Карантини от един живот
Илюстрация
Увеличаване
Автор: Капитал Смаляване
Инфлуенцата отпреди един век, напълно случайно етикетирана като испанска, се разпростряла върху една трета от човечеството, смалила го сензитивно и освен това го лишила от писатели (Макс Вебер, Едмон Ростан), поети (Гийом Аполинер), художници (Густав Климт, Егон Шиле, Амадео Кардосо), композитори, инженери (Джон и Хорас Додж), лекари, държавници (Франсиско Алварес), короновани глави (с изключение на по знамение оживялата императорска - на Хайле Селасие в Етиопия). И за това не били отговорни нито испанците, нито единствено войната (Първата световна), ами напредването по цялото земно кълбо на хора, които разнасяли вируса от Северна Америка до Австралия и Нова Зеландия и от Азия до Африка през цяла Европа. А тъй като военновременната цензура в множеството страни потискала информацията, сведения за заболяването давала основно неутрална Испания и по този начин си навлякла неприятната популярност. Когато преди съвсем месец за пръв път цяла България бе сложена под карантина, естествената податливост на индивида да не приема незабавно насериозно изненадалата го тягост ме върна към мемоари от детските и ученическите години през втората половина на предишния век.
Фактът, че моето потомство е претърпяло нещо сходно и е оживяло въпреки всичко, ме насърчи да окуража с няколко образеца от това време по-млади другари, на които разказаното им се стори много любопитно и ме помолиха да поровя из паметта си за още. За да илюстрирам смисъла на средновековната дума карантина, освежих различен детски спомен - за Патиланчо, застигнат от инфлуенцата и въдворен у дома от доктора:
Абонирайте се за Капитал Четете безкрайно и подкрепяте напъните ни да пишем по значимите тематики И цяла неделя на открито да не мърда и с никакви приятели да не поиграва.
Ран Босилек е написал безсмъртната книга " Патиланско царство " много скоро след най-голямата зараза на ХХ век, наречена испанска, въпреки че не е тръгнала от Испания. Докато ревизирах годините и някои други данни, си фантазирах, че писателят е добавил към житейските неволи на героите си някакъв собствен спомен от подминалата го следвоенна пандемия, покосила доста видни персони наред с милионите незнайни бойци и преселници, неуспели да се завърнат по родни места или да намерят нови убежища... Но това са други мемоари.
Моите стартират с едно бяло картонче с червен кръст горе по средата, залепено или забодено на вратата на жилището от участъковия доктор. " В това жилище има болен от.... " (попълваха се името на болестта и срокът на възбраната за влизане и излизане на други с изключение на родителите). На фона на възбраните и рестриктивните мерки, с които живеехме по това време, не се обиждахме от това самобитно клеймо и единствено чакахме с неспокойствие да го махнат. Плашеха ни неразбираемите думички, написани с мастило върху многоточието: скарлатина, заушка, морбили или варицела, от време на време ангина.
Карантината се отнасяше единствено за фамилията и приятелите, изключително за тези, които състрадателно носеха пропуснатите уроци на съученичето. Но наваксването на материала траеше дълго и не минаваше без следи. Важното беше да не се стигне до болница, от която всички изпитвахме огромен боязън! Ако въпреки всичко се наложеше, на вратата се появяваше отново картонче, само че с предизвестието: " В това жилище има контактен с "
Никой не ни обясняваше какво значи непознатата ни към момента думичка карантина и какви страшни истории помни, нито някой можеше да допусна, че след съвсем един живот време тя ще затвори освен пристанища и градове, а цели страни, континенти, даже земното кълбо. Но това би било знамение, а ние сме още в спомените. Там бяха епидемиите от скарлатина и множеството ми съученици я изкарваха, в случай че не бяха свършили това още в детската градина. Дори излекувана, тя можеше да има тежки отблясъци - за ставите, бъбреците, сърцето. Някои деца се оплакваха по-късно от ревматични и сърдечни (не любовни!) проблеми. Най-опасната последица беше менингитът, или най-малко по този начин подразбирахме. Защо и по какъв начин не знаехме, само че стигнеше ли се до висока температура, настъпваше смут от заболяването, засягаща мозъка.
