Интервюто с Почетино: Важното е да си автентичен, не актьор
Има едно светилище в кабинета на Маурисио Почетино в пасторалния Енфийлд. Върху основа, издигната от бутилки вино от Катена Сапата, стоят купчини джунджурии и фотоси, както и копие на Световната купа, харизано му от спечелилия оригинала на Мондиала в Русия Юго Лорис. Подарък за треньора, който изведе Тотнъм до финала на Шампионската лига с много под половината от дадените за прехвърляния пари от Ливърпул и изключително Челси, Манчестър Сити и Манчестър Юнайтед. Епопеята от „ Етихад” и „ Йохан Крайф Арена” ще продължи и на „ Метрополитано” в Мадрид.
- В книгата Ви „ Прекрасният нов свят” говорите за съществуването на „ вселенска енергия”. Как определяте това?
- Тя се усеща, тя се вижда, тя се вижда. Всички могат да я осъзнаят, но не всички са отворени за нея, за това да я канализират за постигането на своите стремежи. Аз я чувствам от дребен, тя постоянно е била в съзнанието ми и нямам визия за какво. Мислех си, че има някаква сила, която ми разрешава да бленувам за неща, които след това постигах. Да програмирам неща със съзнанието си, с цел да се осъществят те, за мен беше елементарен инструмент за постигане на триумфи. Хората се сплотяват посредством неща, които не са лесни за усъвършенстване.
- Когато говорите за играчите си, го вършиме на основата на състрадание, не толкоз от позицията на властимащ. Казвате, че арогантността води до болежка, а футболистът би трябвало да е нахален, с цел да победи. Поставяте се на мястото на тези младежи, които смятате за обвързани със страданието, и в това се отличавате от болшинството треньори. Вашите сътрудници всекидневно се подхранват от уязвимостта на играчите си, с цел да ги манипулират психически. В опита си да освободите своите ученици от тези страхове не повишавате ли риска от това да се покажете пред тях уязвим?
- Да, тъй като се обвързваш прочувствено и започваш да откриваш неща у футболиста, които отиват надалеч оттатък професионалната връзка и представянето на терена. Ние в нашия треньорски щаб търсехме нещо по-различно. Нормално е основното нещо да е да се състезаваш и да печелиш. Който споделя, че не се борим за победи, доста бърка – това е нашата цел. Но по какъв метод можем да го реализираме? В последна сметка сме на този свят, с цел да оказваме помощ на клубове да развиват планове и с цел да оставим наследство, което да не е единствено чисто футболното научаване на футболистите да поясняват по-добре играта, да избират по-добра позиция, да се усъвършенстват в отбрана или физически. Искаме също по този начин и като човешки същества да открият оня мир, който генерално не съществува в света. Съвсем малко хора могат да бъдат в мир със самите себе си. А в света на футбола ние съвсем постоянно атакуваме първо индивида и чак по-късно футболиста. Ето за какво, когато се съберем при започване на сезона, разделяме на две нещата: на половина човешкото, на половина професионалното. В идентични елементи. На първо място обаче слагаме акцентиране върху човешкото – там се корени триумфът. Работата ни е обвързвана с големи отговорности: освен би трябвало да реализираме резултати за една компания, която живее от финансовите индикатори, а по едно и също време и да не зачертаваме човешкото, да не използваме футболистите като някакъв диван, фотьойл, тв приемник или компютър. Защото точно по този начин се получава, в случай че не мислиш, че играчите са хора, които си имат своите страсти и проблеми.
- Може би тъкмо този Ви човечен метод разрешава да се надвиши концепцията за тим на терена до основаване на цяла една общественост. В часа на истината, като след обрата до 4:2 в реванша против Манчестър Сити или изоставането с 2:0 против Аякс в реванша и общо 3:0 преди последното полувреме, играчът е подготвен по-естествено на всеотдайност за общността, която го пази, в сравнение с за тима си на терена. Не смятате ли?
