Дефицитът на родителство и гражданско общество създава деца агресори
Интерво за Агенция " Фокус "
(Заглавието е на редакцията)
- Г-н Игов, тематиката за експанзията в учебните заведения е била повдигана нееднократно, само че като че ли към момента не може да се оправим с нея. Наскоро видеоклип с експанзия на възпитаник против преподавател бе публикуван в обществените мрежи и възмути милиони консуматори. На какво съгласно Вас се дължи това държание на децата в учебно заведение и за какво е толкоз мъчно да се оправим с експанзията?
- Много са аргументите, заради които децата стартират да се държат нападателно. Ако тръгнем през цялото време, сигурно има аргументи, които се коренят в фамилията. Около 40% от родителите в България се държат нападателно между тях, когато имат проблеми. Децата от най-малка възраст виждат, че когато техният родител е фрустриран, той вместо да търси решения, по-скоро търси спор. Този модел, който децата виждат през цялото време, за жалост, от време на време има даже и физическо принуждение, няма по какъв начин да не се отрази в тяхното интензивно държание, когато отидат в учебно заведение или когато пораснат. Това, което децата виждат в фамилията, е първото нещо, което те копират когато са в учебна среда. Но това е единствено едната причина. Много случаи по света са посочили, че когато има добра организация, даже детето да е израснало в нападателна среда, по-късно доста от тези неща могат да се компенсират, в случай че учебното заведение е на мястото си. Давам Ви единствено един пример- доскоро повече от 10 години в Детски фонд на обединените народи (УНИЦЕФ) работехме с хърватски сътрудници по модел „ Училище без принуждение “. След войната в някогашна Югославия, когато във всяка къща е имало оръжие, децата не просто са виждали принуждение, само че те са виждали и трупове и убийства. Въпреки това, с промяната в тяхното учебно заведение и въвеждането на този модел, безусловно след няколко години, те са съумели в огромна степен да понижат експанзията освен в учебно заведение, само че и в страната. Всички институции, като стартираме от църквата и свършим до локалната власт, се включват в този повсеместен план, да трансформират обществото си по този начин, че то да не бъде ощетено. Ние скоро не сме преживявали война и такива страшни неща, като този тип експанзия и убийства, и все пак децата в българските учебни заведения не престават да бъдат едни от най-агресивните в Европа. Всички проучвания при нас демонстрират, че сред 25% и 27% от децата в учебно заведение са били жертва на някакъв тип експанзия или на тормоз. Това значи, че не е имало просто еднократна експанзия, а е била неведнъж проявявана. Ето тук е казусът. Училището би могло да компенсира доста неща, които се случват в фамилията, само че то не е квалифицирано и не е реформирано да го направи.
- Какво се случва с душeвността на децата, които са агресори? Какво ги предизвика да демонстрират такова държание?
- Ние всички изхождаме от тематиката, че и децата-агресори и тези, които търпят експанзия в учебно заведение са жертви, тъй като това въпреки всичко са деца. Едно дете не може да бъде неприятно и не се ражда такова. То може да стане такова единствено в другите условия в фамилията или в средата, в която израства. Всички проучвания по света потвърждават, че два пъти по-често децата-насилници в бъдеще имат проблеми с управляващите и правоохранителните органи. Тоест, два пъти по-често са съдени и задържани. Именно за това, не работейки както би трябвало с децата, които са насилници в учебно заведение, ние по-късно ги трансформираме в бъдещите агресори. А какво значи да работим с тях? Това значи да променим визията им за това по какъв начин те могат да бъдат сполучливи. Когато си израснал с визията, че посредством принуждение може да вземеш стотинките на съучениците си, или можеш да уплашиш някого, или в тази ситуация с този клип, за който говорехме първоначално, в случай че ученикът счита, че може да накара учителя с принуждение да му написа тройка, то тогава той взема решение, че в бъдещия си живот за всяко нещо може по този метод да го реализира, без да влага доста старания. Достатъчно е да прояви експанзия. Имаше едно проучване, което показваше, какво се е случило с мутрите по времето на прехода след 1980 година. Оказа се, че 80% от тях не са доживели до 40-годишна възраст. Така че, при всички случаи насилникът трансформира ценностната си система. Изважда напред визията, че посредством принуждение може да реализира всичко, само че до края на живота си това нещо води до някакъв тип проваляне. Детето, което е жертва на принуждение, има два проблема- единият е че то търпи физическа и психическа болежка, т.е. то страда от това, което му предизвикват. Ако учителите и родителите, когато са очевидци на принуждение, стартират да го пазят от самото начало и единствено с това се завършва опитът им да оказват помощ, те в действителност го трансформират в една непрекъсната жертва. Има хора, които са възрастни и в живота си играят ролята на жертва, тъй като считат, че по този начин като че ли ще им е по-лесно да се оправят и другите да ги съжаляват. Това е най-удобният метод да бъдеш неудачник в бъдещия си живот. Именно за това, работата с децата жертви би трябвало да бъде ориентирана към това да се развиват техните умения за справяне. И назад, работата с децата насилници, би трябвало да бъде обърната към това те да съумяват да схващат другите, да схващат техните усеща и страсти, с цел да могат да се включат в ценностна система на заобикалящите ги. В противоположен случай, когато те си построяват подправена и изкривена ценностна система, в която насилието се явява главен съставен елемент за справяне, както Ви споделих, в границите на идващите години, в живота си като възрастни, те евентуално ще се сблъскат с правораздаването или някой по-жесток агресор от тях.