Големи опасения будеше заушката, изключително с известната стигма за момчетата. Мъчителна болест беше - още я чувствам! Но не се е съобщавало, че тъкмо през ученическите ни години (1955 - 1975) в България е имало същинска зараза от паротит, чиито затруднения са водели и до менингит. За менингита пък даже и не се загатваше на глас, единствено шушукайки се обясняваше с него нечие по-странно държание. В детското въображение това звучеше като проклинание. Явно не е имало ваксина против заушка, тъй като, въпреки тя да е била открита в Съединени американски щати още през 1954 година, у нас е въведена две десетилетия по-късно, узнавам от статистиката. Но кой знае за какво през 80-те години ваксинирането в България е прекратено и нова вълна от заболяването заля страната. Помня страховете за децата ни.
Пред по този начин наречената магарешка кашлица или коклюш очевидно сме били много безпомощни, тъй като и аз, и близки приятелчета сме били спасявани от задушаване по причудливи способи - посредством превръщане с главата надолу и даже с качване нависоко на някакъв дребен аероплан , за който още си спомня моя връстница. Само за 10 години (от 1950 година до 1959 г.) общият брой на заболелите у нас е бил 130 346 души и годишно са били регистрирани по няколкостотин смъртни случая.
Масова имунизация на децата у нас стартира след 1957 година и последователно и стабилно спада броят на заболелите, само че смъртността намаляла едвам след 1965 година Нито тези цифри, нито размерите на заплахата са били огласявани тогава. Научих ги от статистиката в по-ново време. Туберкулозата е покосила Георги Раковски, Марин Дринов, Йордан Йовков и Христо Смирненски, а светът е изгубил Фридрих Шилер, Фредерик Шопен, Хенри Дейвид Торо, Франц Кафка, Джон Кийтс, Чехов и Горки.
Ясен спомен имам от имунизациите БЦЖ против туберкулозата. Беше към края на 50-те години. Дотогава се е вихрела епидемиологично, без да сортира небогати или богати, слаби или охранени. Настанила се през вековете в литературата, живописта и други изкуства като несломим негативен воин, " жълтата гостенка " е посещавала и заможни домове, с цел да отвлече оттова я млада майка, я невръстно дете, от време на време и двете. Личната загуба постоянно е подтиквала преживелия брачен партньор и татко да се погрижи да облекчи това страдалчество за други. Документирано е по какъв начин още през 30-те години на предишния век в Габрово, във Видин, в Пловдив и в още доста градове из страната фабриканти, търговци, лекари са финансирали и изграждали лечебни заведения и диспансери за застигнатите от тази мощно инфекциозна болест.
В следвоенната оскъдност е имало деца, излекувани със стрептомицин, пристигнал от Америка, а една от късметлийките е моя другарка, признателна и до през днешния ден на фамозния преди време доктор от Троян доктор Мондешки. Първата огромна чумна зараза в Европа избухва в Константинопол по времето на император Юстиниан I (VI век) и е посочена с неговото име, при все това се застоява цели два века. Донесена е с товарни кораби от Северна Африка (Египет), докъдето е стигнала по комерсиалните пътища от Китай и Индия. Излиза, че светът и тогава е бил глобализиран, а мащабите на вредата от това са съпоставими с тестването, което претърпява и през XXI век.
Чумата в Англия през 1592 година прогонва от Лондон и Уилям Шекспир в зората на неговата театрална кариера, както разказва епизода един от биографите му: Наближава Денят на лятното слънцестоене... Тайният съвет ще затвори театрите. Вероятно до Архангеловден. Уил подвигна плещи. Така си е, тоя поминък не е дълготраен като ръкавичарството. Несигурен живот, но къде ли има сигурен?... Зад гърба си оставяше истински некропол. Лондон се пържеше в личната си гнилоч... Градът бе замязял на голяма глава, стъписана над ръце и крайници от кули и къщи, обсаждани от пълчища плъхове в непрогледната нощ, а лицето ѝ - изпито, с хлътнали очи, от устата ѝ бликнала зловонна ненавист, която се стичаше по калдъръма, до момента в който устните безпаметно зовяха Исусе, Исусе. "
Чумна зараза още веднъж доближава до Лондон през XVII век - таман когато 23-годишният Исак Нютон е приключил първата степен на образованието си в " Кеймбридж " и университетът е затворен за карантина. Нютон се отдръпва в фамилното имение и през 1666, наречена по-късно в негова чест " година на чудесата ", се занимава независимо с математика, оптика и доктрина за гравитацията, като прави открития, трансформирали освен живота му, само че и целия свят.