- Решаването на подобен жанр проблеми изисква голямо изпитание. Дългосрочният път дружно обаче постоянно ще има доста по-голямо и позитивно въздействие от всяка друга форма на развиване. В Еспаньол бяхме дружно пет години, само че тази група от хора постоянно си спомня за нас. Спечелихме три Купи на Каталуня и се спасихме от изпадане в Сегунда, което може би е по-голямо достижение откъм мащаби спрямо печеленето на Европейска купа с Барселона, Реал Мадрид или Байерн (Мюнхен). Тук сме също пет години и множеството от играчите са с нас през цялото време. Това значи, че в случай че не обръщаш внимание на персоналния контакт, няма по какъв начин планът да бъде резистентен във времето. Ако вземаш решенията си за идващи и напускащи въз основата единствено на приноса на играчите, би трябвало всяка година непрекъснато да обновяваш радикално състава. Няма по какъв начин да имаш неизменност при състезател на 20-22 години – той няма да може да остане при теб на 27, в случай че гледаш студено чистия му принос, тъй като до тази възраст на терена редуваш възходи и падения. Ако няма прочувствена връзка, е невероятно, тъй като в сложните моменти и в неизбежните спадове в представянето в десетмесечен спортен цикъл връзката изцяло би се разпаднала без персоналния допир. Когато се разпадне професионалната връзка, към този момент няма какво да я поддържа – търси се различен път и идва идващият футболист от конвейера. Двете форми на ръководство търсят оптималното изложение на всеки един състезател. Въпросът е в това да избереш по какъв начин искаш да направляваш и развиваш груповата динамичност, както и методология за самостоятелния метод. Да се върнем на към този момент казаното: ключът е да намериш салдото сред упованията на компанията с нейните финансови цели и от другата страна стратегическия ти състезателен проект за постигането или надхвърлянето на тези упования. Преди тези компании бяха само и единствено футболни клубове, през днешния ден са финансови сдружения.
- Форматът на Премиър Лийг е ослепителен от позиция на финансов модел и телевизионно шоу, само че може най-после да се болести от пороците на този в НБА. Няма ли прекомерно доста клубове, които се държат като франчайзи с концепцията повече да вземат участие и да дърпат своето парче от баницата, а не толкоз да печелят титли? Защото надпреварата за титли основава много разноски и изтънява приходите. На Вас налагало ли Ви се е да се борите против това блаженство? Как успявате да постигнете това да не болести и Вашите играчи?
- В Премиър Лийг има доста тълкувания извън за протичащото се вътре в клубовете, а по този начин не е елементарно да се образува мнение, което да се приближава до действителността. Заслугата на този Тотнъм е, че в тези пет години се откри баланс сред финансовото и спортното. Върховната ни спортна упоритост бе да намерим група играчи, на които да дадем дисциплинираност, да изградим просвета на работа и отдаденост, да намерим мотивации и упоритости за тях, които от време на време надхвърляха тези на компанията. Ключът е в детайлите. Ариго Саки споделяше: „ За да побеждава, един клуб се нуждае от просвета, която да се подхранва от върха на пирамидата си до всички разпръсващи се надолу структури. Така всеки най-малък подробност предава концепцията да си печеливш чак най-долу до тима на терена.” Ние бяхме достигнали до една точка, при която не бяхме си отбелязали задачите: да сме 4-ти, да сме 3-ти, да спечелим Купата… Целта бе да се извърши финансовият стратегически проект на клуба, с цел да стигнем там където сме през днешния ден. Очакванията обаче не бяха да играем в Шампионската лига, не бяха да бием Мадрид, Борусия (Дортмунд) или Сити, не бяха да се борим за купата със Сити. Приоритетът на този клуб бе да построи спортната база и стадиона с цена 1,4 милиарда евро… Ние в тима сами се поставихме под напън, като си казахме: „ Хей, момчета, ето ни тук! Трябва да поставим изпитание!”.
- Играчите не се ли заразяват от тази концепция, че на клуба му стига това да прави облаги и не са му притрябвали титли?