- Учителите играят ролята и на възпитатели в учебно заведение, само че постоянно те самите стават жертва на стрес и тормоз на работното място от децата, които образоват. Когато потърсят родителите на детето за диалог за казуса, не постоянно срещат схващане от тяхна страна. Как би трябвало да се действа съгласно вас в такава обстановка?
- Учителите не са отговорни за това, че не умеят да се оправят, тъй като никой не ги е чуел на това. И до ден сегашен в университетските стратегии на никое място няма такива курсове, които да се отнасят до работата с сложни деца или справяне с експанзията. Има такива тренинги, които някои учители минават, а други не, само че по този начин или другояче няма целенасочена подготовка за учителите. Няма съответна помощ, която да им се даде, когато те изпаднат в такава обстановка. Именно за това, аз никога не упреквам учителите, просто тъй като няма кой да ги научи. Много малко са експертите. На второ място, е експанзията в самата не реформирана учебна среда. Както виждате, неотдавна не е имало случай на експанзия в някое малко селско или градско учебно заведение, в множеството случаи става въпрос за столично учебно заведение или в някой огромен град в страната ни. В тези учебни заведения са наблъскани по 1 000 или 1 500 деца от най-малко 6 възрастови групи. В момента отново стартира да се приказва за промяна в учебно заведение, разискват се учителските заплати, нови учебници и нови стратегии, които да дават отговор на актуалните условия, нови детски градини, с цел да може родителите да имат опцията да имат по повече деца, да бъдат отглеждани и да вършат кариера. Съгласен съм с тези неща, само че никой нищо не сподели за построяването на нови учебни заведения. Знаете ли, че в София липсват най-малко 10 нови учебни заведения. Не приказвам просто някой да построи нова постройка, тъй като има задоволително изоставени учебни здания, в които няма деца. Именно за това е належащо идната стъпка, която да създадем е да имаме повече учебни здания и да разделим учебната система по възрастови групи, както е било още от Възраждането. Трябва да има начално учебно заведение, прогимназия, гимназия и професионално учебно заведение. Всички тези учебни заведения би трябвало да бъдат среда на избрана група деца, които припознават себе си и учителите си, като една общественост. Когато ти си в една голяма отчуждена система, тогава учителят се трансформира не в някой, който те учи, оказва помощ ти и те възпитава, а в твой зложелател. Тогава, за какво да не грабнеш бухалката и да отидеш да си поискаш оценката, която той би трябвало да ти напише. Именно за това, доста ми се желае най-накрая да се заприказва, в това число и от политиците, за това учебната ни среда, интензивно да стартира да се реформира. Само със заплати, нови учебници, стратегии и здания нямам по какъв начин да се оправим с насилието. Проблемът с насилието произлиза от доста години обратно. През всички тези години, през които следя учебната система от вътрешната страна и извън, мога да Ви кажа, че от самото начало учителите, родителите и учебната администрация, са си прехвърляли топката за възпитанието и за неуспехите му. Учителите споделят, че родителите са отговорни, родителите, че учителите бъркат. По този метод тази топка продължава да се трансферира от самото начало, тъй като няма нужния механизъм, по какъв начин тези три разнообразни среди да седнат и да беседват дружно или да стартират всички да вършат общи неща. Нито една от системите, даже и в България с по този начин наречения „ нов закон “, който остаря, не направи нищо, с цел да може да има учебна система. По света от доста години насам, когато се приказва за учебна среда, става дума за учебен климат. Той се прави оценка тъкмо по този начин, както се прави оценка климата в една организация. Вижда се, по какъв начин си взаимодействат обособените среди и някой работи, с цел да може да реализира това взаимоотношение. За страдание, и до ден сегашен продължаваме да си прехвърляме топката. Ако попитате родителите, те ще Ви кажат, какъв брой пъти са се обаждали на учителите, за това, че децата им са жертва на принуждение, а пък те нищо не са създали. Директорите ще кажат, че те са създали 1 000 курса и че в учебно заведение има специфични стратегии за насилието и видите ли, всички са се справили. Накрая отново децата страдат от това, че някой гледа да трансферира отговорността си на различен.
