсации. А, когато болестта премине, да се дава начален старт на произвеждане - било пилета, било прасенца, било семена, било торове. За да се резервира производителят. Защото в случай че на стопанина, който със зъби и нокти се бори да оцелее му дадат 1 милион, той ще каже - до тук съм, идната чума може да пристигна още на следващия ден. Ако популацията има занаят, няма да има миграция.
- 100 % сте имал най-малко 20 оферти за работа в чужбина...
- Така е.
-...вместо това обикаляте страната, отваряте кабинети и приемате дами гратис. Защо избрахте да останете тук?
- Защото това е моята татковина. Никъде не се усещам по-комфортно. Тук са ми и прародителите, и родителите, и приятелите, тук е щерка ми, тук ми е всичко. Най-лесно е да махна с ръка и да отпътува надалеч. Но... Защо му е трябвало на Левски да се занимава с всичко това и да заплати с живота си?! Ами Ботев, и всички останали революционери?! Скоро четох невероятното признание на капитана на кораба " Радецки ". Истинското - което е написал пред нотариус. И в него споделя: Аз за първи път и финален видях същинския образ на българина. Дотогава ги смятах за малоценен народ. А тези хора, които бяха тръгнали да умират в дословния смисъл на думата, за родината си, оставиха неизличимо и неизтриваемо нещо в съзнанието ми. Те не можеха да боравят с оръжие, само че потеглиха за Родината си.
В Библията написа: По делата ще ги познаеш, Господи, и по този начин ще ги съдиш. Това е най-важното, съгласно мен, в държанието на всеки човек.
- Какво Ви предизвика да започнете да се занимавате с дарителска активност и най-много с възобновяване на войнишки монументи?
- Забвението, човешката немара. Във всяко село, във всяко обитаемо място, има най-малко по един монумент, които тъне в руини. Знаете ли какво видях напълно скоро в учебното заведение в Сребърна. Прекрасно учебно заведение на два етажа, а целият двор в руини, падащи отвред керемиди и детайли от фасадата. На входната врата, която е открадната врата, има надпис: " Не влизай, рисково за живота ". Представяте ли си - учебно заведение, на което написа: Не влизай, рисково за живота. В Попина видях нещо още по-ужасяващо. Административна постройка, която е произведение на архитектурното изкуство, а под покрива й растяха двуметрови трепетлики, излизат от прозорците. И това пред погледите на всички. А е направено с ограничения. Когато видиш това, те събира позор, че си мислещ човек.
А другояче, главната причина да се занимавам с дарителска активност е Николай Хайтов, Царство му небесно. Беше ми на посетители във Василовци, разходихме се из селото, влязохме в новата църква. Зад нея се намира остарялата църква, която е осветена 1824 година, споделя се " Свети Георги ", само че основите й са от остарялото българско царство. Дядо Дометиан ми беше споделил, че от връх Ком до Тимок е имало 77 манастира в Северозападна България, в този момент са 14. И Хайтов полюбопитства да влезе там. Моят дядо беше в църковното настоятелство, доста пъти сме си играли в църковния двор, минавал съм, само че в никакъв случай не съм влизал. Когато влязохме вътре, беше ужасно. Иманяри бяха вилнели, всичко беше изпочупено. През каменния покрив, се виждаше небето. Хайтов ме погледна с неговите дълбоки сини очи и остроумен взор и ми сподели: Как не ви е позор, да допуснете тая реликва до това положение. И аз се засрамих. И до ден сегашен.
- Споменахте, че имате 15 000 интервенции. Броите ли по този начин паметниците и църквите на които помагате, както пациентите, които сте избавил?
- Не, не ги броя. Защото най-красноречивият урок е даден за всички ни от една група младежи, които чистят главните стени на Зографския манастир. Част от тях са алпинисти. Отиват непринудено, работят един месец. Чистят 40-метровата подпорна канара. Когато монасите им споделят момчета, кои са имената ви, с цел да се молим за вас, те дават отговор: Няма потребност, Бог ги знае.
- Казвате, че Първата международна война е болната Ви тематика. Защо?
- Не единствено тъй като моят прародител е умрял в тази война. 126 хиляди са тези, които са поставили кости на подстъпите на България и стоят на правилен пазач на същинските граници на България.