- Как се бори човек с това налагано с години чувство в даден клуб? Това разказва чувството в онази група играчи, която намерихме тук през 2014 година. Затова и доста пъти ние сме смеем, когато Тотнъм бива сравняван с Ливърпул или се споделя, че е съперник на Сити или Манчестър Юнайтед. Кой проучва тия неща? И още един въпрос: бих ли желал да сме Сити или Ливърпул? В известна степен да, в известна – не. Предпочитам да се боря за нещо, което може да бъде неповторимо, историческо, което да имам доста подозрения дали бих могъл въобще да реализира. Но обърнете внимание какво към този момент сме постигнали! Защото Барса, Мадрид, Сити нямат време и, защото съкратяват периоди единствено с пари, единственото значимо за тях е да побеждават, и то на мига: в случай че не ми оказва помощ този футболист, взимам различен. Това е изцяло друго от при нас. Може би някой ден ще съм отпред на подобен тим и ще печеля нещо по този път. Проектите, получаващи подтик единствено от пари и търсещи единствено триумфи на висока скорост, обаче рискуват да останат празни, без нищо друго. Какво е Тотнъм? Кое ни прави чест като треньорски щаб? Че един вратар като Юго Лорис, който се приспособи към нашата философия, който подобрихме, който постави труд и който преди една година завоюва Световната купа, идва при мен, носи ми своето копие и ми споделя: „ Шефе, твоята Световна купа е тук. За теб е.” И ето я тук – неговата Световна купа. Кой трофей може да ти даде по-голямо удовлетворение от това?! Няма подобен! Няма нищо по-голямо от това да видиш един международен първенец, капитан на Франция, да вдигне Световната купа и, вместо да си я сложи на видно място вкъщи, да ти я донесе и подари.
- Не смятате ли, че Вашето виждане за футбола бе надживяно още преди 30-ина години? Не е ли основаването на дълготрайни тимове отживялост през днешния ден?
- Това е портативно към всеки един клуб – към Еспаньол, към Саутхамптън, към Тотнъм, към Мадрид, Байерн, Юнайтед. Защо да не е? Ние сме отговорниците за запазването на някои полезности. Отдалечихме се с времето от есенцията на футбола, поставихме го на една позиция, която почтено казано на мен не ми харесва. Да, днешният футбол е доста прекрасен, дава ти всичко, само че оня ден гледах полуфинала на КЕШ от 1975 година сред Барселона и Лийдс Юнайтед… Това е било футбол! Гледаш по какъв начин Крайф раздава ритници, по какъв начин се бори. Та това е Крайф! Играчите не са знаели, че ги дават по малкия екран. Влюбен съм в този футбол!
- Днес треньорите приказват за протичащото се на терена, като че ли сглобяват ракета. Вие говорите за пристрастеност, опростихте речта. Може ли да си огромен треньор без тази суетност на учения?
- Футболът изгуби достоверните си хора. Днес като че ли сме артисти. Преди 40 години в родния ми град се събирахме да играем на площада на терен 30х40 м. Правеха се два тима и кой владееше топката? Този с множеството техничари. Невинаги този тим побеждаваше, тъй като от време на време може и да си подаваха добре, но различен път им вкарваха голове, тъй като противниците шутираха и действаха по-бързо. Кому обаче принадлежеше топката? На играчите. Тук в този момент популяризираме някакъв филм, в който се твърди, че някои си треньори са измислили футбола с притежание на топката, само че не е по този начин. Аз боготворя да играем с топката и желая да я имам допустимо най-вече време. Ако обаче нямам инструментите за това или технични играчи, би трябвало да диря друга форма на игра, а сякаш този футбол изобщо не съществува. Как да накараш Бърнли да играе с притежание на топката с неговите играчи? Как да кажеш на Чави, Иниеста, Серхио Бускетс да играят пряк футбол, да търчат и да вършат бързи преходи? Би било неуместно. Та нали тримата ще дойдат при теб и ще ти кажат: „ Хей, тук играем по земята! Градим играта от първата линия и избираме тези и тези позиции.” Какво да му кажеш на един Жерард Пике? Има диспути, които са безплодни. Важното е да се покажеш какъвто си, не като артист.