- И в тази връзка, има ли задоволително учебни психолози в страната ни, които да работят с децата, които демонстрират експанзия?
- И да и не. Да, в случай че приказваме за това, че има назначени учебни психолози по последни данни към 800, което би трябвало да бъде задоволително. От друга страна, университетските стратегии, които основават тези психолози, съвсем нямат на практика занимания. Всичко е някаква доктрина и доста от тези стратегии нямат директна връзка с учебно заведение. По света, един учебен психолог, с изключение на да изкара академични курс, като бакалавър или магистър, той би трябвало по-късно най-малко една година да стажува в съответно учебно заведение, под управлението на собствен сътрудник, с цел да може да се научи, по какъв начин да реагира. Това го няма. И второ, няма обединен систематичен център, който да подкрепя учебните психолози. Те не работят просто с приказки, някой би трябвало да ги научи на лечебни и консултативни умения, както и такива за потребление на психодиагностика, наблюдаване в разнообразни други стратегии. В логиката на психиката, за жалост, нещата не стават толкоз елементарно, колкото биха станали във физиката или химията. Нямаме подготвени формули, а те би трябвало да бъдат търсени, по отношение на съответния случай и обстановка. За страдание, никой не ги учи на това и на процедура тези психолози, за които приказваме, отиват в учебно заведение без съвсем никакъв опит. От друга страна, откакто учителите и шефовете не знаят, по какъв начин да работят с тях, нормално ги трансформират в нещо като в помощник-учители или нещо сходно. Една не дребна част от сътрудниците, а може би повече от 2/3 от тях действително не работят, като учебни психолози, а като педагогичен съветници. В тази тенденция има какво да се направи. Освен това, един учебен психолог е за 1 000 деца, въпреки че нормата е за 500. Няма по какъв начин, даже и с 500 деца, да може да подкрепи всеки родител и всяко от тези деца. Това, което той може да направи, е да работи с екипи от други психолози или обществени служащи, които да го подкрепят в тази работа. В съответния случай, за видеоклипа с експанзия над преподавател, в случай че това нападателно дете бъде ориентирано към учебния психолог, той няма по какъв начин да се оправи с него, тъй като тук приказваме за тежка форма на нападателно държание, в това число с смяна на ценностната му система. Тук би трябвало да има профилирана институция, като детски съвещателен център, към която психологът да насочи родителя, дружно с детето. Такова нещо, за жалост, в България също не бе направено. Има такива частни консултативни центрове, доста от тях работят добре в огромните градове, само че за жалост, и те не са задоволително на брой. Именно за това, учебните психолози, като численост са задоволително, само че квалификацията им е доста ниска, а подпомагащата среда е никаква.
- Агресията може да бъде освен физическа, само че и психическа, както Вие споменахте по-рано, а това сякаш, в множеството случаи се подценява. Не оставя ли по-трайни следи за пострадалите този тип експанзия и какво би трябвало да се направи, с цел да има по-голяма публичност на казуса?
- Това, което казвате е правилно, само че това, за което хората също не приказват е експанзията, с изключение на друго, тя може да бъде вътрешна и външна (екстрапунитивна и интрапунитивна). Има деца, които наподобяват тихи, кротки и спокойни, а в това време експанзията, която натрупат вътрешно, я обръщат не към някой различен, а към себе си. Такива деца доста постоянно стигат даже и до самоубийство. Ние сме на едно от първите места в Европа по самоубийство на деца. Когато приказваме за експанзията, това не значи безусловно – агресор и принудител, като обособени хора, а едно и също дете или възрастен може да бъде за себе си и агресор и жертва. Нека да го кажа и по различен метод, нищо, че може да прозвучи трагично, в случай че си визиите една класна стая цялостна с деца и по-късно, в края на една образователна година тя може да бъде празна, тъй като те са протегнали ръка на живота си, заради това, че никой не им е обърнал внимание, за това, че те развиват някаква автоагресия, заради разнообразни стечения на житейски условия, като проблеми със фамилията, с връстниците и други.