Той е бил от тези всеотдайни частно практикуващи лекари, които са успявали до началото на 70-те години да поддържат здравния статус на популацията из цялата страна в своите домашни кабинети - евентуално с огромни старания при затворената ни стопанска система и дефицит на лекарства и инсталация. Спомням си благия детски доктор с величествен растеж и звучен глас, рентгенолога зад бели железни загради, зъболекарката с шумна машина. Те изпращаха пациентите си в болница, когато е било неотложно, а другояче следяха положението им и постоянно ги посещаваха по домовете. Бяха истински фамилни лекари, тъй като познаваха бащите или майките, че и техните родители. Когато нов закон им затвори кабинетите и национализира техническите им средства, множеството продължиха да упражняват специалността в държавните лечебни заведения и санаториуми. Тук-там останаха единствено потъмняващите табели с имената им над вратите на жилищата - виждала съм ги из градовете и по тях проследявах орисите на положителните доктори в спомените на хората за тях.
Добре помня по какъв начин ги размени мрежата от участъкови лекари към кварталните поликлиники, които отговаряха за здравето на жителите на по няколко улици. Педиатрите в поликлиниките евентуално са възлагали на учебните лекари да реализират имунизационния проект на подрастващите. Трябва да е бил прецизно изпълняван, тъй като заразните заболявания последователно затихваха - освен в спомените ми, а и по статистическите данни, които открих. В гимназията (през 60-те) даже несъзнателно направих стрес тест на " имунизационната задължителност ". В междучасието преди биология при една безмилостна учителка всички се вайкахме, че не сме назубрили следващата серия от някакви кафези или микроорганизми.
Тогава ми хрумна избавителна концепция. Знаеше се, че подлежим на следващата имунизация, за каквато нормално ни викаха в лекарския кабинет поединично, и то основно в междучасията. Познавах се с здравната сестра и бързо й доверих в каква неволя е изпаднал класът. Едва почнал часът, и в стаята безогледно влязоха лекарката и сестрата с огромна табла материали за ваксиниране . Това беше тяхно неотменимо право и никой не можеше да им се опълчи - " таман учениците са вкупом, че като се разпилян през междучасието... ". Из целия клас се разнесе здравословна въздишка на облекчение и до момента в който ни ваксинират, звънецът би!
Имунизацията против полиомиелит обаче доста закъсня, тъй като епидемиологичното му разпространяване по света и преди, и след Втората международна война визира и нашата страна. Остро инфектиран, изключително при неприятна хигиена, параличът е върлувал повече от 10 години у нас и е поразил толкоз хиляди деца, че даже аз имах двама близки - съученичка и другар, инвалидизирани в друга степен. Приятелско семейство от Плевен напусна града от боязън за детето си. Явно медицината е била десетилетия безсилна пред острото вирусно инфекциозно заболяване, поразяващо гръбначния мозък. Само през три години става откриването на ваксина в Америка (1953) и на вълшебното лекарство нивалин в България (1956), намерено от доктор Димитър Пасков в кокичето . Така въведената и у нас всеобща имунизация ликвидира заплахата до 1970 година, а " кокичето " съвсем излекува моята съученичка. Няколкото обособени случая през идващите години се дължали на отвод от имунизацията. А тогава още даже не се беше надигнало антиваксърството.
Без ваксина си се вихреше многоликата Баба Шарка съвсем до края на предишния век. С този съчувствен прякор успокояваха полазените от нея деца. Обикновено тя си тръгваше, без да остави тежки белези, а и лекарите не ни предупреждаваха нито за дългия инкубационен интервал, нито за вероятните затруднения. Освен картончето на вратата не помня да е имало други предохранителни ограничения и едвам от статистиката в по-ново време узнавам за рисковете, които са дебнели зад трите шарки в моето семейство. Е, знаеше се, че най-смъртоносната е била обезвредена за Европа още при започване на века. Няма потребност да изброявам имената на всичките - така и така морбилите подсетиха за себе си наскоро даже в най-напредналите страни, където е най-разпространена враждебността към имунизациите.