- Вие казахте: „ Ако покажем пристрастеност, можем да бием всекиго.” До каква степен това не е просто една лъскава, само че лишена от наличие фраза? Страстта взема решение ли тактически проблеми?
- Винаги го повтаряме: без отношение, без изпитание, без предпочитание никой тактически проект не коства и стотинка. Изведохме футбола до цялостно комплициране. Сякаш непрекъснато би трябвало да има някакво съвременно и универсално течение. Налага се течението на владението на топката, което споделя: „ Да тича топката, по този начин аз няма да би трябвало да търча.” Това е доста хубаво, само че по този начин се объркват хората, играещи на позицията на Чави, че не би трябвало да тичат, тъй като би трябвало да се лимитират единствено до подаването. Или пък тези на позицията на Лионел Меси да вземат неприятното от играта му – да не се връщат в зоната си след загуба на топката. Никой не споделя: „ Ако играя ролята на Меси, би трябвало да разбалансирам противниците като Меси.” Това се съобщи на всички. Днес сякаш треньорът, който не приказва за притежание на топката, за автоматизми в изнасянето, за тактическа периодизация, е някакъв пещерняк, който си няма и визия за футбола. Гледаш Барса и Сити и си казваш: „ Майко блага, тази позиционна игра!”. Чудесно, само че позиционната игра има триумф единствено когато имаш точните детайли, които да я развиват на терена. А това значи, че не всеки път прилагащият я треньор е неопитен, когато тя не се получава. Ако желаеме да я пренесем в други тимове с незадоволително положителни механически играчи, но мислещи се за такива, идва и объркването.
- Смятате ли, че през днешния ден даже и огромните играчи, които желаят топката, не трябва да стопират да се движат? В Сити има такива, които като че ли и за секунда не стопират придвижването си по терена…
- Като Бернардо Силва!… Проблемът е да останеш на средата сред двете неща: да не си добър нито във владението на топката, нито нападателен при връщането назад в твое владеене. Когато си в тази ничия земя, стартират страданията ти. Ако не владееш механически добре топката и не умееш да пресичаш линии или да преодоляваш противници самостоятелно, най-много в случай че крилата ти не са отлични един-на-един, в случай че ще и най-рафинираното 1-4-3-3 да използваш, си мъртъв.
Диего Торес, „ Ел Паис”
ОЧАКВАЙТЕ ЧАСТ II
- В книгата Ви „ Прекрасният нов свят” говорите за съществуването на „ вселенска енергия”. Как определяте това?
- Тя се усеща, тя се вижда, тя се вижда. Всички могат да я осъзнаят, но не всички са отворени за нея, за това да я канализират за постигането на своите стремежи. Аз я чувствам от дребен, тя постоянно е била в съзнанието ми и нямам визия за какво. Мислех си, че има някаква сила, която ми разрешава да бленувам за неща, които след това постигах. Да програмирам неща със съзнанието си, с цел да се осъществят те, за мен беше елементарен инструмент за постигане на триумфи. Хората се сплотяват посредством неща, които не са лесни за усъвършенстване.
- Когато говорите за играчите си, го вършиме на основата на състрадание, не толкоз от позицията на властимащ. Казвате, че арогантността води до болежка, а футболистът би трябвало да е нахален, с цел да победи. Поставяте се на мястото на тези младежи, които смятате за обвързани със страданието, и в това се отличавате от болшинството треньори. Вашите сътрудници всекидневно се подхранват от уязвимостта на играчите си, с цел да ги манипулират психически. В опита си да освободите своите ученици от тези страхове не повишавате ли риска от това да се покажете пред тях уязвим?