- И по какъв начин може да се даде публичност на този проблем? Той е в действителност огромен и картината, която описахте е страшна.
- Знаете ли, че аз и сътрудниците ми приказваме за този проблем в продължение на най-малко 15 години и никой не го е чул. Не мога да Ви кажа, какво би трябвало да се направи, с цел да бъде чут. Тук, за мен, това е недостиг на гражданското общество и на по този начин наречените „ наставнически организации “. Вместо да се занимават с нелепости, като дали да има полово обучение в учебно заведение или не, по-скоро би трябвало да извърнат внимание на обстоятелството, че има голям брой деца в учебно заведение в огромните градовете, дребен брой учители и нужда всеки преподавател и учебен психолог да обръща нужното внимание на всички деца.
- Защо съгласно Вас преди години казусът с експанзията не е бил толкоз огромен, а в този момент с годините тя от ден на ден се популяризира в цялата страна?
- Не е тъкмо по този начин. Броят на децата агресори и жертви не се е трансформирал, само че в този момент обществото ни става по-сензитивно. Към това нещо започнахме да се отнасяме с по-голямо внимание и да даваме по-голяма публичност на тези случаи. Като дълбочина броят на жертвите и агресорите не се е трансформирал, а ние станахме по-чувствителни и това е хубаво. От друга страна, обаче, има една друга наклонност, че се усилва броят на по този начин наречените „ трагични случаи “. Това са такива, в които експанзията при децата може да провокира, в това число до ликвидиране. Това, за което в действителност би трябвало да приказваме е, че експанзията при децата е вследствие на липса на обществени умения. Това е повода едно дете да обърне експанзията към някой различен или към себе си. От психическа позиция експанзията е резултат от фрустрации. Фрустрацията е положение, при което човек не може да се оправи с нещо в живота към себе си или някой блокира неговите старания. Има три възможности- първо, да се съобщи и след няколко такива случаи се обръща експанзията към самия човек, второ, да тръгне нападателно против агресора или обстановката, следователно индивидът се трансформира в агресор, и третият вид на сполучливия човек е да потърси други възможности, хора, които да оказват помощ и самият човек да концентрира всичките си умения в това да потърси помощ. За да се оправи едно дете с нападателна обстановка са нужни обществени умения. Когато фамилията не възпитава децата, това би трябвало да е роля на учебното заведение, а за жалост в учебно заведение това не се прави. Така се затваря този циничен кръг за който приказваме.
- Но сякаш, преди години имаше по-голямо почитание към учителите, а в този момент от ден на ден млади студенти, не желаят да работят в тази сфера точно поради нападателната среда в учебно заведение.
- Точно по този начин е и тук повода е в тези големи учебни заведения, които направихме. Преди към 40 години учебните заведения не бяха толкоз огромни, учителите се употребиха с престиж и бяха готови да се оправят в средата в която са.
- Какво се пречупи, с цел да се трансформират тези неща?
- Първо се пречупи това, че въведохме една много изкривена система за финансиране в образованието, по този начин наречените „ делегирани бюджети “, които накараха шефовете да натрупат колкото се може повече възпитаници на едно и също място. Второ, в действителност се случи това, че през 1976 година бе въведено двусменното обучение, дотогава в България не е имало такова. То е въведено заради бейбибума и заради тази причина учебните заведения започнаха да не стигат. В същото време нови учебни заведения не се строят. В София, да вземем за пример, в последните 30 години са издигнати две учебни заведения. Това сочи последната статистика. Всички шефове и учители с желанието си да натрупат повече деца на едно място, с цел да има повече съсредоточени пари в едно учебно заведение и да се вдигнат заплатите на учителите и да се усъвършенства оборудването, позволиха всички тези проблеми, за които говорехме до в този момент. Именно за това е нужна промяна, която би трябвало да стартира от финансирането, заплатите на учителите и тяхната подготовка. Основната причина младите учители да ги е боязън да преподават в учебно заведение е тъй като те отиват неподготвени.