Затова за 100-годишнината от Първата международна война дружно с историка Зоя Апостолова, почетен ръководител на Българо-швейцарското сдружение " Луи Айер " - Лом, светла й памет - умря неотдавна, взехме решение да създадем няколко тържества. Първото беше във връзка 100 години от трагичната крах на полковник Стефан Илиев, командирът на Петнадесети пехотен Ломски полк. Моят дядо е служил там, само че е умрял една година по-рано при Чеган. Открихме 4 плочи с надписи в Лом. Едната е с последните думи на полк. Илиев, повеждайки в офанзива бойците си: " Момци напред! България в този момент чака, се обляга на нашите сили. Напред, Бог е с нас и аз, вашият пълководец ". Той умира, само че удържа Червената стена. Втората плоча е с марша на Петнайсти пехотен Ломски полк: " Чеган, Чеган, ти помниш ли още... " На откриването бе правнучката на полковник Стефан Илиев Емилия Кожухарова, преподавателка по математика във Варна. А също по този начин и 85-годишен деец от Втората международна война. Бе пристигнал, забележете, шофирайки опела си - с цел да се поклони персонално.
Така дадохме заслужен отговор на времето. Имаше време, когато съвсем забраняваха да се загатва присъединяване на България в Първата международна война, тъй като сме били водили сражения против нашите освободители. Налагаха го без никой да си задава въпроса какво търсят нашите освободители на страната на румънците и на съперниците ни.
Когато направихме плочите и ги поставихме на земята, засадихме по две кипарисчета от двете страни на плочите. За да могат тези кипариси да станат огромни и да бъдат живата връзката сред днешния ден и героизма на предишното. Нещо повече - донесох пръст от Дойран, Чеган и гробището на село Цапари. Размесих с вино и полях кипарисчетата. За мой смут няколко дни преди откриването едно от кипарисчетата беше откраднато. Не счупено, а откраднато. Дупката, в която бе засадено, бе като зейнала рана в нашата съвест, в моята съвест. Възстановихме го, несъмнено. Но аз помолих в ломската гимназия, където учредих 5-годишна стипендия на името на полк. Стефан Илиев за най-хубавите зрелостници, да напишат есе за откраднатото кипарисче.
ВИЖ ЕДНО ОТ ДЕСЕТТЕ НАЙ-ДОБРИ ЕСЕТА ТУК
И тук се сещам за още един популярен българин - Борис Дрангов, роден в Скопие, става офицер в Пловдив, главната част от живота му минава в Лом, Втори конен полк. Там оформя мирогледа си, дами се за ломчанка, три от петте му деца се раждат там. Там написа писмо, сходно на Христо Ботев: " Мила ми съпруго, аз отпътувам... " Уволнява се от армията фиктивно и с чета от 120 души взе участие в Илинденско-Преображенското въстание и оцелява, връща се...Участва в Балканската, Междусъюзническата и Първата международна война. Командва войските ни на Южния фронт. Където е било допустимо неговите бойци са издрасквали с ножовете си: Аз служих при Дрангов...
Пак с помощта на самодейността на Зоя Апостолова открихме плоча на неговата улица в Лом. Но това, което аз направих за този човек е, че едновременно в Ахтопол и Лом, в Тутракан и Роженския манастир имаше панихида в негова чест и биеха камбаните по едно и също време. България на кръст от почитание. Защото, в случай че не са били тези хора, нас нямаше да ни има или щяхме да бъдем трансформирани в други наименования.
- Подпомагате участия на отбор " Българе " в разнообразни градове в страната. Къде бе най-емоционално?
- Няма да не помни какво усещане остави гостуването на отбор " Българе " в Кърджали. Имаше терзания дали ще дойдат хора, по какъв начин ще се одобри. Кметът инж. Хасан Азис за негова част доста оказа помощ. Още в първите минути в очите на всичките светеше празненство и струеше светлина. И в този момент ги чакат като родственици. Нямате визия каква наслада е, когато дариш нещо на човек, който обаче го заслужава, и който го желае същински.
- Защо тогава това е най-дефицитното нещо в България?
- Защото по този начин възпитаваме младите. Че парите са най-важното, че охолството в живота е най-важното, че патриотизмът няма никакво значение, че те са жители на света, на Европейския съюз, че Европейски Съюз е най-съществен. Че " Аз съм българче " няма никаква стойност.
- Къде се къса веригата - в фамилията, в учебно заведение, на държавно равнище?
