Смъртта на Сюлеймани съвпада с желанието на Тръмп за изтегляне от Близкия изток
Има разнообразни типове оттегляне. Можеш да бягаш, обезверен и надвит, както САЩ от Виетнам през 1975 година, или можеш да се изтеглиш постепенно, стреляйки по врага си, до момента в който се измъкваш. Иранските водачи разчитаха, че САЩ ще се окажат в първат обстановка. Това разяснява американското консервативно издание Washington Examiner, в материал, представен от организация " Фокус ".
Техеран видя метода, по който Вашингтон внезапно изостави своите кюрдски съдружници в Сирия. Те следяха процедурата по импийчмънт на президента на САЩ Доналд Тръмп. Те следяха и изказванията на Тръмп, в които той непрекъснато говореше за това по какъв начин желае да избегне война в Близкия изток. И по тази причина станаха дръзки и насърчаваха офанзиви против американската инфраструктура в района. В тенденциозен опит да се повтори обсадата на американското посолство в Техеран преди четири десетилетия, те предизвикаха офанзивата против дипломатическата задача на страната в Багдад.
За тяхна изненада, САЩ нанесоха ответен удар – неотложен, акуратен и гибелен. Генерал Касем Сюлеймани се трансформира в най-високопоставения противников военнослужещ, премахнат от американски ракети от гибелта на адмирал Исороку Ямамото, който беше погубен в своя аероплан през 1943 година, на път да инспектира войските си.
Ако командващият офицер на вражеска мощ не е законна военна цел, то нищо не може да се окачестви като такава.
Тъжен и напълно предзказуем беше обстоятелството, че разногласието за това дали за ударите е имало законна причина стартира по партийни желания, както постоянно се случва (републиканците на Тръмп поддържат ударите, опозицията в лицето на Демократическата партия счита, че те не са били необходими). Но без значение дали Сюлеймани е заслужил, или не участта си от правна позиция, мъчно е да се отхвърли че той си получи заслуженото от морална такава.
Но какви са стратегическите последствия? Дали убийството на Сюлеймани беше, както изтезанието на херцога на Енинген през 1804 година (Луи Антоа, екзекутиран за хипотетичен скрит план против Наполеон Бонапарт), „ по-лошо от закононарушение, груба неточност “?
Отговорът на този въпрос зависи от това дали смятате, че ролята на наличието на войски на САЩ в Близкия изток е основна. Ако да, тогава може да си помислите, не без причина, че гибелта на Сюлеймани ще укрепи мощните религиозни водачи в страната. Иранските упоритости за районна надмощие постоянно са се сблъсквали с действителността, че страната нито е арабска, нито сунитска. Дори по-ограничените упоритости на иранските водачи да се преставят като покровители и борци за всички шиитски общества в района – в Ливан, Сирия, Ирак или Йемен, опонират на голям брой етнически и лингвистични фактори.
Иранските шиити смятат себе си за същинските водачи на своето религиозно общество. Кербала, където внуците на пророка Мохамед Хюсеин и Хасан са били убити през 680 година – основен миг за шиитите – се намира в Ирак. Там се намира и град Наджаф, където е заровен Имам Али, чиито почитатели са считани за първите шиити. При това доста арабски шиити смятат иранците – персийци, за късно включили се към религията зороастрийци.
Религиозните водачи на Иран губят позициите си, даже вкъщи. Честите улични митинги не престават в Ирак против подкрепяното от Техеран държавно управление и паравоенните организации, които работят в страната, като в демонстрациите вземат участие и голям брой млади шиити. Нещо сходно се случва и в самия Иран. Там студенти и дисиденти не престават да организират улични демонстрации, до момента в който иранската стопанска система се свива.
Изведнъж обаче всичко това престана. Иранците реагираха по този начин, както всеки народ постоянно реагира при външна офанзива – събраха се и се сплотиха към режима си. Нещо повече, гибелта на Сюлеймани беше, в очите на доста от неговите поддръжници шиити, страдалчество. Саможертвата има особена значимост за тях. Те почитат Хюсеин като „ принца на мъчениците “, и неговата всеотдайност за тях е безконечна.
Трудно е да забележим стратегическите позитиви. Дори Саудитска Арабия, която Тръмп явно вижда като собствен основен районен съдружник, надали можеше по повече способи да подчертае, че не е имала нищо общо с убийството на Сюлеймани.
От позиция на потребността от това американското въздействие в района да се резервира, гибелта на Сюлеймани е неуспех. Страните от района обърнаха тил на Вашингтон и показаха благосклонностите си по отношение на Техеран.
Но какво ще се случи в случай че Тръмп е сериозен и към този момент не се интересува от въздействието на САЩ в Близкия изток? Ако той е решил, че откакто САЩ се трансфорат в най-големия производител на модифициран нефт в света, стратегическите аргументи страната му да остане в района към този момент са остарели? Какво ще се случи в случай че той е сериозен в желанията си да изтегли войските си от района – постепенно и методично, сигурно, само че задоволително бързо, и практично? Ами в случай че Тръмп просто желае ясно да се разбере, че всяко деяние, ориентирано против САЩ, ще бъде посрещнато с ужасна и непропорционална реакция?