И като се замисля над тези мемоари, излиза, че болестите ни са били разпознаваеми и ясно лимитирани в учебни заведения, детски градини, може би някои работни места. Знаеше се кой от кого или най-малко от кое място се е заразил, изключително когато липсваха хигиенични ограничения и привички. В късата анкета, която направих с връстници от няколко града, всички си спомняха основно за грипните и по този начин наречените дървени (поради дефицит на твърдо гориво в огромните студове) ваканции през зимата - обичаното ни време за разходки в снега, пълен и дълготраен.
Но най-бодряшкият споделен спомен беше за хроничния дефицит на тоалетна хартия в тогавашната затворена и централизирана стопанска система. Пъстри картини за нанизи или пакети с ролки, набавяни с връзки или на дълги опашки - за цели семейства, за заболели и за родственици в лечебни заведения - рисуваха моите събеседници по телефона. Признах си и аз по какъв начин при ремонта на дома ми в новото столетие открих на тавана и в килера ресурси от тоалетна хартия за идващите няколко години. Такава тресчица за тоалетна хартия обзела и Америка, и Австралия в последно време, разбирам.
Ала даже и сумираните ни мемоари от този момент не биха достигнали същинския смут от онази невидима, неизчислима и неразбираема опасност за живота, каквато четем, че са претърпели оживелите (като Ран Босилек например) от пандемията след Първата международна война. С тези ли събития ни остана да съпоставяме днешната епикриза на света? И съпоставката на статистики ще ни даде ли ключ към тайните на човешкия имунитет и капацитета на медицината да му помогне да запази постигнатото на тази дребна планета за седем десетилетия условен мир? Дали няма да го наруши войната за медицински маски сред най-развитите страни?
Мариана Екимова-Мелнишка е преводач ( " Портокал с часовников механизъм ", " Момичето на френския лейтенант ", " Хари Потър " и др.), публицист (БТА, " Лик " ) и дълготраен учител по британски език. Заедно с Александър Геров тя е създател на книгата " Къщите приказват ", която излезе през март 2017 година Вторият том излезе през 2019 година Дарители на модерна България
При упования дефицит на болничен потенциал в сегашната пандемия доста хора си спомнят за благотворителността на основателите на нова България от първите десетилетия на предишния век, които наред с фабриките и комерсиалните си хранилища са строили и дарявали на съгражданите си санаториуми за преболедували деца, сиропиталища за страдащи и лечебници за болните. Известна е историята на габровския фабрикант Пенчо Семов, комуто туберкулозата лишила младата брачна половинка и двете им дечица, а той построил в боровата гора край града внушителни здания за грижи за здравето и подслона на ощетени от ориста за генерации напред. Уви, завещаното от него е доведено до цялостна съсипия.
Подобна е участта на величествения Дом на благотворителността и националното здраве, подарък на Пловдив от огромния търговец и покровител Димитър Кудев-Кудоглу. Лечебницата за епидемиите от туберкулоза и сифилис се прочула като най-голямата и най-значимата освен в Южна България, само че самата тя не претърпяла времето на социализма: безогледно я разрушили, с цел да отворят място за митинги, а паметника на благодетелния българин запратили кой знае къде.
Повече шанс е имало делото на забележителния пловдивски доктор доктор Теофил Груев, който специализирал в Париж при Мария Кюри и донесъл в България най-модерния за времето му рентгенов уред, платен с парите на видни пловдивчани и благотворителни организации. С диплом по медицина от Швейцария и с медали за смелост от Балканската война доктор Груев освен е лекувал туберкулозно заболели, само че и е спасявал от депортация евреи от Пловдив. Негова е заслугата за основаването през 1945 година на Медицинския факултет в града.
Два от най-големите и фамозни санаториуми за изумените от туберкулоза са основани при започване на ХХ век от царското семейство. Лечебният и проучвателен комплекс в Искрец, близо до София, отваря порти през 1908 година като подаяние от цар Фердинанд върху земя, предоставена от Светия синод. На идната година по концепция и със съдействието на кралица Елеонора край Варна е основан първият балнеосанаториум за деца с костно-ставна туберкулоза. Със същото предопределение е и фамозният санаториум на доктор Любомир Хаджииванов от 1935 година измежду удобния климат на с. Владая. Запазила предназначението си дълги години, обърнатата към слънцето съвременна постройка е запомнена от мнозина и е даже литературно увековечена.