(Заглавието е на редакцията)
- Г-н Игов, тематиката за експанзията в учебните заведения е била повдигана нееднократно, само че като че ли към момента не може да се оправим с нея. Наскоро видеоклип с експанзия на възпитаник против преподавател бе публикуван в обществените мрежи и възмути милиони консуматори. На какво съгласно Вас се дължи това държание на децата в учебно заведение и за какво е толкоз мъчно да се оправим с експанзията?
- Много са аргументите, заради които децата стартират да се държат нападателно. Ако тръгнем през цялото време, сигурно има аргументи, които се коренят в фамилията. Около 40% от родителите в България се държат нападателно между тях, когато имат проблеми. Децата от най-малка възраст виждат, че когато техният родител е фрустриран, той вместо да търси решения, по-скоро търси спор. Този модел, който децата виждат през цялото време, за жалост, от време на време има даже и физическо принуждение, няма по какъв начин да не се отрази в тяхното интензивно държание, когато отидат в учебно заведение или когато пораснат. Това, което децата виждат в фамилията, е първото нещо, което те копират когато са в учебна среда. Но това е единствено едната причина. Много случаи по света са посочили, че когато има добра организация, даже детето да е израснало в нападателна среда, по-късно доста от тези неща могат да се компенсират, в случай че учебното заведение е на мястото си. Давам Ви единствено един пример- доскоро повече от 10 години в Детски фонд на обединените народи (УНИЦЕФ) работехме с хърватски сътрудници по модел „ Училище без принуждение “. След войната в някогашна Югославия, когато във всяка къща е имало оръжие, децата не просто са виждали принуждение, само че те са виждали и трупове и убийства. Въпреки това, с промяната в тяхното учебно заведение и въвеждането на този модел, безусловно след няколко години, те са съумели в огромна степен да понижат експанзията освен в учебно заведение, само че и в страната. Всички институции, като стартираме от църквата и свършим до локалната власт, се включват в този повсеместен план, да трансформират обществото си по този начин, че то да не бъде ощетено. Ние скоро не сме преживявали война и такива страшни неща, като този тип експанзия и убийства, и все пак децата в българските учебни заведения не престават да бъдат едни от най-агресивните в Европа. Всички проучвания при нас демонстрират, че сред 25% и 27% от децата в учебно заведение са били жертва на някакъв тип експанзия или на тормоз. Това значи, че не е имало просто еднократна експанзия, а е била неведнъж проявявана. Ето тук е казусът. Училището би могло да компенсира доста неща, които се случват в фамилията, само че то не е квалифицирано и не е реформирано да го направи.
- Какво се случва с душeвността на децата, които са агресори? Какво ги предизвика да демонстрират такова държание?
- Ние всички изхождаме от тематиката, че и децата-агресори и тези, които търпят експанзия в учебно заведение са жертви, тъй като това въпреки всичко са деца. Едно дете не може да бъде неприятно и не се ражда такова. То може да стане такова единствено в другите условия в фамилията или в средата, в която израства. Всички проучвания по света потвърждават, че два пъти по-често децата-насилници в бъдеще имат проблеми с управляващите и правоохранителните органи. Тоест, два пъти по-често са съдени и задържани. Именно за това, не работейки както би трябвало с децата, които са насилници в учебно заведение, ние по-късно ги трансформираме в бъдещите агресори. А какво значи да работим с тях? Това значи да променим визията им за това по какъв начин те могат да бъдат сполучливи. Когато си израснал с визията, че посредством принуждение може да вземеш стотинките на съучениците си, или можеш да уплашиш някого, или в тази ситуация с този клип, за който говорехме първоначално, в случай че ученикът счита, че може да накара учителя с принуждение да му написа тройка, то тогава той взема решение, че в бъдещия си живот за всяко нещо може по този метод да го реализира, без да влага доста старания. Достатъчно е да прояви експанзия. Имаше едно проучване, което показваше, какво се е случило с мутрите по времето на прехода след 1980 година. Оказа се, че 80% от тях не са доживели до 40-годишна възраст. Така че, при всички случаи насилникът трансформира ценностната си система. Изважда напред визията, че посредством принуждение може да реализира всичко, само че до края на живота си това нещо води до някакъв тип проваляне. Детето, което е жертва на принуждение, има два проблема- единият е че то търпи физическа и психическа болежка, т.е. то страда от това, което му предизвикват. Ако учителите и родителите, когато са очевидци на принуждение, стартират да го пазят от самото начало и единствено с това се завършва опитът им да оказват помощ, те в действителност го трансформират в една непрекъсната жертва. Има хора, които са възрастни и в живота си играят ролята на жертва, тъй като считат, че по този начин като че ли ще им е по-лесно да се оправят и другите да ги съжаляват. Това е най-удобният метод да бъдеш неудачник в бъдещия си живот. Именно за това, работата с децата жертви би трябвало да бъде ориентирана към това да се развиват техните умения за справяне. И назад, работата с децата насилници, би трябвало да бъде обърната към това те да съумяват да схващат другите, да схващат техните усеща и страсти, с цел да могат да се включат в ценностна система на заобикалящите ги. В противоположен случай, когато те си построяват подправена и изкривена ценностна система, в която насилието се явява главен съставен елемент за справяне, както Ви споделих, в границите на идващите години, в живота си като възрастни, те евентуално ще се сблъскат с правораздаването или някой по-жесток агресор от тях.
