И крал Едуард II, и Едуард III имаи поредица от

И крал Едуард II, и Едуард III имаи поредност от придворни шутове, които назовават „ Робърт “, без значение от същинските им имена. Към 13 век обаче някои по-талантливи шутове стартират да получават статут на суперзвезди. Тези, които имат шанса да бъдат наети от кралски особи, са снабдени със личен кон и прислужници. Том ле Фол – Том Глупакът – извършва стратегия по време на брачния празник на дъщерята на Едуард I Елизабет и получава хонорар от 50 шилинга; това е благосъстояние, защото един умел строител на покриви печели единствено 2,5 пенса дневно, а една гъска коства 1,5 пенса.

Разбира се, множеството шутове нямат шанса да стигнат до вниманието на краля. Един странник се оплаква, че никой не му е дал облекла от заешка кожа или скъпи дарове, тъй като не може да свири на принадлежности, да споделя вицове и истории, да жонглира, да танцува или да изтананика мелодия – което допуска, че шутовете са задължени да бъдат доста надарени.

Но да бъдеш определен за персонален шут на феодален крал или благородник идва със сериозен риск за здравето – от шутовете постоянно се изисква да ходят на бойното поле със своите господари, с цел да предават известия сред водачите на воюващите армии, в които постоянно става въпрос обсадения град да се съобщи на обсаждащата войска или да даде условия за освобождението на заложници. Съвсем предстоящо, врагът от време на време „ убива пратеника “ като акт на непокорство (особено в случай че считат, че предлаганите условия са обидни), а някои употребяват катапулт, с цел да хвърлят нещастния делегат (или единствено отсечената му глава) назад в личния му лагер като красноречива илюстрация на това, което мислят за известието.

Шутът също би трябвало да играе и друга значима роля в борбата. В ранното средновековие неговата работа е психическа – да повишава морала на армията си вечерта преди борба с песни и истории. Когато двете армии заемат позициите си преди борба, шутовете се разхождат нагоре и надолу пешком или с кон пред своите редици, успокоявайки нервите на хора си като ги карат да се смеят на смешки и да пеят неприлични или обидни и подигравателни песни за врага до огромна степен като актуалните футболни последователи преди мач. Някои даже жонглират с мечове или копия пред вражеската войска, като я подиграват и примамват бойците с по-буен и раздразнителен манталитет да разбутат редиците си и да го подгонят поради обидата, което би отслабило защитната им позиция.

С напредването на Средновековието се образуват три типа придворни шутове. Професионалният шут, нает от аристократ, нормално е доста остроумен, просветен и носи естествени облекла, сходно на господарите си, вместо познатия ни типичен костюм.

Но богатите или благородни фамилии също осиновяват мъже и дами, които имат психологични болести или физически деформации, като ги държат съвсем като домашни любимци за развлечение или като акт на „ християнска щедрост “. Те постоянно са наричани „ почтени шутове “, а също и получават трофеи като „ шутът на кралицата “ или „ шутът на лорд X “, и служат без възнаграждение, а единствено за храна, облекла и място за спане на пода. Ако благородното семейство реши, че тези бедни шутове към този момент не ги забавляват, от време на време им се дава пенсия под формата на елементарна лепта, макар че за жалост мнозина приключваха дните си като просяци.

Третият клас шутове са членовете на „ Обществата на шутовете “, изключително известни във Франция. Това са групи дилетанти, които извършват представленията си по Коледа или на панаири и фестивали. Те нормално са тези, които носят класическия шутски костюм с качулка с ушички и многоцветни туники и връзват камбанки на обувките и облеклата си. Те танцуват и се премятат по улиците, някои даже носят дребните си бебетата на гърба си.

Хенриета и Джефри

Към елизаветинския интервал шутовете стартират да се отдалечават от домашните осъществявания и множеството стават комични артисти на сцената, а към 17 век става много рисково да имаш крал настойник, както Джефри Хъдсън горчиво ще открие. Джефри е надарен „ шут-джудже “, който за първи път се среща с Чарлз I, когато изскача от огромен къс. Джефри пътува с кралица Хенриета-Мария дьо Бурбон, когато тя бяга в Холандия и се връща с нея в Англия, с цел да се бие на кон за роялистите по време на Гражданската война. Въпреки размерите си, той е умел конник и боец, постоянно предан на короната, и съумява да помогне кралицата да се върне безвредно във Франция. Няколко месеца по-късно обаче братът на лорд Крофт, който е капитан на армията на кралицата, наскърбява Джефри за височината му и джуджето го провокира на двубой, на който го и прострелва. Кралицата няма различен избор, с изключение на да прогони Джефри…

По време на пътуването си в заточение той е хванат и продаден в иго. Когато вероятно се завръща в Англия (ако изобщо става въпрос за същият човек), е открито, че е пораснал с към 30 сантиметра, а през 1679 година е упрекнат в интрига в „ папистки скрит план “. Най-накрая е освободен от пандиза през 1682 година на 63-годишна възраст и за жалост умира малко по-късно.