Увеличаване
Автор: Капитал Смаляване
Инфлуенцата отпреди един век, напълно случайно етикетирана като испанска, се разпростряла върху една трета от човечеството, смалила го сензитивно и освен това го лишила от писатели (Макс Вебер, Едмон Ростан), поети (Гийом Аполинер), художници (Густав Климт, Егон Шиле, Амадео Кардосо), композитори, инженери (Джон и Хорас Додж), лекари, държавници (Франсиско Алварес), короновани глави (с изключение на по знамение оживялата императорска - на Хайле Селасие в Етиопия). И за това не били отговорни нито испанците, нито единствено войната (Първата световна), ами напредването по цялото земно кълбо на хора, които разнасяли вируса от Северна Америка до Австралия и Нова Зеландия и от Азия до Африка през цяла Европа. А тъй като военновременната цензура в множеството страни потискала информацията, сведения за заболяването давала основно неутрална Испания и по този начин си навлякла неприятната популярност. Когато преди съвсем месец за пръв път цяла България бе сложена под карантина, естествената податливост на индивида да не приема незабавно насериозно изненадалата го тягост ме върна към мемоари от детските и ученическите години през втората половина на предишния век.
Фактът, че моето потомство е претърпяло нещо сходно и е оживяло въпреки всичко, ме насърчи да окуража с няколко образеца от това време по-млади другари, на които разказаното им се стори много любопитно и ме помолиха да поровя из паметта си за още. За да илюстрирам смисъла на средновековната дума карантина, освежих различен детски спомен - за Патиланчо, застигнат от инфлуенцата и въдворен у дома от доктора:
Абонирайте се за Капитал Четете безкрайно и подкрепяте напъните ни да пишем по значимите тематики И цяла неделя на открито да не мърда и с никакви приятели да не поиграва.
Ран Босилек е написал безсмъртната книга " Патиланско царство " много скоро след най-голямата зараза на ХХ век, наречена испанска, въпреки че не е тръгнала от Испания. Докато ревизирах годините и някои други данни, си фантазирах, че писателят е добавил към житейските неволи на героите си някакъв собствен спомен от подминалата го следвоенна пандемия, покосила доста видни персони наред с милионите незнайни бойци и преселници, неуспели да се завърнат по родни места или да намерят нови убежища... Но това са други мемоари.
Моите стартират с едно бяло картонче с червен кръст горе по средата, залепено или забодено на вратата на жилището от участъковия доктор. " В това жилище има болен от.... " (попълваха се името на болестта и срокът на възбраната за влизане и излизане на други с изключение на родителите). На фона на възбраните и рестриктивните мерки, с които живеехме по това време, не се обиждахме от това самобитно клеймо и единствено чакахме с неспокойствие да го махнат. Плашеха ни неразбираемите думички, написани с мастило върху многоточието: скарлатина, заушка, морбили или варицела, от време на време ангина.
Карантината се отнасяше единствено за фамилията и приятелите, изключително за тези, които състрадателно носеха пропуснатите уроци на съученичето. Но наваксването на материала траеше дълго и не минаваше без следи. Важното беше да не се стигне до болница, от която всички изпитвахме огромен боязън! Ако въпреки всичко се наложеше, на вратата се появяваше отново картонче, само че с предизвестието: " В това жилище има контактен с "
Никой не ни обясняваше какво значи непознатата ни към момента думичка карантина и какви страшни истории помни, нито някой можеше да допусна, че след съвсем един живот време тя ще затвори освен пристанища и градове, а цели страни, континенти, даже земното кълбо. Но това би било знамение, а ние сме още в спомените. Там бяха епидемиите от скарлатина и множеството ми съученици я изкарваха, в случай че не бяха свършили това още в детската градина. Дори излекувана, тя можеше да има тежки отблясъци - за ставите, бъбреците, сърцето. Някои деца се оплакваха по-късно от ревматични и сърдечни (не любовни!) проблеми. Най-опасната последица беше менингитът, или най-малко по този начин подразбирахме. Защо и по какъв начин не знаехме, само че стигнеше ли се до висока температура, настъпваше смут от заболяването, засягаща мозъка.