Ако това е била задачата му, тогава интервенцията беше триумф. Той постоянно е твърдял, че поддръжката на задграничните сили на страната е излишно харчене на пари. Неговата задача, следователно, е да понижи тези разходи, без да основава вакуум след себе си. Как да се реализира това най-лесно? Като ясно се даде сигнал, че ще има последствия за всички водачи на паравоенни формирования. Може би това не е толкоз неприятен метод.
Техеран видя метода, по който Вашингтон внезапно изостави своите кюрдски съдружници в Сирия. Те следяха процедурата по импийчмънт на президента на САЩ Доналд Тръмп. Те следяха и изказванията на Тръмп, в които той непрекъснато говореше за това по какъв начин желае да избегне война в Близкия изток. И по тази причина станаха дръзки и насърчаваха офанзиви против американската инфраструктура в района. В тенденциозен опит да се повтори обсадата на американското посолство в Техеран преди четири десетилетия, те предизвикаха офанзивата против дипломатическата задача на страната в Багдад.
За тяхна изненада, САЩ нанесоха ответен удар – неотложен, акуратен и гибелен. Генерал Касем Сюлеймани се трансформира в най-високопоставения противников военнослужещ, премахнат от американски ракети от гибелта на адмирал Исороку Ямамото, който беше погубен в своя аероплан през 1943 година, на път да инспектира войските си.
Ако командващият офицер на вражеска мощ не е законна военна цел, то нищо не може да се окачестви като такава.
Тъжен и напълно предзказуем беше обстоятелството, че разногласието за това дали за ударите е имало законна причина стартира по партийни желания, както постоянно се случва (републиканците на Тръмп поддържат ударите, опозицията в лицето на Демократическата партия счита, че те не са били необходими). Но без значение дали Сюлеймани е заслужил, или не участта си от правна позиция, мъчно е да се отхвърли че той си получи заслуженото от морална такава.
Но какви са стратегическите последствия? Дали убийството на Сюлеймани беше, както изтезанието на херцога на Енинген през 1804 година (Луи Антоа, екзекутиран за хипотетичен скрит план против Наполеон Бонапарт), „ по-лошо от закононарушение, груба неточност “?
Отговорът на този въпрос зависи от това дали смятате, че ролята на наличието на войски на САЩ в Близкия изток е основна. Ако да, тогава може да си помислите, не без причина, че гибелта на Сюлеймани ще укрепи мощните религиозни водачи в страната. Иранските упоритости за районна надмощие постоянно са се сблъсквали с действителността, че страната нито е арабска, нито сунитска. Дори по-ограничените упоритости на иранските водачи да се преставят като покровители и борци за всички шиитски общества в района – в Ливан, Сирия, Ирак или Йемен, опонират на голям брой етнически и лингвистични фактори.
Иранските шиити смятат себе си за същинските водачи на своето религиозно общество. Кербала, където внуците на пророка Мохамед Хюсеин и Хасан са били убити през 680 година – основен миг за шиитите – се намира в Ирак. Там се намира и град Наджаф, където е заровен Имам Али, чиито почитатели са считани за първите шиити. При това доста арабски шиити смятат иранците – персийци, за късно включили се към религията зороастрийци.
Религиозните водачи на Иран губят позициите си, даже вкъщи. Честите улични митинги не престават в Ирак против подкрепяното от Техеран държавно управление и паравоенните организации, които работят в страната, като в демонстрациите вземат участие и голям брой млади шиити. Нещо сходно се случва и в самия Иран. Там студенти и дисиденти не престават да организират улични демонстрации, до момента в който иранската стопанска система се свива.
Изведнъж обаче всичко това престана. Иранците реагираха по този начин, както всеки народ постоянно реагира при външна офанзива – събраха се и се сплотиха към режима си. Нещо повече, гибелта на Сюлеймани беше, в очите на доста от неговите поддръжници шиити, страдалчество. Саможертвата има особена значимост за тях. Те почитат Хюсеин като „ принца на мъчениците “, и неговата всеотдайност за тях е безконечна.
Трудно е да забележим стратегическите позитиви. Дори Саудитска Арабия, която Тръмп явно вижда като собствен основен районен съдружник, надали можеше по повече способи да подчертае, че не е имала нищо общо с убийството на Сюлеймани.
От позиция на потребността от това американското въздействие в района да се резервира, гибелта на Сюлеймани е неуспех. Страните от района обърнаха тил на Вашингтон и показаха благосклонностите си по отношение на Техеран.
Но какво ще се случи в случай че Тръмп е сериозен и към този момент не се интересува от въздействието на САЩ в Близкия изток? Ако той е решил, че откакто САЩ се трансфорат в най-големия производител на модифициран нефт в света, стратегическите аргументи страната му да остане в района към този момент са остарели? Какво ще се случи в случай че той е сериозен в желанията си да изтегли войските си от района – постепенно и методично, сигурно, само че задоволително бързо, и практично? Ами в случай че Тръмп просто желае ясно да се разбере, че всяко деяние, ориентирано против САЩ, ще бъде посрещнато с ужасна и непропорционална реакция?
Ако това е била задачата му, тогава интервенцията беше триумф. Той постоянно е твърдял, че поддръжката на задграничните сили на страната е излишно харчене на пари. Неговата задача, следователно, е да понижи тези разходи, без да основава вакуум след себе си. Как да се реализира това най-лесно? Като ясно се даде сигнал, че ще има последствия за всички водачи на паравоенни формирования. Може би това не е толкоз неприятен метод.
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