- Учителите играят ролята и на възпитатели в учебно заведение, само че постоянно те самите стават жертва на стрес и тормоз на работното място от децата, които образоват. Когато потърсят родителите на детето за диалог за казуса, не постоянно срещат схващане от тяхна страна. Как би трябвало да се действа съгласно вас в такава обстановка?
- Учителите не са отговорни за това, че не умеят да се оправят, тъй като никой не ги е чуел на това. И до ден сегашен в университетските стратегии на никое място няма такива курсове, които да се отнасят до работата с сложни деца или справяне с експанзията. Има такива тренинги, които някои учители минават, а други не, само че по този начин или другояче няма целенасочена подготовка за учителите. Няма съответна помощ, която да им се даде, когато те изпаднат в такава обстановка. Именно за това, аз никога не упреквам учителите, просто тъй като няма кой да ги научи. Много малко са експертите. На второ място, е експанзията в самата не реформирана учебна среда. Както виждате, неотдавна не е имало случай на експанзия в някое малко селско или градско учебно заведение, в множеството случаи става въпрос за столично учебно заведение или в някой огромен град в страната ни. В тези учебни заведения са наблъскани по 1 000 или 1 500 деца от най-малко 6 възрастови групи. В момента отново стартира да се приказва за промяна в учебно заведение, разискват се учителските заплати, нови учебници и нови стратегии, които да дават отговор на актуалните условия, нови детски градини, с цел да може родителите да имат опцията да имат по повече деца, да бъдат отглеждани и да вършат кариера. Съгласен съм с тези неща, само че никой нищо не сподели за построяването на нови учебни заведения. Знаете ли, че в София липсват най-малко 10 нови учебни заведения. Не приказвам просто някой да построи нова постройка, тъй като има задоволително изоставени учебни здания, в които няма деца. Именно за това е належащо идната стъпка, която да създадем е да имаме повече учебни здания и да разделим учебната система по възрастови групи, както е било още от Възраждането. Трябва да има начално учебно заведение, прогимназия, гимназия и професионално учебно заведение. Всички тези учебни заведения би трябвало да бъдат среда на избрана група деца, които припознават себе си и учителите си, като една общественост. Когато ти си в една голяма отчуждена система, тогава учителят се трансформира не в някой, който те учи, оказва помощ ти и те възпитава, а в твой зложелател. Тогава, за какво да не грабнеш бухалката и да отидеш да си поискаш оценката, която той би трябвало да ти напише. Именно за това, доста ми се желае най-накрая да се заприказва, в това число и от политиците, за това учебната ни среда, интензивно да стартира да се реформира. Само със заплати, нови учебници, стратегии и здания нямам по какъв начин да се оправим с насилието. Проблемът с насилието произлиза от доста години обратно. През всички тези години, през които следя учебната система от вътрешната страна и извън, мога да Ви кажа, че от самото начало учителите, родителите и учебната администрация, са си прехвърляли топката за възпитанието и за неуспехите му. Учителите споделят, че родителите са отговорни, родителите, че учителите бъркат. По този метод тази топка продължава да се трансферира от самото начало, тъй като няма нужния механизъм, по какъв начин тези три разнообразни среди да седнат и да беседват дружно или да стартират всички да вършат общи неща. Нито една от системите, даже и в България с по този начин наречения „ нов закон “, който остаря, не направи нищо, с цел да може да има учебна система. По света от доста години насам, когато се приказва за учебна среда, става дума за учебен климат. Той се прави оценка тъкмо по този начин, както се прави оценка климата в една организация. Вижда се, по какъв начин си взаимодействат обособените среди и някой работи, с цел да може да реализира това взаимоотношение. За страдание, и до ден сегашен продължаваме да си прехвърляме топката. Ако попитате родителите, те ще Ви кажат, какъв брой пъти са се обаждали на учителите, за това, че децата им са жертва на принуждение, а пък те нищо не са създали. Директорите ще кажат, че те са създали 1 000 курса и че в учебно заведение има специфични стратегии за насилието и видите ли, всички са се справили. Накрая отново децата страдат от това, че някой гледа да трансферира отговорността си на различен.