- Навсякъде. Първо, страната. Държавата сме ние. Продължаваме да я хулим. Даже към този момент има партия, която желае да се основава на " Няма такава страна ". Това е безумно несериозно. Второ, самата страна отвръща със същото. Подпомагането на институциите - образователните, законотворческите, културните, спортните, е въпрос на авторитет. Правят го на всички места. Вземете гърците - от един камък легенда вършат, вижте сърбите, македонците, румънците. Румънците назовават шарана, заловен в Дунава, румънски. Нищо, че може да е пристигнал от Германия или от българския бряг. Ако институцията си стъпи на крайници, тогава и учебните заведения ще бъдат както би трябвало, а и фамилията също. То ще се стреми да влага в образованието на детето си. То пък като стане експерт, ще се отблагодари на страната, която го е изучила.
- Защо се посветихте на медицината, а не историята?
- Майка ми смяташе, че е по-престижно. А аз обичах археологията. Твърди се, че съм най-хубавият историк сред докторите и най-хубавия лекар сред историците. Шегувам се, несъмнено. Ще ви дам образец - поручик Иван Тодоров. Когато целият му взвод умира и той остава самичък, ранен и в близост са се натрупали врагове - сърби и французи с щиковете си, и му крещят: " Предай се! ", той се изправя колкото може, 30 и няколко годишен, гледайки ги в очите и очаквайки неизбежната гибел, споделя: " Главата си давам, България не предавам! ". Убиват го на място. Знаел е, че ще го убият. Тези думи съумях да ги направя на камък в неговото Ново село, Видинско и там се събраха неговите роднини от 5 генерации. Сега ми кажете фамилията, учебното заведение, обществеността или страната трябваше да направи този монумент?! Сто години след подвига на този човек! Но той имал образеца на Левски, на опълченците, на тези, които са били пред него.
- А Вие имате образеца на прародител си Марко, който героичен умира през 1916 година в Чеганската атака при Дойран.
- Те всички 126 хиляди са имали образец. Моят прародител е бил парченце от героизма по време на Първата международна война. Той е бил взводен пълководец. Когато са тръгвали да нападат Чеган, неговите братовчеди го молели: остани, не тръгвай, ще ни избият... А той се обърнал и споделил: " Напред, в случай че не превземем Чеган и отстъпим, няма да мога да виждам в очите четирите си деца до момента в който съм жив! ".
Това били последните му думи.
- Какво от ценностната система на тези хора ни липсва през днешния ден?
- Всичко. Най-вече любовта към Отечеството и саможертвата. Но и всичко останало. Това не са хора, приключили висше обучение като доста от нас в този момент. Не са хора, които са живели в свободна България, нито са имали всякаква независимост на деяние като доста от нас в този момент. Но те са имали в сърцето си България. И тъй като са били доста покрай робството, това им е бил образецът. А ние се отдалечаваме от робството, с цел да влезем непринудено в друго иго.
- Коя е по-страшната диагноза - ракът или забвението?
- О, несъмнено забвението. При рака има всички типове шансове. Там разковничето е: методът на живот, профилактиката, ранното разкриване, положителният резултат.
- Значи ракът към този момент не е смъртна присъда.
- Не, стига да бъде ранно открит. Докато забвението е нещо ужасно. При него няма връщане обратно. Ако не знаем историята си, изгубени сме като народ. Няма ни. Изчезваме. И вървим по пътя на самоунищожението.
- От едната страна на бюрото Ви са досиетата на пациентите, от другата - на паметниците, които спасявате. Как успявате, по какъв начин Ви стига времето за всичко?
- Не знам. Знам единствено, че когато човек желае и е с положителни планове, може да реализира всичко. И знам още, че колкото повече човек се щади, толкоз повече оглупява, толкоз повече става непотребен. И за себе си, и за близките.
- Канили ли са Ви министър?
- Да, само че изрично отхвърлям. Нямам упоритости да ставам министър, кмет, политик. Това не е моето място. Но тези, които са на постове, би трябвало да знаят, че зад тила им има народ. И в случай че го водят в вярната посока като Мойсей, ще реализиран всичко. Ако не го водят в вярна посока, ще го затрият в пустинята отпред със себе си.
