Ирак - една съсипана държава
Ирак се провали с гръм и тропот: народът продължава да обеднява, а политическатка класа е все по този начин корумпирана. Младите хора се разпалиха, само че могат да се окажат огромният губещ. Както и Иран. Това написа Райнер Херман в разбор за Frankfurter Allgemeine Zeitung, представен от Deutsche Welle.
Политическият ред, който обединението от страни отпред със Съединени американски щати наложи в Ирак след рухването на диктатора Саддам Хюсеин през 2003 година, се провали. Идеята беше по образеца на Ливан всички религиозни и етнически групи да бъдат привлечени към ръководството, тъй че да се откри постоянен баланс сред тях. Надеждата беше, че по този метод ще бъдат излекувани раните, породени от диктатурата на Саддам Хюсеин.
Вероятно не е инцидентно, че през последните седмици най-много младежите в двете страни стачкуват против тази система и приканват за напълно друг ред. И в Ирак, и в Ливан стачкуващите упорстват за съвременна национална страна, в която всички жители са равни и не се прави разлика сред религиозната и етническата принадлежност. Те не желаят нищо по-различно от това, което е изцяло естествено за западния свят - в това число задължението на държавното управление да се регистрира пред своите жители и да не краде от страната.
Досега конфесионалната система беше безвъзмезден билет към неограниченото облагодетелстване на политическата класа, до момента в който съвсем всеки втори иракчанин е без работа и доста хора в тази богата на нефт страна живеят на прага на бедността. Демонстрантите стачкуват против тази клептокрация и непотизъм, поради високата безработица и мизерните държавни услуги и са подготвени да правят отстъпка едвам когато настъпят промени. Защото през есента на 2018 година държавното управление даде обещание промени, с цел да осуети митингите, само че нищо не се случи.
Политическата класа ще продължи все по този начин да бяга от същинските промени. В петък известието за оставката на премиера Адел Абдул Махди сътвори усещането за някакъв политически поврат. Въпреки това силите за сигурност продължиха да стрелят по стачкуващите. Следователно това може да се окаже единствено шоу, което, по образеца на Египет, да докара единствено до козметични промени. Защото тогава ръководещите ще могат да настояват, че който продължава да стачкува, е подтикван от непознати въздействия, желае разпадането на страната и затова би трябвало да бъде преследван.
Шиитските духовници също са на кръстопът, защото младежите към този момент не се усещат представлявани от аятоласи като Али Систани. Ето за какво апелите на духовенството за единение ще останат без резултат и вътрешният шиитски спор сред двете най-големи шиитски страни, Иран и Ирак, ще се ускори. В този случай ислямската република Иран е застрашена да се трансформира в най-големия губещ: загуби ли въздействието си в Ирак, Иран към този момент няма да е районният хегемон, какъвто доста желае да бъде.
Политическият ред, който обединението от страни отпред със Съединени американски щати наложи в Ирак след рухването на диктатора Саддам Хюсеин през 2003 година, се провали. Идеята беше по образеца на Ливан всички религиозни и етнически групи да бъдат привлечени към ръководството, тъй че да се откри постоянен баланс сред тях. Надеждата беше, че по този метод ще бъдат излекувани раните, породени от диктатурата на Саддам Хюсеин.
Вероятно не е инцидентно, че през последните седмици най-много младежите в двете страни стачкуват против тази система и приканват за напълно друг ред. И в Ирак, и в Ливан стачкуващите упорстват за съвременна национална страна, в която всички жители са равни и не се прави разлика сред религиозната и етническата принадлежност. Те не желаят нищо по-различно от това, което е изцяло естествено за западния свят - в това число задължението на държавното управление да се регистрира пред своите жители и да не краде от страната.
Досега конфесионалната система беше безвъзмезден билет към неограниченото облагодетелстване на политическата класа, до момента в който съвсем всеки втори иракчанин е без работа и доста хора в тази богата на нефт страна живеят на прага на бедността. Демонстрантите стачкуват против тази клептокрация и непотизъм, поради високата безработица и мизерните държавни услуги и са подготвени да правят отстъпка едвам когато настъпят промени. Защото през есента на 2018 година държавното управление даде обещание промени, с цел да осуети митингите, само че нищо не се случи.
Политическата класа ще продължи все по този начин да бяга от същинските промени. В петък известието за оставката на премиера Адел Абдул Махди сътвори усещането за някакъв политически поврат. Въпреки това силите за сигурност продължиха да стрелят по стачкуващите. Следователно това може да се окаже единствено шоу, което, по образеца на Египет, да докара единствено до козметични промени. Защото тогава ръководещите ще могат да настояват, че който продължава да стачкува, е подтикван от непознати въздействия, желае разпадането на страната и затова би трябвало да бъде преследван.
Шиитските духовници също са на кръстопът, защото младежите към този момент не се усещат представлявани от аятоласи като Али Систани. Ето за какво апелите на духовенството за единение ще останат без резултат и вътрешният шиитски спор сред двете най-големи шиитски страни, Иран и Ирак, ще се ускори. В този случай ислямската република Иран е застрашена да се трансформира в най-големия губещ: загуби ли въздействието си в Ирак, Иран към този момент няма да е районният хегемон, какъвто доста желае да бъде.
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