- Да, тъй като се обвързваш прочувствено и започваш да откриваш неща у футболиста, които отиват надалеч оттатък професионалната връзка и представянето на терена. Ние в нашия треньорски щаб търсехме нещо по-различно. Нормално е основното нещо да е да се състезаваш и да печелиш. Който споделя, че не се борим за победи, доста бърка – това е нашата цел. Но по какъв метод можем да го реализираме? В последна сметка сме на този свят, с цел да оказваме помощ на клубове да развиват планове и с цел да оставим наследство, което да не е единствено чисто футболното научаване на футболистите да поясняват по-добре играта, да избират по-добра позиция, да се усъвършенстват в отбрана или физически. Искаме също по този начин и като човешки същества да открият оня мир, който генерално не съществува в света. Съвсем малко хора могат да бъдат в мир със самите себе си. А в света на футбола ние съвсем постоянно атакуваме първо индивида и чак по-късно футболиста. Ето за какво, когато се съберем при започване на сезона, разделяме на две нещата: на половина човешкото, на половина професионалното. В идентични елементи. На първо място обаче слагаме акцентиране върху човешкото – там се корени триумфът. Работата ни е обвързвана с големи отговорности: освен би трябвало да реализираме резултати за една компания, която живее от финансовите индикатори, а по едно и също време и да не зачертаваме човешкото, да не използваме футболистите като някакъв диван, фотьойл, тв приемник или компютър. Защото точно по този начин се получава, в случай че не мислиш, че играчите са хора, които си имат своите страсти и проблеми.
- Може би тъкмо този Ви човечен метод разрешава да се надвиши концепцията за тим на терена до основаване на цяла една общественост. В часа на истината, като след обрата до 4:2 в реванша против Манчестър Сити или изоставането с 2:0 против Аякс в реванша и общо 3:0 преди последното полувреме, играчът е подготвен по-естествено на всеотдайност за общността, която го пази, в сравнение с за тима си на терена. Не смятате ли?
- Решаването на подобен жанр проблеми изисква голямо изпитание. Дългосрочният път дружно обаче постоянно ще има доста по-голямо и позитивно въздействие от всяка друга форма на развиване. В Еспаньол бяхме дружно пет години, само че тази група от хора постоянно си спомня за нас. Спечелихме три Купи на Каталуня и се спасихме от изпадане в Сегунда, което може би е по-голямо достижение откъм мащаби спрямо печеленето на Европейска купа с Барселона, Реал Мадрид или Байерн (Мюнхен). Тук сме също пет години и множеството от играчите са с нас през цялото време. Това значи, че в случай че не обръщаш внимание на персоналния контакт, няма по какъв начин планът да бъде резистентен във времето. Ако вземаш решенията си за идващи и напускащи въз основата единствено на приноса на играчите, би трябвало всяка година непрекъснато да обновяваш радикално състава. Няма по какъв начин да имаш неизменност при състезател на 20-22 години – той няма да може да остане при теб на 27, в случай че гледаш студено чистия му принос, тъй като до тази възраст на терена редуваш възходи и падения. Ако няма прочувствена връзка, е невероятно, тъй като в сложните моменти и в неизбежните спадове в представянето в десетмесечен спортен цикъл връзката изцяло би се разпаднала без персоналния допир. Когато се разпадне професионалната връзка, към този момент няма какво да я поддържа – търси се различен път и идва идващият футболист от конвейера. Двете форми на ръководство търсят оптималното изложение на всеки един състезател. Въпросът е в това да избереш по какъв начин искаш да направляваш и развиваш груповата динамичност, както и методология за самостоятелния метод. Да се върнем на към този момент казаното: ключът е да намериш салдото сред упованията на компанията с нейните финансови цели и от другата страна стратегическия ти състезателен проект за постигането или надхвърлянето на тези упования. Преди тези компании бяха само и единствено футболни клубове, през днешния ден са финансови сдружения.
- Форматът на Премиър Лийг е ослепителен от позиция на финансов модел и телевизионно шоу, само че може най-после да се болести от пороците на този в НБА. Няма ли прекомерно доста клубове, които се държат като франчайзи с концепцията повече да вземат участие и да дърпат своето парче от баницата, а не толкоз да печелят титли? Защото надпреварата за титли основава много разноски и изтънява приходите. На Вас налагало ли Ви се е да се борите против това блаженство? Как успявате да постигнете това да не болести и Вашите играчи?