Там, където животът и гибелта си дават среща - Онкологията в София, има един дребен кабинет на третия етаж. Той е на половина цялостен с картоните на пациенти с най-страшната диагноза - рак, и на половина с досиетата на войнишки монументи и църкви, разрушени от различен тип рак - забвението на безродниците. Със спасяването им се е заел един от най-хубавите хирурзи у нас проф. Иван Гаврилов. От 2007 година до в този момент той е шеф на Торакална клиника в УСБАЛ по Онкология. Освен това завежда Мамологичното поделение. Действащ хирург с над 30 години трудов стаж, който прави по над 400 интервенции годишно. И все пак намира време да подвига паметни плочи и паметници на герои от войните, да подкрепя църкви, манастири, музеи, библиотеки, да учи на родолюбие деца в цялата страна.
- Проф. Гаврилов, наред с хилядите хора с най-страшната диагноза - рак, на които помагате, Вие спасявате и паметта на нацията като вършиме паметни плочи на героите от войните, възстановявате войнишки монументи, подпомагате музеи и библиотеки в страната. Защо го вършиме?
- Защото ме събра позор. Като човек, който към този момент мина доста дълъг път от живота си и не знам какъв брой ми остава, се замислих каква диря ще оставя. Че съм направил 15 хиляди интервенции? Правили са го хирурзи и преди мен, освен това повече. Ще го вършат и след мен. Че съм избавил...хайде да не кажа мощната дума доста хора, само че съм вдъхнал вяра? Че съм получил вътрешно задоволство от усмивките, които съм видял? Защото имам пациенти и на 35 години... Това с течение на времето се не помни. Онова, което се помни, е положителното, което си направил за Отечеството си. Не за себе си, не за рода си, не за родния край, а за цялото Отечество.
- В 20 учебни заведения сте учредил премия и то не каква да е, а за най-хубав зрелостник и абитуриентка с потвърдено родолюбие. Какво желаете да провокирате в младите?
- Младите хора са тези, които ще би трябвало да поемат щафетата напред. Нашите генерации се въртим в обаян кръг, вършим някакъв преход към този момент 30-40 години. Имат съображение тези, които жигосват социализма. Защото той трансформира работливия български селяндур в служител, а пък след това се чудим за какво не желае да се върне на село. Откъснаха селянина от земята му, от корена му, прекъснаха раждаемостта и любовта към земята. Така нареченият преход скоро ще се изравни по дълготрайност със социализма. Но, в случай че погледнем какво е издигнато по време на социализма и какво е разградено по време на по този начин наречения преход, ще ни настръхнат косите. Нашите генерации доста комфортно се оправдаваха с безвремието на времето. И сътвориха този безпорядък. А аз желая младежите да повярват, че те са времето. Не да изтрият нашия позор, той е неизтриваем. Просто да се вземат в ръце, тъй като те са създателите.
- Следите ли пътя на лауреатите на премията за родолюбие?
- От време на време получавам писъмца. Вижте какво написа Калоян Кюркчиев от Троян: " Уважаеми проф. Гаврилов, за мен е чест да бъда първият притежател на премията на просветленото родолюбие, учредена от Вас. Съзнавам, че тя е колкото самопризнание, толкоз и отговорност. Надявам се, че ще бъда заслужен за нея. "
Или Илияна Киндиянова от Видин: " Кои сме ние, къде сме, за какво сме. Задавам въпроси и срещам празни погледи, устремени към непознатото, кухи думи, лутащи се в море без кей. Слепи, интелигентни, отричащи себе си и Родината в името на " велики фантазии " по света младежи, подготвени да разрушават и разсипват граденото с епохи. Защото по този начин е по-лесно. Губим се, изчезваме, няма ни. Днес, в ХХІ век, обезверено се нуждаем от един Паисий, който да отвори очите и сърцата ни, да ни избави от самоунищожението, към което сме поели. Какво е дърво без корен. " Кажете в този момент това семе няма ли да поникне?
- Ще поникне, несъмнено, имам вяра в това. Изпращате деца от Силистра, Тутракан и Чипровци на екскурзия в Букурещ, с цел да видят българските светини в румънската столица. Разкажете ми за тази нова Ваша самодейност?
- С голямо наслаждение чета отзивите от пътуванията на двете силистренски и двете тутракански групи до Букурещ. Сега се върнаха децата от Чипровци. През втората половина на септември ще заминат децата от Монтана. Тези дечица, виждайки истината в очите, освен чувайки я, един ден може би ще бъдат същинските градители на модерна България.
- Каква обиколка вършат в Букурещ и по какъв начин се роди концепцията за нея?