- И в тази връзка, има ли задоволително учебни психолози в страната ни, които да работят с децата, които демонстрират експанзия?
- И да и не. Да, в случай че приказваме за това, че има назначени учебни психолози по последни данни към 800, което би трябвало да бъде задоволително. От друга страна, университетските стратегии, които основават тези психолози, съвсем нямат на практика занимания. Всичко е някаква доктрина и доста от тези стратегии нямат директна връзка с учебно заведение. По света, един учебен психолог, с изключение на да изкара академични курс, като бакалавър или магистър, той би трябвало по-късно най-малко една година да стажува в съответно учебно заведение, под управлението на собствен сътрудник, с цел да може да се научи, по какъв начин да реагира. Това го няма. И второ, няма обединен систематичен център, който да подкрепя учебните психолози. Те не работят просто с приказки, някой би трябвало да ги научи на лечебни и консултативни умения, както и такива за потребление на психодиагностика, наблюдаване в разнообразни други стратегии. В логиката на психиката, за жалост, нещата не стават толкоз елементарно, колкото биха станали във физиката или химията. Нямаме подготвени формули, а те би трябвало да бъдат търсени, по отношение на съответния случай и обстановка. За страдание, никой не ги учи на това и на процедура тези психолози, за които приказваме, отиват в учебно заведение без съвсем никакъв опит. От друга страна, откакто учителите и шефовете не знаят, по какъв начин да работят с тях, нормално ги трансформират в нещо като в помощник-учители или нещо сходно. Една не дребна част от сътрудниците, а може би повече от 2/3 от тях действително не работят, като учебни психолози, а като педагогичен съветници. В тази тенденция има какво да се направи. Освен това, един учебен психолог е за 1 000 деца, въпреки че нормата е за 500. Няма по какъв начин, даже и с 500 деца, да може да подкрепи всеки родител и всяко от тези деца. Това, което той може да направи, е да работи с екипи от други психолози или обществени служащи, които да го подкрепят в тази работа. В съответния случай, за видеоклипа с експанзия над преподавател, в случай че това нападателно дете бъде ориентирано към учебния психолог, той няма по какъв начин да се оправи с него, тъй като тук приказваме за тежка форма на нападателно държание, в това число с смяна на ценностната му система. Тук би трябвало да има профилирана институция, като детски съвещателен център, към която психологът да насочи родителя, дружно с детето. Такова нещо, за жалост, в България също не бе направено. Има такива частни консултативни центрове, доста от тях работят добре в огромните градове, само че за жалост, и те не са задоволително на брой. Именно за това, учебните психолози, като численост са задоволително, само че квалификацията им е доста ниска, а подпомагащата среда е никаква.
- Агресията може да бъде освен физическа, само че и психическа, както Вие споменахте по-рано, а това сякаш, в множеството случаи се подценява. Не оставя ли по-трайни следи за пострадалите този тип експанзия и какво би трябвало да се направи, с цел да има по-голяма публичност на казуса?
- Това, което казвате е правилно, само че това, за което хората също не приказват е експанзията, с изключение на друго, тя може да бъде вътрешна и външна (екстрапунитивна и интрапунитивна). Има деца, които наподобяват тихи, кротки и спокойни, а в това време експанзията, която натрупат вътрешно, я обръщат не към някой различен, а към себе си. Такива деца доста постоянно стигат даже и до самоубийство. Ние сме на едно от първите места в Европа по самоубийство на деца. Когато приказваме за експанзията, това не значи безусловно – агресор и принудител, като обособени хора, а едно и също дете или възрастен може да бъде за себе си и агресор и жертва. Нека да го кажа и по различен метод, нищо, че може да прозвучи трагично, в случай че си визиите една класна стая цялостна с деца и по-късно, в края на една образователна година тя може да бъде празна, тъй като те са протегнали ръка на живота си, заради това, че никой не им е обърнал внимание, за това, че те развиват някаква автоагресия, заради разнообразни стечения на житейски условия, като проблеми със фамилията, с връстниците и други.