- В Премиър Лийг има доста тълкувания извън за протичащото се вътре в клубовете, а по този начин не е елементарно да се образува мнение, което да се приближава до действителността. Заслугата на този Тотнъм е, че в тези пет години се откри баланс сред финансовото и спортното. Върховната ни спортна упоритост бе да намерим група играчи, на които да дадем дисциплинираност, да изградим просвета на работа и отдаденост, да намерим мотивации и упоритости за тях, които от време на време надхвърляха тези на компанията. Ключът е в детайлите. Ариго Саки споделяше: „ За да побеждава, един клуб се нуждае от просвета, която да се подхранва от върха на пирамидата си до всички разпръсващи се надолу структури. Така всеки най-малък подробност предава концепцията да си печеливш чак най-долу до тима на терена.” Ние бяхме достигнали до една точка, при която не бяхме си отбелязали задачите: да сме 4-ти, да сме 3-ти, да спечелим Купата… Целта бе да се извърши финансовият стратегически проект на клуба, с цел да стигнем там където сме през днешния ден. Очакванията обаче не бяха да играем в Шампионската лига, не бяха да бием Мадрид, Борусия (Дортмунд) или Сити, не бяха да се борим за купата със Сити. Приоритетът на този клуб бе да построи спортната база и стадиона с цена 1,4 милиарда евро… Ние в тима сами се поставихме под напън, като си казахме: „ Хей, момчета, ето ни тук! Трябва да поставим изпитание!”.
- Играчите не се ли заразяват от тази концепция, че на клуба му стига това да прави облаги и не са му притрябвали титли?
- Как се бори човек с това налагано с години чувство в даден клуб? Това разказва чувството в онази група играчи, която намерихме тук през 2014 година. Затова и доста пъти ние сме смеем, когато Тотнъм бива сравняван с Ливърпул или се споделя, че е съперник на Сити или Манчестър Юнайтед. Кой проучва тия неща? И още един въпрос: бих ли желал да сме Сити или Ливърпул? В известна степен да, в известна – не. Предпочитам да се боря за нещо, което може да бъде неповторимо, историческо, което да имам доста подозрения дали бих могъл въобще да реализира. Но обърнете внимание какво към този момент сме постигнали! Защото Барса, Мадрид, Сити нямат време и, защото съкратяват периоди единствено с пари, единственото значимо за тях е да побеждават, и то на мига: в случай че не ми оказва помощ този футболист, взимам различен. Това е изцяло друго от при нас. Може би някой ден ще съм отпред на подобен тим и ще печеля нещо по този път. Проектите, получаващи подтик единствено от пари и търсещи единствено триумфи на висока скорост, обаче рискуват да останат празни, без нищо друго. Какво е Тотнъм? Кое ни прави чест като треньорски щаб? Че един вратар като Юго Лорис, който се приспособи към нашата философия, който подобрихме, който постави труд и който преди една година завоюва Световната купа, идва при мен, носи ми своето копие и ми споделя: „ Шефе, твоята Световна купа е тук. За теб е.” И ето я тук – неговата Световна купа. Кой трофей може да ти даде по-голямо удовлетворение от това?! Няма подобен! Няма нищо по-голямо от това да видиш един международен първенец, капитан на Франция, да вдигне Световната купа и, вместо да си я сложи на видно място вкъщи, да ти я донесе и подари.
- Не смятате ли, че Вашето виждане за футбола бе надживяно още преди 30-ина години? Не е ли основаването на дълготрайни тимове отживялост през днешния ден?
- Това е портативно към всеки един клуб – към Еспаньол, към Саутхамптън, към Тотнъм, към Мадрид, Байерн, Юнайтед. Защо да не е? Ние сме отговорниците за запазването на някои полезности. Отдалечихме се с времето от есенцията на футбола, поставихме го на една позиция, която почтено казано на мен не ми харесва. Да, днешният футбол е доста прекрасен, дава ти всичко, само че оня ден гледах полуфинала на КЕШ от 1975 година сред Барселона и Лийдс Юнайтед… Това е било футбол! Гледаш по какъв начин Крайф раздава ритници, по какъв начин се бори. Та това е Крайф! Играчите не са знаели, че ги дават по малкия екран. Влюбен съм в този футбол!