- Тръгна от проф. Лука Велчов. Той е роден в Букурещ, прекарал е живота си там, само че коренът му е от Чипровци. На 84 години е сега, правист по обучение. Запознах се инцидентно с него, откакто чух лекцията му " Българските места в Букурещ " по време на тържествата във връзка рождението на Васил Левски в Карлово. Той ме предложения да отида в Букурещ и да видя българските места. Не имах вяра, че ще отида скоро, само че по този начин се случи. Той ни хвана със брачната половинка ми за ръка и 4 часа ни развежда из древен Букурещ. Знаете ли, през 1878 година в 80-хилядия Букурещ има 25 хиляди българи, които са движили главната част от търговията, занаятите и така нататък Не приказвам за десетките хиляди по селата, които пък са снабдявали със зарзават Букурещ. И до ден сегашен, без значение че румънските думи са други, улиците носят български имена. Има 4 хана, които са на 4 непокътнати улици. Нашите прародители под иго са събрали пари и са създали тези ханове, с цел да бъдат свободни територии. Отиват, разтоварват стоката, продават, обменят. Улицата се затваря с големи врати. В хана на първия етаж е оборът, на втория - хотелската част. И те стоят там колкото желаят, без да ги е боязън, че някой ще ги ограби или измами. Това са били просто български територии. До ден сегашен са непокътнати. Там са ханът на Манук, където е подписан злополучният за България контракт от 1913 година В Румъния има 100 църкви, издигнати от българи. Там обаче сега тече нещо ужасно. Под формата на реституция се заменят черковно-славянските надписи с румънски. Но нашето държавно управление не реагира.
Ще ви опиша нещо - при започване на ХХ век нашите българи там събират средства и купуват 5 декара в най-престижната част на Букурещ. Започва градеж на огромно учебно заведение, гимназия и прогимназия, болница, сиропиталище и черква. Искали са да създадат неприкосновено българско кътче. Одобрено е било от румънското държавно управление. През 1947 година е било 85 % готово. Но държавното управление на Георги Димитров го подарява на румънското държавно управление в символ на почитание към новата власт на румънците. Те, несъмнено, скапват всичко и сега е някакъв доста противен квартал на преселници от под дърво и камък. Но българска диря няма. А там е била остарялата българска църква, там е било и остарялото българско учебно заведение, в което е учил проф. Лука Велчов, там са били нашите възрожденци.
- Кои други български светини в Букурещ се разрушават?
- Има нещо още по-грозно. Воденицата, прословутата воденица на Христо Ботев и Васил Левски, е в центъра на Букурещ, не в покрайнините, както се твърди. Тя е била в Солаковия хан, който в този момент се разрушава. Наследниците му го оферират за 3 или 4 милиона евро, само че българското държавно управление не може да откри пари да го откупи. А може да си остане монумент. Кметът на Букурещ е склонен. Това е огромната болежка и фантазия на проф. Лука Велчов. Това е българска реликва.
- Подобен проблем съществува и с къщата на Димитър Талев в Македония.
- Така е, знам. Питахте ме, за какво го върша. Искам тези деца, които всяка година се борят с нови учебници и образователни стратегии, без да е ясно истина ли е това, което се написа в тях, да видят с очите си българските светини в Букурещ. И да чуят историята от първоизточника. А пък, в случай че едно от тях запомни или се посвети на делото за опазването им, за мен ще бъде безкрайна наслада.
- Всички партии и политици разсъждават по тематиката по какъв начин да върнем младите българи от чужбина и какво да създадем, с цел да не отпътуват. Каква е Вашата формула младите да останат в България и да работят за нея?
- С празни приказки няма да стане. Първо ние ги прокудихме с празни приказки, лишавайки ги от бъдеще, а в този момент ги караме да се върнат отново с празни приказки, необещавайки им нищо. Нека нашите законотворци прочетат какво е направил Стефан Стамболов. Той поставя основата на модерната българска стопанска система - на пощи, театри, обучение и най-много юридическата основа на закона. Защото е схванал, че законът и поминъкът за основите на тази страна. Ако има занаят за хората, обезпечен ненапълно от страната, те ще живеят тук. Всички прилежащи нам страни дават субсидии. При нас се дават субсидии, които изчезват. В моето село Василовци, да вземем за пример, имаше цели 4 хиляди декара обработваема земя. Сега единствено трима души обработват по мъничко земя. Останалите са на огромни корпорации. А, когато моят прародител остава сирак на 12 ненавършени години и има три сестри и майка вдовица, той е бил глава на семейство. С труд са съумели освен да оцелеят, само че и да се изучат децата, да ожени сестрите си и така нататък и да остави 62 декара земя. Когато селянинът е произвеждал, той си е правел сметка - какъв брой ще завоюва, какво ще вложи и къде ще отиде извоюваното. Сега на село нищо не влиза, всичко отива някъде.