Големи опасения будеше заушката, изключително с известната стигма за момчетата. Мъчителна болест беше - още я чувствам! Но не се е съобщавало, че тъкмо през ученическите ни години (1955 - 1975) в България е имало същинска зараза от паротит, чиито затруднения са водели и до менингит. За менингита пък даже и не се загатваше на глас, единствено шушукайки се обясняваше с него нечие по-странно държание. В детското въображение това звучеше като проклинание. Явно не е имало ваксина против заушка, тъй като, въпреки тя да е била открита в Съединени американски щати още през 1954 година, у нас е въведена две десетилетия по-късно, узнавам от статистиката. Но кой знае за какво през 80-те години ваксинирането в България е прекратено и нова вълна от заболяването заля страната. Помня страховете за децата ни.
Пред по този начин наречената магарешка кашлица или коклюш очевидно сме били много безпомощни, тъй като и аз, и близки приятелчета сме били спасявани от задушаване по причудливи способи - посредством превръщане с главата надолу и даже с качване нависоко на някакъв дребен аероплан , за който още си спомня моя връстница. Само за 10 години (от 1950 година до 1959 г.) общият брой на заболелите у нас е бил 130 346 души и годишно са били регистрирани по няколкостотин смъртни случая.
Масова имунизация на децата у нас стартира след 1957 година и последователно и стабилно спада броят на заболелите, само че смъртността намаляла едвам след 1965 година Нито тези цифри, нито размерите на заплахата са били огласявани тогава. Научих ги от статистиката в по-ново време. Туберкулозата е покосила Георги Раковски, Марин Дринов, Йордан Йовков и Христо Смирненски, а светът е изгубил Фридрих Шилер, Фредерик Шопен, Хенри Дейвид Торо, Франц Кафка, Джон Кийтс, Чехов и Горки.
Ясен спомен имам от имунизациите БЦЖ против туберкулозата. Беше към края на 50-те години. Дотогава се е вихрела епидемиологично, без да сортира небогати или богати, слаби или охранени. Настанила се през вековете в литературата, живописта и други изкуства като несломим негативен воин, " жълтата гостенка " е посещавала и заможни домове, с цел да отвлече оттова я млада майка, я невръстно дете, от време на време и двете. Личната загуба постоянно е подтиквала преживелия брачен партньор и татко да се погрижи да облекчи това страдалчество за други. Документирано е по какъв начин още през 30-те години на предишния век в Габрово, във Видин, в Пловдив и в още доста градове из страната фабриканти, търговци, лекари са финансирали и изграждали лечебни заведения и диспансери за застигнатите от тази мощно инфекциозна болест.
В следвоенната оскъдност е имало деца, излекувани със стрептомицин, пристигнал от Америка, а една от късметлийките е моя другарка, признателна и до през днешния ден на фамозния преди време доктор от Троян доктор Мондешки. Първата огромна чумна зараза в Европа избухва в Константинопол по времето на император Юстиниан I (VI век) и е посочена с неговото име, при все това се застоява цели два века. Донесена е с товарни кораби от Северна Африка (Египет), докъдето е стигнала по комерсиалните пътища от Китай и Индия. Излиза, че светът и тогава е бил глобализиран, а мащабите на вредата от това са съпоставими с тестването, което претърпява и през XXI век.
Чумата в Англия през 1592 година прогонва от Лондон и Уилям Шекспир в зората на неговата театрална кариера, както разказва епизода един от биографите му: Наближава Денят на лятното слънцестоене... Тайният съвет ще затвори театрите. Вероятно до Архангеловден. Уил подвигна плещи. Така си е, тоя поминък не е дълготраен като ръкавичарството. Несигурен живот, но къде ли има сигурен?... Зад гърба си оставяше истински некропол. Лондон се пържеше в личната си гнилоч... Градът бе замязял на голяма глава, стъписана над ръце и крайници от кули и къщи, обсаждани от пълчища плъхове в непрогледната нощ, а лицето ѝ - изпито, с хлътнали очи, от устата ѝ бликнала зловонна ненавист, която се стичаше по калдъръма, до момента в който устните безпаметно зовяха Исусе, Исусе. "
Чумна зараза още веднъж доближава до Лондон през XVII век - таман когато 23-годишният Исак Нютон е приключил първата степен на образованието си в " Кеймбридж " и университетът е затворен за карантина. Нютон се отдръпва в фамилното имение и през 1666, наречена по-късно в негова чест " година на чудесата ", се занимава независимо с математика, оптика и доктрина за гравитацията, като прави открития, трансформирали освен живота му, само че и целия свят.