- И по какъв начин може да се даде публичност на този проблем? Той е в действителност огромен и картината, която описахте е страшна.
- Знаете ли, че аз и сътрудниците ми приказваме за този проблем в продължение на най-малко 15 години и никой не го е чул. Не мога да Ви кажа, какво би трябвало да се направи, с цел да бъде чут. Тук, за мен, това е недостиг на гражданското общество и на по този начин наречените „ наставнически организации “. Вместо да се занимават с нелепости, като дали да има полово обучение в учебно заведение или не, по-скоро би трябвало да извърнат внимание на обстоятелството, че има голям брой деца в учебно заведение в огромните градовете, дребен брой учители и нужда всеки преподавател и учебен психолог да обръща нужното внимание на всички деца.
- Защо съгласно Вас преди години казусът с експанзията не е бил толкоз огромен, а в този момент с годините тя от ден на ден се популяризира в цялата страна?
- Не е тъкмо по този начин. Броят на децата агресори и жертви не се е трансформирал, само че в този момент обществото ни става по-сензитивно. Към това нещо започнахме да се отнасяме с по-голямо внимание и да даваме по-голяма публичност на тези случаи. Като дълбочина броят на жертвите и агресорите не се е трансформирал, а ние станахме по-чувствителни и това е хубаво. От друга страна, обаче, има една друга наклонност, че се усилва броят на по този начин наречените „ трагични случаи “. Това са такива, в които експанзията при децата може да провокира, в това число до ликвидиране. Това, за което в действителност би трябвало да приказваме е, че експанзията при децата е вследствие на липса на обществени умения. Това е повода едно дете да обърне експанзията към някой различен или към себе си. От психическа позиция експанзията е резултат от фрустрации. Фрустрацията е положение, при което човек не може да се оправи с нещо в живота към себе си или някой блокира неговите старания. Има три възможности- първо, да се съобщи и след няколко такива случаи се обръща експанзията към самия човек, второ, да тръгне нападателно против агресора или обстановката, следователно индивидът се трансформира в агресор, и третият вид на сполучливия човек е да потърси други възможности, хора, които да оказват помощ и самият човек да концентрира всичките си умения в това да потърси помощ. За да се оправи едно дете с нападателна обстановка са нужни обществени умения. Когато фамилията не възпитава децата, това би трябвало да е роля на учебното заведение, а за жалост в учебно заведение това не се прави. Така се затваря този циничен кръг за който приказваме.
- Но сякаш, преди години имаше по-голямо почитание към учителите, а в този момент от ден на ден млади студенти, не желаят да работят в тази сфера точно поради нападателната среда в учебно заведение.
- Точно по този начин е и тук повода е в тези големи учебни заведения, които направихме. Преди към 40 години учебните заведения не бяха толкоз огромни, учителите се употребиха с престиж и бяха готови да се оправят в средата в която са.
- Какво се пречупи, с цел да се трансформират тези неща?
- Първо се пречупи това, че въведохме една много изкривена система за финансиране в образованието, по този начин наречените „ делегирани бюджети “, които накараха шефовете да натрупат колкото се може повече възпитаници на едно и също място. Второ, в действителност се случи това, че през 1976 година бе въведено двусменното обучение, дотогава в България не е имало такова. То е въведено заради бейбибума и заради тази причина учебните заведения започнаха да не стигат. В същото време нови учебни заведения не се строят. В София, да вземем за пример, в последните 30 години са издигнати две учебни заведения. Това сочи последната статистика. Всички шефове и учители с желанието си да натрупат повече деца на едно място, с цел да има повече съсредоточени пари в едно учебно заведение и да се вдигнат заплатите на учителите и да се усъвършенства оборудването, позволиха всички тези проблеми, за които говорехме до в този момент. Именно за това е нужна промяна, която би трябвало да стартира от финансирането, заплатите на учителите и тяхната подготовка. Основната причина младите учители да ги е боязън да преподават в учебно заведение е тъй като те отиват неподготвени.
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