Покрай така наречен африканска чума един умен човек ми сподели - не би трябвало да се дават пари за компенсации. А, когато болестта премине, да се дава начален старт на произвеждане - било пилета, било прасенца, било семена, било торове. За да се резервира производителят. Защото в случай че на стопанина, който със зъби и нокти се бори да оцелее му дадат 1 милион, той ще каже - до тук съм, идната чума може да пристигна още на следващия ден. Ако популацията има занаят, няма да има миграция.
- 100 % сте имал най-малко 20 оферти за работа в чужбина...
- Така е.
-...вместо това обикаляте страната, отваряте кабинети и приемате дами гратис. Защо избрахте да останете тук?
- Защото това е моята татковина. Никъде не се усещам по-комфортно. Тук са ми и прародителите, и родителите, и приятелите, тук е щерка ми, тук ми е всичко. Най-лесно е да махна с ръка и да отпътува надалеч. Но... Защо му е трябвало на Левски да се занимава с всичко това и да заплати с живота си?! Ами Ботев, и всички останали революционери?! Скоро четох невероятното признание на капитана на кораба " Радецки ". Истинското - което е написал пред нотариус. И в него споделя: Аз за първи път и финален видях същинския образ на българина. Дотогава ги смятах за малоценен народ. А тези хора, които бяха тръгнали да умират в дословния смисъл на думата, за родината си, оставиха неизличимо и неизтриваемо нещо в съзнанието ми. Те не можеха да боравят с оръжие, само че потеглиха за Родината си.
В Библията написа: По делата ще ги познаеш, Господи, и по този начин ще ги съдиш. Това е най-важното, съгласно мен, в държанието на всеки човек.
- Какво Ви предизвика да започнете да се занимавате с дарителска активност и най-много с възобновяване на войнишки монументи?
- Забвението, човешката немара. Във всяко село, във всяко обитаемо място, има най-малко по един монумент, които тъне в руини. Знаете ли какво видях напълно скоро в учебното заведение в Сребърна. Прекрасно учебно заведение на два етажа, а целият двор в руини, падащи отвред керемиди и детайли от фасадата. На входната врата, която е открадната врата, има надпис: " Не влизай, рисково за живота ". Представяте ли си - учебно заведение, на което написа: Не влизай, рисково за живота. В Попина видях нещо още по-ужасяващо. Административна постройка, която е произведение на архитектурното изкуство, а под покрива й растяха двуметрови трепетлики, излизат от прозорците. И това пред погледите на всички. А е направено с ограничения. Когато видиш това, те събира позор, че си мислещ човек.
А другояче, главната причина да се занимавам с дарителска активност е Николай Хайтов, Царство му небесно. Беше ми на посетители във Василовци, разходихме се из селото, влязохме в новата църква. Зад нея се намира остарялата църква, която е осветена 1824 година, споделя се " Свети Георги ", само че основите й са от остарялото българско царство. Дядо Дометиан ми беше споделил, че от връх Ком до Тимок е имало 77 манастира в Северозападна България, в този момент са 14. И Хайтов полюбопитства да влезе там. Моят дядо беше в църковното настоятелство, доста пъти сме си играли в църковния двор, минавал съм, само че в никакъв случай не съм влизал. Когато влязохме вътре, беше ужасно. Иманяри бяха вилнели, всичко беше изпочупено. През каменния покрив, се виждаше небето. Хайтов ме погледна с неговите дълбоки сини очи и остроумен взор и ми сподели: Как не ви е позор, да допуснете тая реликва до това положение. И аз се засрамих. И до ден сегашен.
- Споменахте, че имате 15 000 интервенции. Броите ли по този начин паметниците и църквите на които помагате, както пациентите, които сте избавил?
- Не, не ги броя. Защото най-красноречивият урок е даден за всички ни от една група младежи, които чистят главните стени на Зографския манастир. Част от тях са алпинисти. Отиват непринудено, работят един месец. Чистят 40-метровата подпорна канара. Когато монасите им споделят момчета, кои са имената ви, с цел да се молим за вас, те дават отговор: Няма потребност, Бог ги знае.
- Казвате, че Първата международна война е болната Ви тематика. Защо?