Той е бил от тези всеотдайни частно практикуващи лекари, които са успявали до началото на 70-те години да поддържат здравния статус на популацията из цялата страна в своите домашни кабинети - евентуално с огромни старания при затворената ни стопанска система и дефицит на лекарства и инсталация. Спомням си благия детски доктор с величествен растеж и звучен глас, рентгенолога зад бели железни загради, зъболекарката с шумна машина. Те изпращаха пациентите си в болница, когато е било неотложно, а другояче следяха положението им и постоянно ги посещаваха по домовете. Бяха истински фамилни лекари, тъй като познаваха бащите или майките, че и техните родители. Когато нов закон им затвори кабинетите и национализира техническите им средства, множеството продължиха да упражняват специалността в държавните лечебни заведения и санаториуми. Тук-там останаха единствено потъмняващите табели с имената им над вратите на жилищата - виждала съм ги из градовете и по тях проследявах орисите на положителните доктори в спомените на хората за тях.
Добре помня по какъв начин ги размени мрежата от участъкови лекари към кварталните поликлиники, които отговаряха за здравето на жителите на по няколко улици. Педиатрите в поликлиниките евентуално са възлагали на учебните лекари да реализират имунизационния проект на подрастващите. Трябва да е бил прецизно изпълняван, тъй като заразните заболявания последователно затихваха - освен в спомените ми, а и по статистическите данни, които открих. В гимназията (през 60-те) даже несъзнателно направих стрес тест на " имунизационната задължителност ". В междучасието преди биология при една безмилостна учителка всички се вайкахме, че не сме назубрили следващата серия от някакви кафези или микроорганизми.
Тогава ми хрумна избавителна концепция. Знаеше се, че подлежим на следващата имунизация, за каквато нормално ни викаха в лекарския кабинет поединично, и то основно в междучасията. Познавах се с здравната сестра и бързо й доверих в каква неволя е изпаднал класът. Едва почнал часът, и в стаята безогледно влязоха лекарката и сестрата с огромна табла материали за ваксиниране . Това беше тяхно неотменимо право и никой не можеше да им се опълчи - " таман учениците са вкупом, че като се разпилян през междучасието... ". Из целия клас се разнесе здравословна въздишка на облекчение и до момента в който ни ваксинират, звънецът би!
Имунизацията против полиомиелит обаче доста закъсня, тъй като епидемиологичното му разпространяване по света и преди, и след Втората международна война визира и нашата страна. Остро инфектиран, изключително при неприятна хигиена, параличът е върлувал повече от 10 години у нас и е поразил толкоз хиляди деца, че даже аз имах двама близки - съученичка и другар, инвалидизирани в друга степен. Приятелско семейство от Плевен напусна града от боязън за детето си. Явно медицината е била десетилетия безсилна пред острото вирусно инфекциозно заболяване, поразяващо гръбначния мозък. Само през три години става откриването на ваксина в Америка (1953) и на вълшебното лекарство нивалин в България (1956), намерено от доктор Димитър Пасков в кокичето . Така въведената и у нас всеобща имунизация ликвидира заплахата до 1970 година, а " кокичето " съвсем излекува моята съученичка. Няколкото обособени случая през идващите години се дължали на отвод от имунизацията. А тогава още даже не се беше надигнало антиваксърството.
Без ваксина си се вихреше многоликата Баба Шарка съвсем до края на предишния век. С този съчувствен прякор успокояваха полазените от нея деца. Обикновено тя си тръгваше, без да остави тежки белези, а и лекарите не ни предупреждаваха нито за дългия инкубационен интервал, нито за вероятните затруднения. Освен картончето на вратата не помня да е имало други предохранителни ограничения и едвам от статистиката в по-ново време узнавам за рисковете, които са дебнели зад трите шарки в моето семейство. Е, знаеше се, че най-смъртоносната е била обезвредена за Европа още при започване на века. Няма потребност да изброявам имената на всичките - така и така морбилите подсетиха за себе си наскоро даже в най-напредналите страни, където е най-разпространена враждебността към имунизациите.