- Днес треньорите приказват за протичащото се на терена, като че ли сглобяват ракета. Вие говорите за пристрастеност, опростихте речта. Може ли да си огромен треньор без тази суетност на учения?
- Футболът изгуби достоверните си хора. Днес като че ли сме артисти. Преди 40 години в родния ми град се събирахме да играем на площада на терен 30х40 м. Правеха се два тима и кой владееше топката? Този с множеството техничари. Невинаги този тим побеждаваше, тъй като от време на време може и да си подаваха добре, но различен път им вкарваха голове, тъй като противниците шутираха и действаха по-бързо. Кому обаче принадлежеше топката? На играчите. Тук в този момент популяризираме някакъв филм, в който се твърди, че някои си треньори са измислили футбола с притежание на топката, само че не е по този начин. Аз боготворя да играем с топката и желая да я имам допустимо най-вече време. Ако обаче нямам инструментите за това или технични играчи, би трябвало да диря друга форма на игра, а сякаш този футбол изобщо не съществува. Как да накараш Бърнли да играе с притежание на топката с неговите играчи? Как да кажеш на Чави, Иниеста, Серхио Бускетс да играят пряк футбол, да търчат и да вършат бързи преходи? Би било неуместно. Та нали тримата ще дойдат при теб и ще ти кажат: „ Хей, тук играем по земята! Градим играта от първата линия и избираме тези и тези позиции.” Какво да му кажеш на един Жерард Пике? Има диспути, които са безплодни. Важното е да се покажеш какъвто си, не като артист.
- Вие казахте: „ Ако покажем пристрастеност, можем да бием всекиго.” До каква степен това не е просто една лъскава, само че лишена от наличие фраза? Страстта взема решение ли тактически проблеми?
- Винаги го повтаряме: без отношение, без изпитание, без предпочитание никой тактически проект не коства и стотинка. Изведохме футбола до цялостно комплициране. Сякаш непрекъснато би трябвало да има някакво съвременно и универсално течение. Налага се течението на владението на топката, което споделя: „ Да тича топката, по този начин аз няма да би трябвало да търча.” Това е доста хубаво, само че по този начин се объркват хората, играещи на позицията на Чави, че не би трябвало да тичат, тъй като би трябвало да се лимитират единствено до подаването. Или пък тези на позицията на Лионел Меси да вземат неприятното от играта му – да не се връщат в зоната си след загуба на топката. Никой не споделя: „ Ако играя ролята на Меси, би трябвало да разбалансирам противниците като Меси.” Това се съобщи на всички. Днес сякаш треньорът, който не приказва за притежание на топката, за автоматизми в изнасянето, за тактическа периодизация, е някакъв пещерняк, който си няма и визия за футбола. Гледаш Барса и Сити и си казваш: „ Майко блага, тази позиционна игра!”. Чудесно, само че позиционната игра има триумф единствено когато имаш точните детайли, които да я развиват на терена. А това значи, че не всеки път прилагащият я треньор е неопитен, когато тя не се получава. Ако желаеме да я пренесем в други тимове с незадоволително положителни механически играчи, но мислещи се за такива, идва и объркването.
- Смятате ли, че през днешния ден даже и огромните играчи, които желаят топката, не трябва да стопират да се движат? В Сити има такива, които като че ли и за секунда не стопират придвижването си по терена…
- Като Бернардо Силва!… Проблемът е да останеш на средата сред двете неща: да не си добър нито във владението на топката, нито нападателен при връщането назад в твое владеене. Когато си в тази ничия земя, стартират страданията ти. Ако не владееш механически добре топката и не умееш да пресичаш линии или да преодоляваш противници самостоятелно, най-много в случай че крилата ти не са отлични един-на-един, в случай че ще и най-рафинираното 1-4-3-3 да използваш, си мъртъв.
Диего Торес, „ Ел Паис”
ОЧАКВАЙТЕ ЧАСТ II
Източник: sportal.bg
КОМЕНТАРИ