- Не единствено тъй като моят прародител е умрял в тази война. 126 хиляди са тези, които са поставили кости на подстъпите на България и стоят на правилен пазач на същинските граници на България.
Затова за 100-годишнината от Първата международна война дружно с историка Зоя Апостолова, почетен ръководител на Българо-швейцарското сдружение " Луи Айер " - Лом, светла й памет - умря неотдавна, взехме решение да създадем няколко тържества. Първото беше във връзка 100 години от трагичната крах на полковник Стефан Илиев, командирът на Петнадесети пехотен Ломски полк. Моят дядо е служил там, само че е умрял една година по-рано при Чеган. Открихме 4 плочи с надписи в Лом. Едната е с последните думи на полк. Илиев, повеждайки в офанзива бойците си: " Момци напред! България в този момент чака, се обляга на нашите сили. Напред, Бог е с нас и аз, вашият пълководец ". Той умира, само че удържа Червената стена. Втората плоча е с марша на Петнайсти пехотен Ломски полк: " Чеган, Чеган, ти помниш ли още... " На откриването бе правнучката на полковник Стефан Илиев Емилия Кожухарова, преподавателка по математика във Варна. А също по този начин и 85-годишен деец от Втората международна война. Бе пристигнал, забележете, шофирайки опела си - с цел да се поклони персонално. Така дадохме заслужен отговор на времето. Имаше време, когато съвсем забраняваха да се загатва присъединяване на България в Първата международна война, тъй като сме били водили сражения против нашите освободители. Налагаха го без никой да си задава въпроса какво търсят нашите освободители на страната на румънците и на съперниците ни.
Когато направихме плочите и ги поставихме на земята, засадихме по две кипарисчета от двете страни на плочите. За да могат тези кипариси да станат огромни и да бъдат живата връзката сред днешния ден и героизма на предишното. Нещо повече - донесох пръст от Дойран, Чеган и гробището на село Цапари. Размесих с вино и полях кипарисчетата. За мой смут няколко дни преди откриването едно от кипарисчетата беше откраднато. Не счупено, а откраднато. Дупката, в която бе засадено, бе като зейнала рана в нашата съвест, в моята съвест. Възстановихме го, несъмнено. Но аз помолих в ломската гимназия, където учредих 5-годишна стипендия на името на полк. Стефан Илиев за най-хубавите зрелостници, да напишат есе за откраднатото кипарисче. ВИЖ ЕДНО ОТ ДЕСЕТТЕ НАЙ-ДОБРИ ЕСЕТА ТУК
И тук се сещам за още един популярен българин - Борис Дрангов, роден в Скопие, става офицер в Пловдив, главната част от живота му минава в Лом, Втори конен полк. Там оформя мирогледа си, дами се за ломчанка, три от петте му деца се раждат там. Там написа писмо, сходно на Христо Ботев: " Мила ми съпруго, аз отпътувам... " Уволнява се от армията фиктивно и с чета от 120 души взе участие в Илинденско-Преображенското въстание и оцелява, връща се...Участва в Балканската, Междусъюзническата и Първата международна война. Командва войските ни на Южния фронт. Където е било допустимо неговите бойци са издрасквали с ножовете си: Аз служих при Дрангов...
Пак с помощта на самодейността на Зоя Апостолова открихме плоча на неговата улица в Лом. Но това, което аз направих за този човек е, че едновременно в Ахтопол и Лом, в Тутракан и Роженския манастир имаше панихида в негова чест и биеха камбаните по едно и също време. България на кръст от почитание. Защото, в случай че не са били тези хора, нас нямаше да ни има или щяхме да бъдем трансформирани в други наименования.
- Подпомагате участия на отбор " Българе " в разнообразни градове в страната. Къде бе най-емоционално?
- Няма да не помни какво усещане остави гостуването на отбор " Българе " в Кърджали. Имаше терзания дали ще дойдат хора, по какъв начин ще се одобри. Кметът инж. Хасан Азис за негова част доста оказа помощ. Още в първите минути в очите на всичките светеше празненство и струеше светлина. И в този момент ги чакат като родственици. Нямате визия каква наслада е, когато дариш нещо на човек, който обаче го заслужава, и който го желае същински.
- Защо тогава това е най-дефицитното нещо в България?
- Защото по този начин възпитаваме младите. Че парите са най-важното, че охолството в живота е най-важното, че патриотизмът няма никакво значение, че те са жители на света, на Европейския съюз, че Европейски Съюз е най-съществен. Че " Аз съм българче " няма никаква стойност.