И като се замисля над тези мемоари, излиза, че болестите ни са били разпознаваеми и ясно лимитирани в учебни заведения, детски градини, може би някои работни места. Знаеше се кой от кого или най-малко от кое място се е заразил, изключително когато липсваха хигиенични ограничения и привички. В късата анкета, която направих с връстници от няколко града, всички си спомняха основно за грипните и по този начин наречените дървени (поради дефицит на твърдо гориво в огромните студове) ваканции през зимата - обичаното ни време за разходки в снега, пълен и дълготраен.
Но най-бодряшкият споделен спомен беше за хроничния дефицит на тоалетна хартия в тогавашната затворена и централизирана стопанска система. Пъстри картини за нанизи или пакети с ролки, набавяни с връзки или на дълги опашки - за цели семейства, за заболели и за родственици в лечебни заведения - рисуваха моите събеседници по телефона. Признах си и аз по какъв начин при ремонта на дома ми в новото столетие открих на тавана и в килера ресурси от тоалетна хартия за идващите няколко години. Такава тресчица за тоалетна хартия обзела и Америка, и Австралия в последно време, разбирам.
Ала даже и сумираните ни мемоари от този момент не биха достигнали същинския смут от онази невидима, неизчислима и неразбираема опасност за живота, каквато четем, че са претърпели оживелите (като Ран Босилек например) от пандемията след Първата международна война. С тези ли събития ни остана да съпоставяме днешната епикриза на света? И съпоставката на статистики ще ни даде ли ключ към тайните на човешкия имунитет и капацитета на медицината да му помогне да запази постигнатото на тази дребна планета за седем десетилетия условен мир? Дали няма да го наруши войната за медицински маски сред най-развитите страни?
Мариана Екимова-Мелнишка е преводач ( " Портокал с часовников механизъм ", " Момичето на френския лейтенант ", " Хари Потър " и др.), публицист (БТА, " Лик " ) и дълготраен учител по британски език. Заедно с Александър Геров тя е създател на книгата " Къщите приказват ", която излезе през март 2017 година Вторият том излезе през 2019 година Дарители на модерна България
При упования дефицит на болничен потенциал в сегашната пандемия доста хора си спомнят за благотворителността на основателите на нова България от първите десетилетия на предишния век, които наред с фабриките и комерсиалните си хранилища са строили и дарявали на съгражданите си санаториуми за преболедували деца, сиропиталища за страдащи и лечебници за болните. Известна е историята на габровския фабрикант Пенчо Семов, комуто туберкулозата лишила младата брачна половинка и двете им дечица, а той построил в боровата гора край града внушителни здания за грижи за здравето и подслона на ощетени от ориста за генерации напред. Уви, завещаното от него е доведено до цялостна съсипия.
Подобна е участта на величествения Дом на благотворителността и националното здраве, подарък на Пловдив от огромния търговец и покровител Димитър Кудев-Кудоглу. Лечебницата за епидемиите от туберкулоза и сифилис се прочула като най-голямата и най-значимата освен в Южна България, само че самата тя не претърпяла времето на социализма: безогледно я разрушили, с цел да отворят място за митинги, а паметника на благодетелния българин запратили кой знае къде.
Повече шанс е имало делото на забележителния пловдивски доктор доктор Теофил Груев, който специализирал в Париж при Мария Кюри и донесъл в България най-модерния за времето му рентгенов уред, платен с парите на видни пловдивчани и благотворителни организации. С диплом по медицина от Швейцария и с медали за смелост от Балканската война доктор Груев освен е лекувал туберкулозно заболели, само че и е спасявал от депортация евреи от Пловдив. Негова е заслугата за основаването през 1945 година на Медицинския факултет в града.
Два от най-големите и фамозни санаториуми за изумените от туберкулоза са основани при започване на ХХ век от царското семейство. Лечебният и проучвателен комплекс в Искрец, близо до София, отваря порти през 1908 година като подаяние от цар Фердинанд върху земя, предоставена от Светия синод. На идната година по концепция и със съдействието на кралица Елеонора край Варна е основан първият балнеосанаториум за деца с костно-ставна туберкулоза. Със същото предопределение е и фамозният санаториум на доктор Любомир Хаджииванов от 1935 година измежду удобния климат на с. Владая. Запазила предназначението си дълги години, обърнатата към слънцето съвременна постройка е запомнена от мнозина и е даже литературно увековечена.
Източник: capital.bg
КОМЕНТАРИ