- Къде се къса веригата - в фамилията, в учебно заведение, на държавно равнище?
- Навсякъде. Първо, страната. Държавата сме ние. Продължаваме да я хулим. Даже към този момент има партия, която желае да се основава на " Няма такава страна ". Това е безумно несериозно. Второ, самата страна отвръща със същото. Подпомагането на институциите - образователните, законотворческите, културните, спортните, е въпрос на авторитет. Правят го на всички места. Вземете гърците - от един камък легенда вършат, вижте сърбите, македонците, румънците. Румънците назовават шарана, заловен в Дунава, румънски. Нищо, че може да е пристигнал от Германия или от българския бряг. Ако институцията си стъпи на крайници, тогава и учебните заведения ще бъдат както би трябвало, а и фамилията също. То ще се стреми да влага в образованието на детето си. То пък като стане експерт, ще се отблагодари на страната, която го е изучила.
- Защо се посветихте на медицината, а не историята?
- Майка ми смяташе, че е по-престижно. А аз обичах археологията. Твърди се, че съм най-хубавият историк сред докторите и най-хубавия лекар сред историците. Шегувам се, несъмнено. Ще ви дам образец - поручик Иван Тодоров. Когато целият му взвод умира и той остава самичък, ранен и в близост са се натрупали врагове - сърби и французи с щиковете си, и му крещят: " Предай се! ", той се изправя колкото може, 30 и няколко годишен, гледайки ги в очите и очаквайки неизбежната гибел, споделя: " Главата си давам, България не предавам! ". Убиват го на място. Знаел е, че ще го убият. Тези думи съумях да ги направя на камък в неговото Ново село, Видинско и там се събраха неговите роднини от 5 генерации. Сега ми кажете фамилията, учебното заведение, обществеността или страната трябваше да направи този монумент?! Сто години след подвига на този човек! Но той имал образеца на Левски, на опълченците, на тези, които са били пред него.
- А Вие имате образеца на прародител си Марко, който героичен умира през 1916 година в Чеганската атака при Дойран.
- Те всички 126 хиляди са имали образец. Моят прародител е бил парченце от героизма по време на Първата международна война. Той е бил взводен пълководец. Когато са тръгвали да нападат Чеган, неговите братовчеди го молели: остани, не тръгвай, ще ни избият... А той се обърнал и споделил: " Напред, в случай че не превземем Чеган и отстъпим, няма да мога да виждам в очите четирите си деца до момента в който съм жив! ".
Това били последните му думи.
- Какво от ценностната система на тези хора ни липсва през днешния ден?
- Всичко. Най-вече любовта към Отечеството и саможертвата. Но и всичко останало. Това не са хора, приключили висше обучение като доста от нас в този момент. Не са хора, които са живели в свободна България, нито са имали всякаква независимост на деяние като доста от нас в този момент. Но те са имали в сърцето си България. И тъй като са били доста покрай робството, това им е бил образецът. А ние се отдалечаваме от робството, с цел да влезем непринудено в друго иго.
- Коя е по-страшната диагноза - ракът или забвението?
- О, несъмнено забвението. При рака има всички типове шансове. Там разковничето е: методът на живот, профилактиката, ранното разкриване, положителният резултат.
- Значи ракът към този момент не е смъртна присъда.
- Не, стига да бъде ранно открит. Докато забвението е нещо ужасно. При него няма връщане обратно. Ако не знаем историята си, изгубени сме като народ. Няма ни. Изчезваме. И вървим по пътя на самоунищожението.
- От едната страна на бюрото Ви са досиетата на пациентите, от другата - на паметниците, които спасявате. Как успявате, по какъв начин Ви стига времето за всичко?
- Не знам. Знам единствено, че когато човек желае и е с положителни планове, може да реализира всичко. И знам още, че колкото повече човек се щади, толкоз повече оглупява, толкоз повече става непотребен. И за себе си, и за близките.
- Канили ли са Ви министър?
- Да, само че изрично отхвърлям. Нямам упоритости да ставам министър, кмет, политик. Това не е моето място. Но тези, които са на постове, би трябвало да знаят, че зад тила им има народ. И в случай че го водят в вярната посока като Мойсей, ще реализиран всичко. Ако не го водят в вярна посока, ще го затрият в пустинята отпред със себе си.
Източник: standartnews.com
КОМЕНТАРИ